1. Момчето застана до учителите и протегна ръка: “Отче, ето това е ваше.” В ръката му имаше използвана синя носна кърпичка. Пълният, добродушен отец се изчерви, а учителите се засмяха. Ученикът се умихна презрително и побягна по коридора. Беше успял да унижи учителят по вероучение,  когото не обичаше. Странно бе това момче. Изпитото му лице, горящите очи, презрението, което показваше към околните, го открояваха от кротките му съученици. Беше роден за водач и вече знаеше това. Беше убеден, че величието му е задължено и че ще падне покорно в обятията му. Не беше добър ученик, по всички предмети имаше лоши или средни оценки, с изключение на един – рисуване. Мечтаеше да стане художник. Сблъска се с баща си, който не можеше да се примири с неуспехите на сина: “Докато съм жив няма да станеш художник! Ти си надеждата на семейството ни” – беше извикал отчаяният баща. Синът отговори тихо и твърдо: “Бъдещето ще покаже.” Но светлото бъдеще изглеждаше неясно и далече. Сега трябваше да живее с посредствените съученици и учители. Нямаше приятели, защото отблъскваше всекиго. Обичаше само един човек на света – майка си. Беше студен и арогантен, надменен и заядлив. Не понасяше укори, на по-силните отговаряше с мълчание, не помагаше на по-слабите.  Бързо и сигурно между момчето и връстниците му изникна стена от неприязън. Сякаш, за да изглежда още по-лош в очите им,  той успя и да ги отврати от себе си. В час по естествознание, безмълвно развърза торба с едри хлебарки, които беше събирал дълго и грижливо. Лъскавите, черни създания се разбягаха сред уплашените писъци на децата, а той победно се разсмя. Бягаше от действителността в книгите на любимият си Карл Май. Възхищаваше се от храбрите бледолики, които смазват коварните червенокожи, искаше и той да ги смазва. Пътешестваше с героите из далечни страни, където мислено беше водачът им, а те, героите му се покоряваха и с радост даваха живота си за него. И точно това бе най-обичната му фантазия! Слабичкото, бледо момче говореше в клас, само, когато беше необходимо. Живееше в собственият си свят, познат единствено нему. Малцина можеха да се похвалят, че са разменили и дума с него. Затова, един ден с изумление го видяха, че размахва с ръце и разпалено обяснява нещо. Но пред него нямаше никой…освен дървета, превити от есенния вятър. Веднъж училищният фотограф пристигна, за да направи снимка на класа. Учениците се подредиха на няколко реда, и точно, когато фотографът се канеше да щракне с апарата си, момчето скочи от първия ред, провря се между изненаданите деца, и застана в центъра на най-високия ред. Така го запечата и снимката.
	Първожрецът
	Двамата
	Двамата

2.

Понесен от огромните вълни младият мъж видя с ужас, че главата на годеницата му е изчезнала. Размаха ръце и след секунди се озова над нея – малка, изчезваща точка в синята бездна. Пое въздух и се отправи надолу. С изгарящи дробове и полусляп от солената вода, успя да я завлече на брега. Дълго лежаха безмълвни. Сетне тя се надигна и с ридания го прегърна:

“О, Сосо, мили мой, ти ми спаси живота, скъпи, скъпи мой!”

Оттогава бяха неразделни, любовта им стана още по-силна. Скоро се ожениха.

Той се роди преждевременно - вторият и третият пръст на левия му крак бяха съединени. Живееха в слънчева страна, но семейството му беше бедно. Баща му, отчаян пияница, жестоко и често го биеше. Момчето мразеше баща си, но беше много привързан към добрата си майка, тиха и набожна жена, която го обожаваше и се молеше за него и нещастният си съпруг.

Годините минаваха. Сосо израсна здрав, набит, мрачен младеж с гъста черна коса и изненадващо светли, пъстри очи с цвят на мед.  Умът му бе остър, а лицето  изпито, сурово, сякаш това момче не познаваше детските радости и игри. Понякога медноцветните очи се превръщаха в дула и тежко на човекът, който го беше ядосал. По-късно, пред дулата-очи силни хора се вкаменяваха от страх.

Изглеждаше, като обикновен  kinto, но не съвсем. Защото винаги беше сам, далеч от връстниците си, в необикновените си, не-детски занимания. От малък се увлече от странно учение - за възрастни, което се превърна в най-важната част на живота му.

Когато беше на единадесет години, едва не загина под колелата на файтон в областният град. Тогава, въпреки че не беше вярващ, реши, че животът му беше запазен, за да води другите. Това се оказа вярно, а причината – една от най-големите загадки на Мирозданието.

Веднъж, още в началния клас, училищният фотограф пристигна, за да направи обща снимка. Децата радостно се развикаха – в малкото, бедно градче това беше събитие. Подредиха се в няколко неподвижни  редици.  Изведнъж Сосо скочи и светкавично застана в средата на най-горния ред, точно преди фотографът да щракне с апарата.

