Пиша тези редове броени часове преди, напълно отредактиран, вкаран в железни рамки и с подходящ назидателен тон, Докладът на Европейската комисия (ЕК) за присъединяването ни към Европейския съюз (ЕС) да бъде подходящо огласен в Страсбург. Знаменателни са тези редове за мен, защото може би те ще останат в собствената ми история като последния "провинциален" текст, сътворен извън Глобалното село.

А според любимия писател на българските фризьорки и участници в "Биг брадър" - Паулу Коелю: "... собствената ти история е най-велик учител за предстоящите срещи с големия свят". Цитирам ловкия литературен екскурзиант по памет, но някъде дълбоко в предшенгенското ми съзнание съм съгласен с него. И то именно в онази част на битието му, в която той успя да продаде текстовете си на световния литературен базар, включително и у нас, без да му трепне окото, че страната ни има проблеми с ЕК на ЕС и тути кванти чиновнически машинации. А разхвалваният жив академик и сочен за литературна съвест и власт на България Антон Дончев все още продължава да финансира и преводите си и премиерите си веднага щом мине границата при Калотина. Страшно е, че стотици евротарикати вече се настаниха тук и започнаха да дават модел, кройка и образ на живот, а покойният за жалост Йордан Радичков така и си остана като певеца на Калиманица и туйто... Сега, когато ти, любезни читателю, четеш тези редове, вече можеш да бъдеш спокоен. Криво-ляво, с мънкане, евронедомлъвки и британско прескърцване ние гордо ще сме приети по документи в семейството на богоизбраните. Ура! Да живей!

Така прадедите ни са посрещали всяко знаменателно събитие

случващо се в татковината ни по онези времена. И са били прави. Защото са знаели, че ако и да не са много представителни в одеждите си алафранга и телесата им да отдават кожусен дъх, то духът им на ревниви строители на новото си отечество се е чувствал от Петербург до Албиона и от Високата порта до Ватикана. Ето това ни липсва на нас днес и за онзи възрожденски дух ми е чоглаво, щом преглеждам написаното. Едва ли точно мен някой би ме обвинил в ортодоксален шовинизъм, регионален патриотизъм и мечтания за собствено производство на татарски кюфтета, но след многото дни, месеци и години, прекарани в писане и говорене на нелепици във формата "Ние и ЕС" или "ЕС в моя живот", именно в тези часове май сме длъжни да отбележим няколко важни детайла. А защо да не преминем през живия живот и дори не надзърнем в анекдотичната съкровищница на българина. Сиреч - припомняйки си някой виц...

А той е брадат и звучи горе-долу така: новобогаташ и парвеню от първите следосвобожденски години решил да се измеша в голямата европейска политика.

Само че му липсвали познания, етикеция. Не отбирал и онова, дето чужденците си говорели. И с фешъна не бил на ти, както би се изразила щерка ми Теодора. За разлика от мен бащата на онова младо и напористо някогашно шопско юпи имал жълтици и му "изписал" от Лондон истински лорд. Да му налее акъл в главата. Да го понаучи и след като се поошлайфа нашечкият, да излезе на пистата на международната политика. Тук анекдотът е дълъг и не е смешен, финалът му обаче е вразумителен. След повече от три години, прекарани в китната ни родина, и след употреба на всички благини, които земята ни давала и тогава на Европата, в имението на оня истински лорд се получила телеграма, в която на тъжен и полунеразбираем английски език пишело: "Елате да си узмете лордо." Приберете си го един вид, защото той така бил се претопил в нашенската действителност, че дори станал непоносим за нея. За ученика му нищо не се споменава. Но предполагам, че той е станал и депутат и министър може би от стотиците неефективни правителства, които и тогава са управлявали многострадалната ни татковина. А откъде да знаем дали не е някой прародител на лицето Нейчо Неев, който се удивляваше от собствената си безхаберщина и отново, обвинявайки отечеството, остана в аналите му с фразата:

Егати и държавата, щом и аз мога да й бъда вицепремиер!

