Тя не беше харизматична, не пълнеше залите с лекциите си, нито бе много добра в предаванията на живо. Въпреки това по времето на своето убийство в Москва Ана Политковска беше на върха на своето влияние. Една от най-известните журналистки в Русия и една от най-добре познатите руски журналисти в света. Тя беше доказателство, че няма нищо по-силно от написаната дума.  

Темата на статиите на Политковска беше самата Русия и в частност това, което тя наричаше руската “мръсна война” в Чечня. Дълго след като екипите на международната преса изоставиха Чечня – там беше прекалено опасно за нас, прекалено сложно, прекалено неясно – тя продължаваше да разказва вълнуващи чеченски истории: руски генерал, който успява да спаси 89 стари хора под руините на Грозни, но не получава медал, или чеченски ученик, който страда от болести, причинени от мъчения, но не получава никаква помощ. Запазена марка на нейните книги и статии е описанието на това как тя се опитва и никога не успява да накара враждебните и уклончиви руски власти да признаят своите грешки. В същото време тя не търпеше и фанатичната група отцепници в чеченското движение за независимост.  

През годините Политковска спечели редица международни награди. У дома тя бе заплашвана, арестувана и веднъж почти отровена от същите руски власти, които отказваха да отговарят въпросите й. Единственото признание на нейния статус от властите бе през 2002 година, когато бе помолена да преговаря с чеченски бунтовници, щурмували един московски театър. Властите поискаха от нея да помогне заложниците да бъдат освободени. Тя не можа да ги опази живи и сега също е мъртва.  

Политковска не е първият руски журналист убит при неясни обстоятелства от 2000 година, когато президентът Путин дойде на власт. Сред най-мрачните престъпления – всички, разбира се, неразкрити – бяха убийствата на двама провинциални журналисти от град Толиати, причината за смъртта им вероятно бе, че правиха разследване за местната мафия; убит бе и Пол Хлебников, американският редактор на руското издание на Форбс, причината вероятно бе, че знае прекалено много за руските олигарси; убит бе и репортер от една телевизия в Мурманск, който бе критичен към местните политици.  

Въпреки това убийството на Политковска е по-различно. При нея не може да има опити за замаскиране на престъплението като опит за кражба или инцидент. Нейният убиец не просто я застреля посред бял ден, той остави тялото й в асансьора на блока, в който живее, заедно с оръжието, което е използвал – нещо изключително арогантно. Убийството й не може да бъде лесно приписано и на отдалечени провинциални власти или на криминалната мафия: един местен бизнесмен няма мотивация да я убива, но висши служители от армията, полицията и дори Кремъл имат. Докато обикновените крадци се опитват да прикриват следите след себе си, извършителите на убийството на Политковска, както при редица други убийства в Русия, не изглежда да имат страх от закона.

Разбира се, ако съдбата на това убийство се окаже подобна на съдбата на повечето политически или мафиотски убийства в Русия, заподозреният никога няма да бъде открит и никой няма да бъде изправен пред съда. Дори и някой да бъде изправен пред съда, желаният резултат вече ще е постигнат. Както руската и източно-европейската история показват, не винаги е необходимо да убиваш много хора, за да уплашиш останалите. Няколко добре подбрани убийства, на точното време и място, са обикновено достатъчни. От ареста на петролния магнат Хордоковски през 2003 година, няма други руски олигарси, които да демонстрират политическа независимост. След убийството на Политковска трудно можем да си представим руски журналисти да тръгнат по стъпките й в Грозни.

Вече има паника: няколко часа след новината за смъртта на Политковска един притеснен приятел ми изпрати линк към зловещ руски сайт, на който бяха показани фотографии на “враговете на народа” – всички те бяха руски журналисти и защитници на човешките права, някои от тях добре познати. Над снимките имаше рождена дата и празно място, където би трябвало да бъде поставена датата на смъртта им. Този вид неща ще накарат мнозина, вероятно мнозинството руснаци, да мислят два пъти преди да критикуват Кремъл за каквото и да било.

А в момента има много за критика. С кризи в Ирак, Иран и Северна Корея, на малцина им остава време да отбележат скорошната ескалация на политическият диспут между Русия и Грузия или да осмислят политическите последици от растящата европейска зависимост от руския газ или пък да се притесняват от второстепенни проблеми като ограничаването на свободата на словото и пресата в Русия. Критиците на статиите на Ана Политковска се оплакваха, понякога, че мрачността в нейните прогнози е прекалена: тя беше от онези журналисти, които виждаха катастрофа във всяка история. И все пак за мен е трудно да пиша статия за нейното убийство, без тази статия да звучи като нейните. Този текст прилича прекалено на история, която тя би написала сама.  

 Преведе Цончо Цончев