В дискурс: Отново за Вулфила и неговия превод на Библията Д-р Асен Чилингиров Не мога да споделя вълнението на проф. д. фил. н. Емилия Стайчева, изразено в нейната статия под същото заглавие. Нещо повече: цялата кампания на работната група по проекта „Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи“, в който тя участва заедно с цяла поредица именити български учени под ръководството на „академик“ Росен Милев, ме изпълва с най-дълбоко възмущение. Защото за пореден път се предприема – и то в

голям мащаб – нова манипулация на нашата, българската, история. А в този случай се касае за една от най-големите манипулации на историческите извори, която културната история на човечеството познава – и при това тази манипулация е най-тясно свързана с историята на нашия народ и с неговия принос в тази общочовешка културна история. А след като при този проект съзнателно се изопачават сведенията на писмени исторически извори от далечното минало, които досега никой не е дръзнал да обори или отрече, на група български учени ­– историци, езиковеди и археолози – се възлага да нагодят резултатите от своите изследвания по такъв начин, че да докажат лъжливи и неоснователни хипотези. Излишно е да споменавам, че средствата за заплащането на тези „изследвания“ се предоставят от чуждестранни фондации ­– а това не се крие и от членовете на „работната група“, които дори изразяват явно и открито своята гордост, че сътрудничат в такова предприятие, като считат дейността си за важен принос към българското участие в Европейската общност.

Преди година и половина издадох сборник статии от бележити учени от различни страни заедно с моя студия, в които бяха представени доказателства, показващи пълната неоснователност на твърденията на членовете на споменатата „работна група“. В този сборник беше показана с многобройни исторически документи манипулацията на историческите извори, доказващи недвусмислено, че при така наречените „готи“ в действителност се касае за известното от хилядолетия под названието „гети“ местно население, което представлява неразривно цяло с местното население, живеещо отсам Дунав от много хилядолетия има същия етнически състав и говори на същия език. Между известните исторически извори няма нито един, който да твърди, че при „готите“ и „гетите“ не става дума за един и същ народ, както и че движения на германски племена и народи от север на юг не е имало никога нито в античността, нито през средновековието. Също така никой исторически извор не споменава названията „остготи“ (източни готи) и „вестготи“ (западни готи), а тези названия са измислени от германските историци и филолози за замяна на названията „остроготи“ и „визиготи“ – под което название средновековните историци разбират народа на „мизите“ или „бесите“, с което събирателно понятие е наричано местното население на нашите земи отсам Дунав. Отбелязах също, че това е било добре известно и на нашия пръв историк, Паисий Хилендарски – за разлика от нашите съвременни историци, преповтарящи от много десетилетия и тиражиращи едни и същи неистини.

Че този сборник беше посрещнат с пълно мълчание от страна на българските медии, не ме учудва. Затова пък тези медии отразиха и продължават да отразяват най-широко дейността на „работната група“ със щедрата подкрепа от съответните чуждестранни фондации. А това, че историята на нашия народ се манипулира, явно не интересува ни най-малко българския читател, когото много повече занимават теми като „Кодът на Леонардо“ или всевъзможни клюки и небивалици от живота на „героите на нашето време“. Макар и напоследък все по-често да излизат на бял свят нови и нови открития, свързани с материалната и художествената култура на населението на нашите земи от древността, тези открития биват последователно и неотменно приписвани на някакви никому неизвестни чуждестранни творци, ако и подобни на тях да няма никъде по света. В случая със „старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи“ се касае обаче за нещо още по-важно и много по-съществено от художественото творчество на населението на нашите земи, т.е. на нашия народ, в далечното минало – касае се за неговата духовна култура. Но също с паметниците на тази духовна култура се правят манипулации, приписващи ги на друг народ, който не е бил способен да създаде такива ценности, като прави всичко възможно да ни ги отнеме и ги присвои, за да припише на себе си заслугата за тяхното създаване. А това е ни повече, ни по-малко писмеността, която нашите предци са познавали много хилядолетия преди населението на Средна Европа да излезе от пещерите и почне да си строи землянки. Туй население ще продължи да живее в същите землянки, да се храни с дивеч и риба и да принася човешки жертви на боговете по същото време, когато нашите предци в първите християнски векове имат християнско богослужение, но и книжнина – при това и превод на Библията – на собствения си език.

