Наскоро в Стокхолм се състоя конференция, посветена на проблемите на Северен Кавказ. Бяха поканени политолози, журналисти, правозащитници. На тази среща беше изнесен доклад, части от който публикуваме.

Мнозина от местните жители възприемат “дейността” на отрядите, сформирани от чеченци, много по-негативно, от това, което вършеха преди тях така наречените федерали. “Те са руснаци, а тези са чеченци, наши. Как могат така да се отнасят с нас?”, може често да се чуе от хората този риторичен въпрос. И въпреки това критично настроените спрямо кадировците, ненавиждащите ги хора не биха искали да се върне времето отпреди 3-4 години, когато републиката пълновластно и еднолично се управляваше от руските военни и от сътрудниците на спецслужбите.

Защо? Поради една проста причина: членовете на промосковските отряди, самите те чеченци, не действат спрямо останалите жители на републиката на етнически принцип. Техните врагове не са етническите чеченци и даже не са реалните сепаратисти, а конкретни семейства и хора, с които те имат лични сметки. Затова може да се твърди, че за мнозинството от кадировците, ямадаевците, какиевците и други участието във войната на страната на федералните руски сили не е политически мотивирано решение. То е удобен начин да разрешат собствените си проблеми с помощта на държавата, която им осигурява сигурност и за известно време разрешаване на материалните трудности. Членовете на тези отряди са замесени в отвличания на хора, извършват убийства и мъчения и по жестокост отдавна са се изравнили с “ескадроните на смъртта”, състоящи се от кадрови офицери от руските спецслужби, но техните действия все пак нямат случаен характер. Гражданите, които не са техни или на федералната власт (при което федералната власт е на второ място) противници, обикновено не са закачани.

Какво представляват тези отряди, кои са в тях? Медиите по внушение на властта ги определят като бивши бойци от съпротивата, които “разбирайки колко безперспективно е да продължават да се съпротивляват”, са преминали на руска страна. Това твърдение е далече от истината.

Един от фундаментите на руската политика в региона е кръвното отмъщение. Този обичай не е изживян в чеченското общество и в последно време имаше дори стабилизираща роля. Не всеки престъпник се решаваше да убие човек. Хората, които са извършили такова престъпление и не са получили опрощение, са обречени. Единственият им изход е да заминат някъде. В периоди на отслабване на държавата те често се обединявали във въоръжени групи и от позиция на силата оказвали натиск върху своите преследвачи. Някои от въоръжените групи, съществуващи при управлението на Масхадов и създаващи му големи грижи, също се състояха от подлежащи на кръвно отмъщение. Руската власт реши да заложи на тях в своята политика. Значителен брой от днешните така наречени силови структури в Чечения са създадени с участието и под непосредственото ръководство на хора, извършили предумишлени убийства и отвличания. Веднага след завладяването на територията на републиката, например, в разпореждане на руските военни премина групата на Мовлади Байсаров. Нейният ръководител е участвал в бандата на престъпника рецидивист Руслан Лабазанов, която силовите структури на Чечения разгромиха през лятото на 1994 г. Между двете войни заедно със своите подчинени той се изяви в отвличането на хора за откуп.

Един от първите преминали на страната на федералната власт беше Сулим Ямадаев. По данни на прокуратурата неговата група също се е занимавала с отвличания на хора. По-късно тя беше легализирана като специална рота при военния комендант на Гудермески район. Сега е в основата на батальона “Восток” в състава на 42-а мото-стрелкова дивизия на Министерството на отбраната на Руската федерация. Като батальон “Запад” в същата дивизия е включен и отрядът на Саид-Магомед Какиев. Този човек също е участвал в бандата на Руслан Лабазанов и е обвиняван за редица криминални престъпления и терористични актове.

