17-10-2006

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание

Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

17 октомври 2006

Болно куче в големия град

Убиха Анна Политковска

Анна Политковска в "Още инфо" >>

Ана Политковска

"Новая газета"

септември 2006

 

Миналото лято умря кучето ни, старо престаряло. Верният доберман Мартин беше на 15 години – дълголетник по доберманските мерки. Мартин беше забележително куче, което съвестно ни пазеше през дългите години на перестроечния разпад, на тоталния бандитизъм в годините на първоначалното натрупване на капитала, на днешния упадък на свободата, когато отново стана несигурно.

С него бяхме като с група телохранители: обожаваше своите, усещаше моментално хората с лоши намерения и ги прогонваше безкомпромисно, а да хапе – никого не хапеше. Пред Мартин се карахме, не винаги красиво се сдобрявахме, събирахме се, разделяхме се…

Но въпреки всичко той ни обичаше отчаяно, до припадък, случваше се и това, да припада. Мартин не ни служеше само в последните четиридесет и пет минути на своя живот – когато легна и изпадна в несвяст. Сега ние му служехме, държахме ръцете си на сърцето му, докато то спря да бие.

Минаха шест мъчителни месеца – животът без куче се оказа живот без постоянно действаща капсула любов, имплантирана под кожата…

И веднъж децата попаднаха на забележително предложение в интернет. От една страна, не прилича на Мартин – за нас това беше принципно изискване. От друга, не е дългокосмест, също важно, така бяхме свикнали. От трета, дружелюбен, според събраната информация. Бебе блъдхаунд. Сигурно знаете, това е басет с високи крака, вечно тъжни очи и дълги уши.

Отиваме при жената, която ги развъжда. Тя не спира да повтаря: Просто чудно кученце. Най-доброто в котилото.” “Най-добрият” не спира да пишка – щом ни погледне и веднага пишка. Но - същинско море от любов, моли ни “вземете ме”. Това реши всичко, така прочувствено молеше.

- На четири месеца е. Още има право да пишка – повтаряше стопанката.

У дома го кръстихме Ван Гог вместо глупавото Хагард, което му бяха лепнали. И заживяхме. Много бързо стана ясно, че Ван Гог не просто “пишка през цялото време”, а че е машина за уриниране. И странна работа, щом види мъж и ето ти локвичка. Е, добре, мъже у дома (освен собствените) престанахме да каним, надявайки се, че скоро ще мине. А да повишим глас с половин тон (не, не да викаме, Боже опази, а съвсем лекичко) и дума не можеше да става, веднага потичаше река. И щом направи локва, започва да бяга ужасен, да се крие и което е по-ужасно, да се опитва да я изближе, само и само да не я забележим. Разходка? Разбра се, че Ван Гог ненавижда улицата, там всичко му беше противно, най-радостният момент от разходката беше, когато влизахме обратно във входа, в асансьора, в апартамента. Опашката се вирваше радостно, едва когато се прибирахме вкъщи. Нашият дом явно ставаше неговата крепост, която не искаше никога да напуска.

Във ветеринарната клиника първо ни съобщиха, че въобще не е на четири месеца, а точно на пет и ни препоръчаха да се замислим защо са занижили възрастта му.

- А защо?

- За да го вземете. По-големите не искат да ги взимат, някой вече ги е научил на нещо и няма гаранция, че на добро.

И така се оказа. Ветеринарите намериха също и пясък във Вангоговия пикочен мехур. Търсенето на пясъка струваше повече от дванайсет хиляди рубли. Плюс антибиотици за още две хиляди. Защото имаше възпалителен процес. Лекарят заяви, че в толкова млада възраст (от пясък и камъни страдат възрастните хора и животни) това е резултат от жестоката икономия на храна, която често правят развъждащите кучета с търговска цел. Точно когато подрастващото кученце трябва да се храни добре, му дават каквото попадне, нарушават му обмяната на веществата, но важното е да го пробутат като баламосат бъдещите стопани и… всичко хубаво. Демонстрират любов, повтаряше лекарят, а всъщност са врагове на породата, развалят кучето завинаги…

За-ви-на-ги… Това беше намек номер едно. По това време стана ясно, че Ван Гог направо се е хванал за нас като удавник за сламка. Той все повече се страхуваше от всеки, който идваше вкъщи. И ужасът от чуждите хора растеше едновременно с него – израстваше все по-едър, а поривът да се скрие зад нас, своите, ставаше маниакален.

Представете си сцената: на улицата някой върви срещу нас, а той – зад гърба ми. Едро куче с мощни лапи. Не лае, не вие – просто гледа непознатия с такъв ужас, че и теб те хваща ужас.

Разбрахме: страхува се, че ще го вземат. Взимали са го мъже. И са му станали врагове. За-ви-на-ги. Отново.

И така, картината се прояснява: случили сме на куче със сериозни психически проблеми. Може ли да е по-лошо? Не той да ни е закрилник, а ние на него?

Звъня на бившата му стопанка: какво е миналото на кучето? Не звъня, за да изказвам претенции – искам да знам, за да помогна и на кучето, и на себе си. И жената се предава: преди нас кучето два пъти е връщано и какво е ставало там, където са го взимали, тя не може да отговаря за това. Но там са го били. И са го били мъже. Заплашвали са го. А след това са го изхвърляли.

Ясно, трябва да намерим зоопсихолози и възпитатели, които работят не с групи, а индивидуално. Зоопсихолозите на пазара се оказаха на цена 50 долара за посещение. И това бяха най-евтините зоопсихолози. За 50 долара получавахме съвет от сорта на: сред природата, на почивка, да сменим жилището, обстановката, града, страната… Но на едно посещение не даваха всички съвети. За всеки съвет – по 50.