Историята на своя народ германските историци извеждат от съдържащата много легендарни елементи, но и немалък брой факти история на „остготите“ и „вестготите“. Тя има за основа компилацията на „готския“ историк Йордан, живял впървата половина на VІ век и разказва за славното минало на неговия народ. От тази история германските историци си избират само някои части и тези части влизат във всички учебници по история  за началните и средните училища, изучават се основно в университетите и се предават във всички исторически трудове, справочници и енциклопедии. Началото на тази история, започва с пътешествието на три кораба, натоварени с „готи“, отправили се още преди Троянската война от първоначалното тяхно отечество, обозначено като „Остров Сканза“ (под което име историците желаят да открият Скандинавския полуостров), към нашите земи. Историците обикновено пропускат описаните от Йордан подробно епизоди, разказващи историята на тези „готи“ през следващите две хилядолетия до героичната борба на „готите“ срещу Рим, основаването Империята на Теодорих в V век от нашата ера и нейният край, съпроводен с пълното изчезване на този многомилионен народ „като дим“, за да бъде заместен в течение само на няколко десетилетия от също многомилионния народ на „дошлите от Задкарпатието славяни“. Тези историци не казват какво се е случило с „готите“ през двете хилядолетия от идването им в Югоизточна Европа и как групичката пасажири на трите кораба за две хиляди тодини се е умножила в много милиони „готи“, изтласкали цялото местно население на обширната гъсто заселена през античността територия. За да изчезнат напълно в течение само на 2-3 десетилетия!
Много от подробностите за живота на „готите“ през въпросните две хилядолетия обаче са описани в книгата на „готския“ историк Йордан. Тези подробности не може да узнае любознателният немски читател по простата причина, че пълно издание на неговата книга (при това на малко понятния за съвременния немски читател латински език) е издавано за последен път преди повече от сто години, а немски преводи липсват дори в най-големите немски библиотеки. Затова пък българският читател е в значително по-благоприятно положение и може да чете и изтегли от интернет пълния текст на тази история в лесно разбираем и коректен руски превод: www.krotov.info/acts/06/iordan/iordan01.html. И тогава ще научи с голяма изненада, че книгата на Йордан не се нарича История на готите, а История на гетите (De origine aqtibusque getarum). А сред подробностите за живота на този народ през двете хилядолетия, пропуснати от немските историци, той ще открие много епизоди и личности, които античните историци разказват за историята на старото население на нашите земи. Там се говори за богатата духовна култура на това население, описват се подробно редица митични и полуисторически личности като Залмоксис, Херакъл, Тезей, царица Тамирис, „готските жени“-амазонките, начело с тяхната предводителка Пентиселея, историкът Дион. Разказва се за интересите на това население към науката и по-специално към астрономията. За разлика от войнствените „готски жени“, мъжете им се представят от Йордан като миролюбиви, хранят се с риба и мляко, а фалангите на Александър Македонски посрещат с песни и молитви и така ги стъписват, че последните се разбягват, като освобождават всички пленници. И т.н. Изобщо там не се среща нищо, което може да се свърже с войнствения характер на германците. За северния произход на това население античните автори обаче не споменават нищо – а този „северен произход“ ще залегне в поддържаната от германските учени теория за „индогерманската раса“ и за „индогерманските езици“. След Втората световна война тези две понятия ще бъдат леко модифицирани, като се превърнат в „индоевропейска раса“ и „индоевропейски езици“, но тяхната противна на историческите извори същност ще се запази.

