Тези дни група български природозащитни организации обяви, че ако българските власти не направят необходимото, за да защитят околната среда от посегателства, те ще се обърнат за съдействие към европейски институции.

Това намерение бележи връх в кампанията, започнала с опитите да се запази Иракли – едно от последните незастроени места по крайбрежието и с протестите срещу незаконното строителство в Странджа.

Един от последните "диви плажове" по Южното Черноморие, останал извън всесилната опека на мутрите  - Иракли... Засега.

Кампанията среща вяла поддръжка от обществото и критики, повечето от които могат да се пренебрегнат, защото идват от заинтересовани лица или от неспециалисти. Някои критики, обаче, заслужават внимание. Такава е, в частност, критиката на Института за пазарна икономика, направена по повод исканията за забрана на строителството в Иракли, където терените са общинска или частна собственост.

Становището на Института е категорично против исканията на природозащитниците. Той ги обвинява в правна неграмотност и дори в нещо повече: в посегателство върху чужда собственост. Техните действия са довели до ефективна забрана за разпореждане със собственост, а исканията им, ако бъдат удовлетворени, водят до фактическа национализация на частната собственост в района. Как биха постъпили същите тези природозащитници, възкликват представителите на Института, ако министърът забрани застрояването на дворното място в Банишора, собственост на някой от тях?

Тези твърдения са пресилени: никъде в условията на държавно регулиране (а това значи никъде по света) разпореждането със земя не е абсолютно. Винаги има ограничения в предназначението на земята (у нас например не може да се строи върху земеделска земя), в типа на застрояване, етажност, плътност и т.н. В Турция пък в курортите по крайбрежието не може да се строят сгради на повече от два етажа. Ако трасето на магистрала мине през земята ви, ще се лишите от собствеността се преди да сте гъкнали. Също така проблемите на една защитена местност са несъпоставими с проблемите на един банишорски двор. Но обвиненията на Института са важни, защото засягат основен проблем: отношенията между собственост и околна среда в условията на пазарна икономика.

Този проблем е един от най-слабо разработените от теоретиците на пазара. Ако  трябва да се предадат с едно изречение, техните изводи  биха гласели така: свободният пазар се справя с проблемите на околната среда най-добре в сравнение с другите икономически системи. Това несъмнено е така, но погледнато от другата страна, то означава, че този пазар също нанася, макар и най-малко, вреди на околната среда. Ако нашата цел е да не нанасяме никакви вреди, сиреч, до осигурим нейното пълноценно възпроизводство, това положение не ни удовлетворява. Очевидно е, че проблемите на околната среда не могат да се решат само с икономически средства.

Институтът за пазарна икономика е организация, застъпваща либерални виждания в икономиката и затова ще се постараем да изясним въпроса с езика на същинския либерализъм. Правото на собственост, както знаем, е проява на основното човешко право – правото на себепритежаване, т.е., правото на собственост на всеки човек върху неговото собствено същество, включително (в случая) и плодовете на неговия труд. Правото на себепритежаване е само друга формулировка на правото на съществуванe, която всеки човек придобива при раждането си. То е неотменимо, но свършва там, където започва нечие друго право на съществуване.

Подобно право на съществуване притежават и останалите живи същества. Притежават го дори и неживите обекти – например, автентичният природен ландшафт. Човешката дейност е в постоянен сблъсък с това специфично право и затова хората са склонни да не го признават. Или ако го признават, то е защото би било полезно за самите хора – например като мотив за опазването на околната среда се изтъква обстоятелството, че човек има нужда от чиста такава за съществуването си. И все пак един ден ще трябва да признаем, че останалите живи същества и цялата природа са дарени с права не от нас, а по същия начин както и ние – от своя Създател.

Когато човек притежава земя в защитена територия и реши да я използува за строителство, той ще наруши огромно количество природни права – много повече, отколкото ако строи в регулиран градски район. Следователно той няма право да върши това. Няма нищо странно – стойността на всяка земя е различна в зависимост от множество фактори, включително местонахождението й. Едно е да имаш земя в центъра на голям град и съвсем друго – парцел на Луната. Във втория случай той не може да послужи за нищо.

Застрояването на земя  в защитена територия е опит да се увеличи цената й чрез нарушаване на чужди права. Ако се върнем към аргументацията от банишорски тип, това е все едно Бойко Борисов до струпа балите си със смет, съвсем законно и на общинска земя, около уютната къща с градинка на някой сътрудник в Института за пазарна икономика.

Тези живи същества нямат самосъзнание и не могат да защищават правата си сами, затова с тяхната защита са се заели хора, членове на неправителствени организации. Заели са се с това не за да забогатеят - напротив, тези хора дори правят жертви в интерес  на работата си. Затова в очите на обществото те често изглеждат наивни и дори маргинални. Те са почти толкова уязвими, колкото и техните подзащитни. Единствената облага, на която могат да разчитат, е обществения престиж.  Главното им оръжие е общественото мнение.

Общественото мнение в България явно не е достатъчно силно, за да повлияе върху  поведението на съответните институции. Затованищо чудно, че тези търсят помощ отвън. Тове е тяхно право и дори задължение. Нека поне не им пречим в това!