Уф! Мисията беше материално неизпълнима. Напълно.

Обърнахме се към персоналните възпитатели. Катя (цена 500 рубли на час) от фирма “Умен приятел” ли беше, “Добър приятел” ли, ни заяви, че работи само с “кучета на елита” (не с елитни кучета, а с кучета на богати хора) и целият й ден е ангажиран. Все пак намери време. Беше седем сутринта, Катя дойде, но още почти спеше, пъхна ръце в джобовете и започна да ми нарежда: “иди там, направи това”. Нищо елитно – същото, което пише в най-елементарните книжки за възпитание на кучета…

Петнайсет минути преди края на часа Катя, въпреки своя антиглобалистки вид – черна фланела, четирисезонни кубинки, пиратска кърпа, съвсем глобалистки си поиска петстотинте рубли и се нацупи презрително на забележката, че не би било лошо да се позанимава с кучето още 15 минути, да покаже методи, начини и така нататък. Повече не се видяхме. Пък и защо. 

Втората и третата индивидуални възпитателки бяха съвсем като първата по качество на обучението, макар таксата им да беше по-висока – 700 и 900 рубли за същия орязан час.

Нямаше смисъл по-натам да си хвърляме парите на вятъра, още повече, че Вангоговият пикочен мехур продължаваше да изисква хиляди рубли. И животът потече като преди. Ван Гог панически се страхуваше от всичко, а аз го бранех от всичко. От мъже, от непознати предмети, от скърцането на гаражната врата в двора, от спирачки и пак от мъжете, с които се разминавахме…

С порастването проблемите се увеличаваха. За да отидем на кучешката площадка, трябваше да преминем през улица с натоварено движение по пешеходна пътека без светофар. Тоест да притичваме пред колите, които нямат навика да намаляват на зебрите. Наближавайки пешеходната пътека, Ван Гог се запираше с четирите си лапи и аз или го носех, или го влачех като шейна – 40-50 килограма съпротивляващо се живо тегло – между колите. Една такава разходка натам и обратно и високото кръвно ми беше сигурно. Но едно куче с нарушена обмяна, с пясък, с проблеми в социализацията просто трябва да бъде в общество на себеподобни!

Започнах да качвам Ван Гог в моята Лада “десятка”, за да го прекарам през улицата. На площадката плахо тича с другите кучета без много да играе с тях, но все пак понякога. Поне се движи, души, свиква. Впрочем основното му занимание е да стои до оградата и с копнеж да гледа нашата “десятка”. И щом само отворя вратата, Ван Гог пъргаво скача на задната седалка. Оказа се, че обожава да се вози или просто да си седи в колата. Малкото затворено пространство, в което е отделен от целия свят и са само той и неговата стопанка, е най-уютната Вангогова територия на света. Тутакси се успокоява, с удоволствие разглежда света през прозорците, погледът му става умиротворен, опира уши в задното стъкло и така може да заспи – всички страхове са зад него. От колата изкача и право във входа, бегом до асансьора, по-скоро в апартамента и… Вече всичко е наред: моят дом е моята крепост.

Кръвното ми засега се нормализира. Но какво да правим оттук нататък?

Ветеринарите вече съветват без намеци: приспете го. Приятелите също: за какво ви е това мъчение. Нали кучето не е човек… Дай го някъде… Но това е само интелигентна фигура на речта за същото “приспете го”. Кой ще се занимава с него, освен тези, които вече са се привързали с цялата си душа към това дългоухо създание с тъжни очи, което не е виновно за нищо…

Никой. Съдбата на болните кучета в големия град е да бъдат приспани, ако стопаните нямат много сериозни средства за лечението и отглеждането им. Светът, станал жесток за ощетените хора (инвалидите, сираците, болните), е станал също толкова жесток и за животните. Естествено, друго не би могло и да бъде. Когато водиш болно куче, разбираш колко сме освирепели от миризмата на големите пари. Не съм вманиачена кучкарка, чийто отбор е толкова голям, колкото и на вманиачените антикучкари. Вманиачените кучкари се отличават от останалите хора по това, че обичат кучетата повече от хората. А все пак обичам хората повече от кучетата.

Но не съм научена да изоставям. Особено това живо същество, което няма да преживее още едно връщане – ще загине, ако не съм аз. Та нали то зависи изцяло от мен, до последния косъм на дългото копринено ухо. Както зависи от всеки, при когото е попаднало по волята на съдбата. Толкова многобройната и все по-растяща каста на захвърлените кучета – братя на Ван Гог – също е създадена от света на богатите. Те придобиват Ван Гоговците като играчки, поиграят си, не им харесат, изхвърлят ги и да са благодарни, че не на улицата, а там откъдето са ги купили. Не са важни нито парите, нито ценността на живата душа, която напълно се е отворила за теб.

Знам, че може да ме репликират: не всички богати са лоши, не всички ветеринари са кожодери. Естествено. Само че защо глутници изоставени породисти кучета притичват през улиците?

…Отново е вечер. Отключвам вратата и… Ван Гог лети срещу мен отвсякъде и винаги. Колкото и да го боли корема, колкото и дълбоко да е заспал, каквото и да е ял… Извор на любовно перпетуум-мобиле. Всички ще те изоставят, всички ще ти се разсърдят – кучето няма да спре да те обича.

И аз го взимам, и го качвам в колата, и го прекарвам през улицата, и подскачам край него, за да поиграе с другите кучета на площадката, и му показвам как трябва да си играе с тях, и се катеря заедно с него на полосата с препятствията, за да пребори страха, и го водя при непознатите мъже, взимам ръцете им, галя с тях Вангоговите уши и повтарям, че не са страшни…

Публикацията подготви Борислав Скочев

Начало    Горе


© 2002-2004 Още Инфо