А ето и няколко думи за „Вулфила и неговия превод на Библията“. Първата манипулация, засягаща този превод, е с името на преводача – или по-скоро с неговото прозвище. Защото това прозвище не е Вулфила, както то се манипулира от повечето немски изследователи, за да се свърже неговата етимология с германската дума Wulf, т.е вълк. По този начин ние няма да намерим това име споменато в нито един писмен извор – в повечето извори то се предава като Улфила, а в единствения достоверен извор, написаната от неговия съмишленик и съратник Филосторг Църковна история, то се дава под формата Урфила, чиято етимология несъмнено води към името на града Урфа или Орфа в Горна Месопотамия, днес в границите на Турция. Този град се счита за първия град, приел християнството още в апостолските времена, а неговият цар Абагар играе важна роля в историята на ранното християнство, свързана с чудотворното му изцеление от самия Христос, който му подарил кърпа със своя образ, т. нар. Убрус.

Че населението на царството Осрое, чиято столица бил градът Урфа / Орфа, е тясно свързано със старото население на нашите земи и е говорило на сходен език – а говори и до днес на същия език – излиза извън темата на тази статия. Урфила, когото Константин Велики според същия Филосторг нарича „Съвременния Мойсей“, идва като апостол сред населението на нашите земи, избягало отвъд Дунав от гоненията на християните при императорите Деций и Диоклециан. С разрешението на император Констанций І, сина на Константин Велики, той довежда малко след средата на ІV век многобройните бежанци от отечеството им отново през Дунав в родните им места в Одринско и при Янтра, като за тях преди това превежда Библията – според Филосторг без четирите книги Царства. Веднага след смъртта на Констанций новопреселените християни биват обвинени в ерес и отлъчени от „православната“ църква В 378 година се изгарят на клада първите 26 „еретици“ от тях, което довежда до масово народно въстание. На помощ на въстанниците идват техните близки отвъд Дунав и в решителната битка на 19 август 378 година римската войска, водена от император Валенс, претърпява пълно поражение. Избягалият от полесражението император се скрива в една къща при Адрианопол и бива изгорен от въстанниците заедно с къщата. Три години по-късно, в 381 година, Вторият вселенски събор в Константинопол отлъчва от „православната“ църква цялата църковна организация в префектурата Илирик и провинциите Тракия, Малка Скития, Мизия и Хемимунт в централния и северния Балкански полуостров, които от тогава до признаването на тяхната църква от Юстиниан Велики в 535 година са обявени за еретически. На същия Втори вселенски събор е отлъчен от църквата и Урфила, като неговото учение се обявява за еретическо, книгите му са забранени и повечето от тях се изгарят, но останалите продължават да се ползват за богослужението още много векове от населението в нашите земи.

е по-малки манипулации се правят и с приписвания на Урфила превод на Библията. Като такъв се представя един ръкопис, съхраняван в град Упсала, Швеция, наречен Codex argenteus, т.е. „Сребърен кодекс“. Откритият през втората половина на ХVІІ век ръкопис бива обявен от скандинавски и немски „учени“ за съвременно на превода на Урфила копие от неговата Библия. При това тези „учени“ съвсем не се съобразяват с две твърде важни обстоятелства:

1. Ръкописът не съдържа Стария Завет, за който се знае от изворите, че бил преведен от Урфила, а само части от Новия Завет, и то написани на лангобардското наречие, познато и от някои други писмени паметници от VІ-VІІ век.

2. Ръкописът е написан върху пергамент с мастило от сребърен нитрат – а както е известно на всеки донякъде запознат с историята на великите открития, сребърния нитрат открива прочутият германски химик Йоханес Глаубер (1604-1670) само няколко години преди смъртта си и с това откритие поставя началото на на производството на стъклени огледала, каквито преди това не е имало. Това обстоятелство, съвпадащо точно по време с „откриването“ на ръкописа в Швеция, показва ясно и защо в цялата история на ръкописната книга няма втори ръкопис, написан по същия начин.