Най-сериозните обвинения на гражданското население са към дейността на така наречените кадировци. Отрядите, които условно се наричат така, израснаха от службата за сигурност на Ахмад Кадиров и до ден днешен се оглавяват от неговите бивши телохранители. Самите телохранители сега заемат всички ключови постове в Чечения. Руслан Алханов, например, е министър на вътрешните работи, а Адам Демилханов е вицепремиер по силовите структури. Първоначално в кадировската група влизаха няколко десетки души. Основно измежду близките роднини и съселяни на бившия мюфтия на републиката Кадиров старши. С нарастването си започна да включва излизащи от нелегалност членове на криминални банди. И тогава, и сега ядрото на кадировските формирования, отначало като “антитерористични центрове”, а сега като батальони “Юг”, “Север”, 2-и полк на патрулно-постовата служба на милицията и т.н., включени в силовите структури на Руската федерация, се състоеше от хора, извършили убийства и отвличания. От тях се назначаваха командирите, на тях се поръчваше да набират новобранци.

Показателна е историята на Лема Салманов от село Майртуп. През ноември 2002 в своя двор застрелял двама съселяни, които по уговорка дошли да си вземат парите за продадения на Салманов камион. Близките на убитите обявили на Лема кръвно отмъщение. Но за престъпника се застъпили властите: назначили го за командир на отряда на кадировците в селото, а след това и на създаващия се антитерористичен център в Курчалоевски район. Получил на практика неограничени възможности, той започнал да преследва близките на убитите и техните роднини, всички, които дори хипотетично биха могли някога да му отмъстят. Някои от тях станали партизани, други се скрили в познати. Тези познати също били подложени на репресии за предоставеното убежище: били пребивани, изтезавани, убивани. В конфликтът били въвлечени няколко семейства. Неговите отделни епизоди били поднасяни от медиите като борба с “терористите”. В Деня на руската милиция през 2005 Лема Салманов, който половин година преди това застрелял свой стар роднина, който се опитвал да го вразуми, бил награден с правителствен медал.

Този човек и до днес остава един от влиятелните командири в кадировските формирования. Макар че за какво ли би бил нужен на руските власти? Нали резултатът от неговата дейност са не само труповете на неговите лични, не на държавата, врагове, но и десетки хора, излезли в планината, при партизаните…

Изглежда именно това е същността на чеченизацията, от самото начало замислена да сблъска чеченци с чеченци, да не позволи на конфликта да заглъхне, като го превърне в гражданска война. Естествено, при осъществяването на тази политика най-добре е да използваш тези, които веднъж извършили престъпление, ще го направят още много пъти. Никой не се кани да отмени кръвното отмъщение в Чечения, преследването за престъпления е възможно и след дълги години, което свързва тези хора с руската власт много по-силно от идейните убеждения.

Тази политика между другото решава и някои пропагандни задачи. Например, участието на местни жители на страната на руските власти дава основание да се твърди, че конфликтът не е сепаратистки.

В чеченското общество винаги е имало хора, които са се определяли като привърженици на включването на Чечения в състава на Русия. Те имаха организирано движение и въоръжени отряди. Под командването например на Бислан Гантемиров бяха стотици хора, противопоставящи се на сепаратистите още от началото на 90-те. В началото на втората чеченска война, още преди създаването на службата за сигурност на Ахмад Кадиров, в някои райони възникнаха отряди на опълчението, благодарение на които руската войска без големи загуби завладяваше планинската част на републиката.

Но членовете на тези отряди и техните командири отказаха да участват в зачистките, отвличанията и екзекуциите на хора. Подчертавайки лоялността си към руската власт, опълченците въпреки това демонстрираха намерение да защитават населението, в това число и от военните.

От началото на лятото на 2000 започнаха да се отървават от “ненадеждните съюзници”. Опълчението на Веденския район например отначало беше разпуснато, а след това повечето от членовете му бяха или отвлечени, или убити. Беше унищожена стрелковата рота при Шатойската районна комендатура, в чиято основа бяха хора, застанали под руските знамена по идейни съображения. Причината: отказът им да се влеят в състава на батальона “Запад”, сформиран предимно от криминални елементи.

С други думи, чеченизацията е не просто упълномощаване на структури, състоящи се от местни жители, а въздигане, легитимация на онези, които са били готови да участват в наказателни операции срещу собствените си съграждани. По такъв начин чеченизацията е курс към разрастване на войната. Резултатът на тази политика беше замяната на геноцида, извършван от руските структури в началния етап на конфликта, със сегашния терор на поддържаните и управлявани от Москва криминални и полукриминални банди.

Публикацията е подготвена на български от Борислав Скочев

Анна Политковска в "Още инфо" >>