Това за Нейчо не е виц. Не е виц и онова, което ще ви разкажа, и като потърпевш се подписвам под верността му. Току в началото на милениума трябва да беше. Пак след хиляди панделки, фльонги и сълзи по тях човеците от ЕС решиха, че вече не миришат българите толкова зле и може да им премахнат т. нар. Шенгенска бариера. Май беше ранна пролет и за да ознаменува събитието, тогавашният ни министър на външните работи - госпожа Надежда Михайлова, реши пеш да премине с дъщеря си най-близката шенгенска граница. Гръцката. С нея имаше и доста журналисти и дипломати естествено. И пак шампанизирано вино, цветя, малко сълзи и повече грим и работата отиде в историята. Естествено като постижение.

На друга една граница, при това почти славянска, пишещият тези редове бе подложен на зашеметителен преглед и разпит само защото бе повярвал на политическата новина и бе понечил да влезе в Чехия през онзи коридор на летището, който уж вече му се полагаше, ама не съвсем? Зеления. Голямо неудобство се получи тогава и за мен като за представител уж на медията на управляващата партия, и за колегите от приемащата страна, които по-подир ми признаха, че са очаквали да ме изведат с белезници и бохча хашиш през рамо. Все пак - незряла демокрация, пък и доста българчета бяха заключени в емблематичния затвор на Прага Панкрац. Нейсе, запуши я... Разказах този случай и на съответната тогавашна външна началничка при подходящ случай. Разказах го с тревога и с надежда да се прави повече разяснителна работа из Европа за българите, а не в България за европейците. Мисля, че ме чу? А вие как мислите?

Вярно е, че бе отдавна и оттогава много неща се случиха. И у нас, и извън България. Даже се преведе химнът на св. св. Кирил и Методий на всички европейски езици. В това число и на малтийски, но едва ли от Нова година митничарите в Лондон, като видят някой от фамилията Зрънкови, ще го посрещат с рефрен от училищната ни песничка, а нидерландските полицаи ще бъдат по-толерантни към бременните ни проститутки, знаещи, че "и ний сме дали нещо на светът...".

Естествено, че не съм последният глупак, нито номиниран за вицепрезидент на ген. Любен Петров като актрисата Топалова, та да мисля, че приемането ни в европейското семейство е нещо лошо, коварно и противопоказно. Лошото е, че

на нас там гледат и ще гледат дълги години като на хора втора ръка

Няма да обяснявам защо. А това ще се случва не само когато ние отидем там, а и когато западняците са тук. Спомнете си дивотиите на футболните британски фенове и престъпленията им. Оплакването на разни фиктивни и фатални "инвеститори" по съдилищата, че "системите" у нас не работели. Няма да работят, след като ни пробутват канцерогенно месо и прочее боклуци. Ужасяващи оферти за сделки и, разбира се... доста подкупи. Наследникът на оня следосвобожденски патриот вече знае, че е по-добре да гушне подкуп, вместо да направи печеливша сделка. Просто печалбата е по-бърза. А ние бързаме, нашенецът няма време, защото много такова загуби да виси пред чужди посолства и родни неправителствени организации, в които ловки чираци му пишеха всякакви проекти за повече от смешни европейски дейности... Книжица да издадеш, мостче от брезички да сковеш, катерички да закриляш. Кажете някое от млеконадойните ни стада да е така обгрижвано като бившите цигански мечки, сега настанени в село Белица? Не. Няма и да има.

Защото холандците имат и мляко, и сирене и няма къде да го продават, но откъм танцуващи мечки са кът. Това само за сведение. Щото такива сведения има бол по специализираните страници на изданията. И за стомана, и за цимент, и за електричество, и за презервативи, ако щете. С кючекчийките не е така, с евтините балкански къщици също не е така, с медиите ни. И, разбира се, с биологичния материал, който все повече и повече ще се котира из Европа. Какво пък, може затова именно да е писал поетът онези редове, "че и ний сме дали нещо на светът"...

"70% от българите поддържат членството, само 30% смятат, че чрез ЕС ще се решат проблемите на страната. Т. е. има трезво отношение. Но едва ли някой си представя рая така."

Мнението е на г-жа Меглена Кунева, министър по присъединяването. А след като тя го казва, може цифрите да са верни, а може и да не са.

Така че, Европа, бъди любезна да се съобразяваш с историческите дадености. Всеки момент онази телеграма с неразбираемия английски призив може да се окаже на нечие бюро във Форин офис. А и всякъде другаде. Пък и лордовете намаляват и обедняват. Почти колкото някогашните балкански владетели. А ние с тях имаме доказан и дългогодишен опит.