Сериозни съмнения за автентичността на Codex argenteum изказва още неговият първи изследовател, Йохан Кристиян Цан, но тези съмнения остават без отзвук, заглушени от шумния възторг на шведските и германските изследователи, открили такъв ценен документ, доказващ и потвърждаващ приоритета на германския народ, който по-късно ще стане основно доказателство за предимствата на германците при разработката на теорията за „индогерманската“ раса и „индогерманските“ езици.

Почти едновременно с „откриването“ на Codex argenteum се създава и митът за „германския език на кримските готи“ – който също заслужава по-подробно описание. Този мит възниква въз основа на един разказ – или по-скоро анекдот! – изложен в занимателните пътеписи на Ожие дьо Бусбек (1522-1592), фламандски благородник и дипломат на служба при австрийския император Фердинанд І. В качеството си на дипломатически представител на императора при Високата порта по времето на Сюлейман ІІ, той ни е оставил едни от най-интересните описания на живота и обстановката в турската столица от средата на ХVІ век, които от тогава досега са издадени в много десетки издания на повечето европейски езици. И тъкмо неговите описания биват използвани като главно свидетелство за съществуванието на такъв език и го „документират“. А случаят е следният: След като Бусбек бил слушал много разкази за този език, той накарал своя гавазин да му намери и доведе „кримски готи“. Един ден гавазинът му довел два такива екземпляра с твърде живописна външност, които твърдели, че са готи от Крим. При това се оказало, че по-младият от тях не знаел нито дума от езика на „кримските готи“, а по-старият, който се представил като грък, си „припомнил“ 60-тина думи от този език и срещу прилично възнаграждение ги продиктувал, за да бъдат записани от Бусбек. Германските филолози приповтарят в многобройни дисертации и студии целият този разговор, заедно с подробно изследване морфологията на записаните от Бусбек думи – без обаче да предадат заключението на Бусбек, което може да се прочете във всяко от изданията на неговите пътеписи. А в това заключение Бусбек изказва своето недоверие към разказа на „кримските готи“, които според него по-скоро са имали връзка с немци от Трансилвания, каквито по това време са разработвали тамошните рудници, а записаните думи му напомнят на развален до неузнаваемост баварски език.

По време на Втората световна война двата аргумента – написаният на „готски език“ Сребърен кодекс, мним препис от Библията на „Вулфила“ и „широко разпространеният германски език на кримските готи“ – ще се използват като най-важно основание, оправдаващо не само германските аспирации спрямо „историческата родина на германския народ“, но и преименуването на Симферопол и Севастопол в  Готенбург и Теодорихсхафен, споменато в обвинителната реч на съветския прокурор генераллейтенант Руденко срещу идеолога на национал-социализма Алфред Розенберг по време на Нюрнбергския процес.

Но за манипулациите на шведските и немските „учени“ с българската история няма и сигурно никога няма да има съд.

Още веднъж за Вулфила и неговия превод на Библията

Проф. д-р. фил. н. Емилия Стайчева

Като германистка, която се опитва да изследва явления на немско-българските литературни отношения, отдавна се вълнувам от факта, че първият писмен паметник на германските племена се е появил на днешна българска територия.

Неотдавна Генералният почетен консул на Германия за България проф. д-р Герд-Винанд Имайер в Хамбург ме покани да изнеса пред тамошното немско-българско дружество лекция върху немската култура в България. Разбира се, аз въведох в темата със споменатия факт, т. е. с превода на Библията на готски през IV век в Никополис ад Иструм край днешното село Никюп, Великотърновско от вестготския епископ Вулфила (311-383). Изненадата и въпросите на някои от присъстващите ме провокираха да осъзная необходимостта от популяризиране на това крупно културно събитие в европейската ни история. И затова особено се радвам на инициативата на архим. проф. д-р Г. Елдъров и д-р Р. Милев за възникналия дискусионен форум в този смисъл.