Така го запечата и снимката.

3.

Райнхолд Ханиш, строителен работник, седна на желязното легло в приюта за бездомни и погледна наляво към съседа си. Той бе млад човек, облечен в син костюм, който беше придобил лилав цвят от дъжда и снега. Младежът очевидно не притежаваше връхна дреха, което не бе никак здравословно в тежката зима. Може би затова лицето му с пламтящи очи, покрито с черна брада, беше бледо и трескаво.

         “Господине, добре ли се чувствате?” – осведоми се любезно Ханиш, който въпреки, че бе само обикновен работник, беше завършил гимназия, с което се гордееше.

Другият му обърна равнодушно гръб без да отговори.

Бяха изминали години и животът не беше благосклонен към слабичкото момче, което презираше връстниците си. Любимата му майка почина и му остави незначителна сума в наследство. Той пристигна в космополитният, имперски град с твърдото намерение да изпълни мечтата си – да стане художник. Потъна в бохемата на града, облечен в тъмни  дрехи, с коси, сресани ниско над челото. В малко, черно тефтерче записваше стихотворенията си. Започна да чете лакомо, безразборно. За кратко време изчете класиците, после - модерните автори.

Сетне поиска да стане архитект и музикант, защото се влюби в операта. Волята му беше огромна, не бе лишен и от талант. Но призванието му да води другите, за което знаеше от детството си, се оказа най-силно.

Една вечер закъснелите минувачи видяха неясна, олюляваща се сянка на улицата. Това бе той, току-що излязъл от операта. Великата музика го бе разтърсила. Без да знае, краката му го заведоха извън града, на върха на невисоката планина. Беше студена, есенна нощ. Остана на върха до зори. Слезе спокоен и блед – вече знаеше, че е избран от Провидението.

Но животът трябваше и да се живее. Парите от наследството скоро се стопиха. Опита се  да продава рисунките си, но почти без никакъв успех. Започна да обикаля приютите за бездомници и постепенно се превърна във вечно гладен скитник. Унижението не му спести дори и най-лошото – започна да проси. Този горд, надменен  човек се прегъваше на две, за да се моли за грошове. Зимата нахлу в града с леден дъх... И той най-после успя. Намери си работа на гробищата – да копае гробове. Но още първия ден го изгониха със смях и подигравки. Беше толкова слаб, че не можа да излезе от първия гроб, който сам беше изкопал.

Тогава не знаеше, че именно за това беше избран и това беше Съдбата му – да копае гробове!

Нощта в приюта за бездомници беше неспокойна. Скитниците бълнуваха и се мятаха в трескавите си сънища. Едва на сутринта се унесе. Внезапно вик  на вестникарчета навън го стресна.

Беше обявена война!

Като насън се затича към централния площад, където вече се беше събрала милионна тълпа. Притиснат между хората, един от многото, той щастливо осъзна, че неговото време започва. Това бе краят на глада, бедността, и униженията.

Закрещя:

“Това е моята, моята, моята война!”

4.

Конникът бавно се изкачи на хълма. Погледна замислено към горящия град, наречен на името на бившият владетел. Това беше първата задача, която изпълни в името на  великото учение, на което беше посветил живота си. Това учение беше разтърсило земята, подвластна нему сега бе и огромната страна, която се разкъсваше от болка и хаос. Но победата беше неизбежна, каза си уверено той.

Днес бе заповядал екзекуцията на десетки хиляди.

         “Ръката ми няма да се поколебае!” – неумолимо беше уверил вожда.

За първи път беше вкусил от опияняващата сила да раздава безнаказано смърт над живи хора. Да вижда и диша ужасът им, с едно движение на ръката да превръща човешкото създание в треперещо животно. През годините тази велика радост щеше да бъде умножена по стотици хиляди, по десетки милиони.

Но за това имаше време. Сега трябваше да изпълни дълга си – да избави родината от враговете.

Погледна за последен път пламъците долу. Усмихна се, обърна коня. Слънцето проблясна в медноцветните очи.

Неговото време от океани от кръв и сълзи едва започваше.

5.

Двамата живяха в странен свят, където бяха убедени, че правят добро на народите си. Убедени бяха, че имат право да изпращат на смърт милиони,защото това е част от великите им дела, циментирани със страдания. Нали величието и страданието са едно.  Нито за миг двамата не загубиха вяра в страшното си бъдеще, което успяха да наложат над хората. Това бъдеще се оказа благословено кратко, но никой не знае защо им беше позволено да го имат.

Единият милостиво и бързо  угасна, но сред диря от десетки милиони мъртъвци и развалините на един континент. Другият остана да живее за злощастие на народите. Не позна поражението, но се отрече от най-близките си, животът му бе самотен и кървав, а смъртта – незаслужено лека.

Двамата минаха като проказа, като огън и ураган през света. Въпреки това, завинаги ще живеят в паметта на хората. Но то е само защото хората никога не трябва да забравят, че абсолютното зло се роди и живя сред тях.