Почти няма сериозно изложение на историята на немската литература, което да не започва с предписмената епоха на старите германци, за чието словесно творчество знаем само от записани по-късно устни предания, от норвежки и исландски източници или от съчиненията на римските автори Цезар и Тацит. А това значи, че преводът на Библията от Вулфила, направен повече от 1000 години преди този на Лутер, е и първият литературен паметник на германската култура. Нека отбележим, че още в средата на XVIII век, през 1753, американският епископ Роберт Лоут оценява Светото писание в труда си "De sacra poesia Hebrorum" и като литературен документ. Само трийсетина години по-късно немският писател и философ на Европейското просвещение Готфрид Хердер, силно повлиян от Лоут, ще обяви намерението си да напише подобна книга под заглавие "За духа на еврейската поезия" и да направи нов превод на Библията. Познатият и у нас компаративист проф. д-р Зоран Константинович, почетен д-р на Софийския университет, изтъква, че докато Лоут открива в библейската философия за Бога и света и творческите възможности на човека, то Хердер, поставяйки поезията на еврейския народ в контекста на историческия развой на човечеството, слага началото и на един литературоведски, при това сравнителен подход към Библията.

Вулфила превежда Библията на езика на готите, чиито две основни групи стават известни в историята чрез хрониките на готския историк Йорданес (VI век) най-вече като остготи и вестготи.

Готите принадлежат към онези германски племена, които в началото на нашето летоброене са населявали земите между реките Елба и Висла. Говорили са на родственоблизки езици, които, с изключение на готския, са слабо засвидетелствани до днес.

Придвижването на готите на юг от Дунава е проблем, с който се занимава нашата историография. В последно време чл. кор. Васил Гюзелев в публикуваната в съавторство с проф. Иван Божилов "История на Средновековна България" (том 1 от "История на България") определя установяването на готите през втората половина на IV век на Балканите като важен фактор в тяхната история. Вестготите, към която племенна група принадлежи Вулфила, се заселват в Малка Скития (дн. Добруджа) и Долна Мизия (днеешния град Девня). Гюзелев цитира споменатия вече Йорданес, според който и по негово време в Мизия в областта на Никополис ад Иструм и в полите на Хемус са живели "мали готи" (т. е. вестготи), с които бил свързан някога Вулфила.

Готите, прогонени отвъд Дунава от нашествията на хуните, са желани като федерати на Късноримската империя да пазят границата й, въпреки набезите и бунтовете им. Известно е, че настаняването на готите наред по-късно с това на други "варварски" племена по нашите днешни земи допринася за забележими етнодемографски промени. Славяните ще започнат да се заселват на Балканския полуостров в края на VI и началото на VII век А когато и българите преминат на юг от Дунава ще се открие пътят в края на VII век и за създаване по тези места на нова българска държава.

Вулфила превежда Библията на готски на границата на Античността със Средновековието. "Великото преселение на народите", както немски историци от XIX век наричат нашествието на "варварите" между IV и VIII век, предизвиква окончателното разделяне на Римската и с това утвърждаване на Източноримската империя, наречена Византия. Източноримската империя ще просъществува 1000 години. Австрийският учен Херберт Хунгер, имайки предвид историческото развитие от Запад на Изток, от Рим в Константинопол, ще я нарече в едноименната си книга, преведена и издадена у нас преди две години, "Империя на ново средище".

Историците ще открият във времето на Вулфила "раждането на Европа", обусловено както от преселението на различните етноси, така и от приемането на християнството като държавна религия от Константин I Велики (324-337).

От сведенията за Вулфила, преди всичко останали ни от църковните историци Сократ, Созомен, Теодорет и Филисторгий, се знае, че Вулфила произхожда от най-старата християнска община на готите на Черноморското крайбрежие. Син е на баща - гот и майка от Кападокия, чиито родители-християни са били отвлечени от готите при техни нападения в Мала Азия. Въведен в християнството и подготвен за духовник от епископ Теофил, той бива хиротонисан от арианския епископ Евсебий за готски епископ в служба на арианската църква.

Арианите отричат единосъщието на Бога-Отца, Сина Божи и Светия дух. Според тях Исус Христос е роден и само подобен на Бога, комуто е подвластен, както подвластен на него е Светия дух. В статията си "Вулфила, пограничният просветител", публикувана в бр. 9 и 10/2002 на "Литературен форум" архим. проф. Г. Елдъров пространно разкрива същността на арианството, както и мястото на готския апостол в историята на взаимоотношенията и конфликтите между православни и ариани. Вулфила, въпреки арианското си изповедание, срещу което се обявява православната църква, има възможност четири десетилетия да проповядва като законен епископ сред вестготите. Този факт навярно му е създал благоприятен климат да се посвети на своя превод. Нека отбележим, че за него като арианин единствено Библията сред църковните съчинения може да има убеждаваща сила.

С превода на Библията на готски, благодарение на който християнството се приема и от другите германски племена Вулфила създава готската азбука, а с това и германския литературен език. Според някои това е допринесло за изолирането и национализирането на вестготския арианизъм, чийто ритуал се е съхранил в една църква на испанския град Толедо дори до ден днешен.

Въпросът за създадената от Вулфила готска азбука е многократно поставян в науката. И проф. Елдъров, и д-р Росен Милев ("Родина сме на две азбуки", "Литературен форум", бр. 8/2002) информират за схващането, че Вулфила е ползвал гръцки и латински букви, както и рунни знаци. В продължение на столетия руните са служили на германите за обозначаване на магии и култови ритуали. Любопитен факт е, че най-старият смисъл на "runa" - "тайнство" - е съхранен единствено в текст на Вулфила и в едно от първите произведения на вече "старонемската" литература от началото на IX век "Heliand" ("Спасителят").

Някои учени допускат съществуването и на по-ранни готски букви, но досега няма данни за това. Колебания се забелязват и по отношение на това коя от посочените азбуки е имала за Вулфила по-голямо значение. Зигфрид Гутенбрунер предлага хипотеза, според която общоготското писмо на Вулфила е резултат от свързването на дунавско-готска runograeca с балканско-готска latinograeca. Джеймс Мърченд пък търси връзка между азбуката на Вулфила и глаголицата.

Безспорно е, че регионът на Балканите, включен в границите на християнска Византия, приютил и асимилирал езиково-етнически различни племенни групи, предлага контекст, който благоприятства Вулфила именно тук да създаде някаква азбука. Като преводач на Библията той поема функцията на посредник на различни култури. В лингвистичен план това се онагледява например с употребата на понятието "laikan". Докато с течение на времето то обединява значения за песен, обход, ритмично движение и други, Вулфила го запазва с тесния му смисъл на действие " скачам", като въвежда за "танцувам" славянската дума "plinsjan". Нека в обратна посока на културния обмен си припомним, че проф. Стефан Младенов беше регистрирал редица готски заемки в българския език като кладенец, хълм, кръст, котел и други.

Историята на световноизвестната готска Библия е надхвърлила вече хилядолетие и половина. Най-старият запазен до днес препис на създадения в Никополис ад Иструм на днешна българска територия оригинал е направен около сто години по-късно в Равена, в някогашна остготска Северна Италия по заповед на император Теодорих. Известният като Codex argenteus ръкопис е изработен върху императорски пурпурен пергамент със сребърни, а началните думи на всеки нов откъс със златни букви. Запазен днес като фрагмент той е оставил след себе си дългия път от Равена през манастира Верден на река Рур, Прага и Холандия до Университетската библиотека в град Упсала, Швеция. От литературоведски междутекстов аспект е любопитно, че в манастира Верден възниква и споменатото ранно произведение на старонемската литература "Hеliand".

С превода на Библията, "най-великото литературно произведение на човечеството", както пише З. Константинович, епископ Вулфила разшири възможностите за интегрирането на Запада и Изтока в една обща духовна система. Защото европейската идентичност е израз на европейската комуникация.

Статията е отпечатана в Литературен форум през декември 2002