Наскоро стана дума за неправилно разбиране на научноизследователската етика от български учени. Базирайки се отново на моя опит, както в България, така и в Германия и САЩ, бих желал да обрисувам разликите във възприемането и прилагането на правилата на изследователската етика, в нарушенията и техните последствия, съответно в България и във водещите в науката западни страни.

Преди всичко, стриктното спазване на правилата на изследователската етика не е осъзнато и признато като проблем за българската наука. На второ място,  нарушенията на изследователската етика в България са по-различни, обусловени от специфични фактори, и последствията от тях имат по-друг характер.

На Запад нарушенията на изследователската етика (research misconduct) са осъзнат сериозен проблем от последните 20-30 години. Вземете най-авторитетните и водещи научни списания в света – ‘Nature’ и ‘Science’. Няма да намерите брой, в който да няма статия свързана с научната етика, да няма поредно съобщение за research misconduct – за фалшифициране на данни, за фабрикация на данни, за плагиатство, за съзнателно публикуване на неверни изводи. Може да се счита, че водещите учени консенсусно заключиха, че бумът на нарушения на изследователската етика застрашава устоите и структурата на самата наука. Този boom е обусловен от все по-голямото масовизиране и бюрократизиране на научно-изследователския процес като цяло, в който все по-често попадат редови учени със съмнителни морални качества. Разбира се, условията на силна конкуренция в личностното развитие играят съществена роля. Като основни фактори се изтъкват занемарен или бюрократизиран peer-review процес преди публикуването на научните резултати и стресът, пораждан от изискванията на финансиращи организации за предоставяне на срочни отчети.

И затова в САЩ и Западна Европа правилата на изследователската етика отдавна не са само пожелания, а държавни или институционални програми с разработени правилници и процедури за контрол и санкции. През 1989 в САЩ стартира федерална програма, която подробно класифицира всички нарушения и регламентира тяхното адмиистриране. В Англия е създадена „Национална комисия за изследователската практика” с подобни функции. В Германия Deutsche Forschungsgemeinschaft - основната организация за държавно грантово финансиране на научни изследвания – е включила в структурата си специална международна комисия за етичен контрол, а Макс Планк обществото - най голямата научна организация – има разработена специална програма за установяване и преследване на нарушенията. 

Като сериозни нарушения са определени всякакво изменение или изпускане на данни, фабрикация на данни, плагиатство в различни форми, дублиране и ненужно „раздробяване” на публикации, съавторство без реално творческо участие, рецензиране от рецензенти, имащи общи публикации или свързани по някакъв начин с автора(ите), неадекватно цитиране и др.

Регламентирана е практиката за използване на персонални изследователски (лабораторни) дневници, подлежащи на постоянно съхраняване и контрол, както и поддържането и съхраняването на архив в първичните изследователски звена.

Отговорностите на ръководните учени, както и установяването на нарушения и налагането на санкции са регламентирани с правилници. Организирано е обучението и възпитанието на начеващите учени в духа на научната етика (главна роля играят ръководителите на дипломни работи и дисертации).

А какво е положението в България?

Изследователската етика в България се разглежда като съвкупност от неписани норми, за чието спазване се разчита на добросъвестността на учените. И може би донякъде съзнателно, нищо не се прави за формулирането на тези норми и написаното им представяне и популяризиране; за обучението и възпитанието на начеващите учени в това отношение. Нито БАН – най-голямата научна институция, нито университетите имат разработени програми, правилници и контролни органи по установяване и преследване на нарушенията на изследователската етика.

Една хубава книга – „Нравите в науката” на Стефан Робев, излязла през 1991 остана почти незабелязана и недискутирана от научната общественост. Една-две статии в „Списание на БАН’  (И. Загорчев) разглеждат проблема непълно, само в информативен и пожелателен стил, и от базата на затворената и с принизени изисквания българска наука. Подобен е случая и с един „Етичен кодекс на българските учени”, който вече втора година виси като проект на сайта на Съюза на учените в България. Този проект, изработен от акад. Ч. Големинов (юрист!) се различава доста от подобни ‘Ethical Guidelines’ на научни асоциации на Запад и не отразява изискванията към изследването и публикуването в природните науки. Изобилства с препоръки от най-общ характер и отразява принизени изисквания и колективистичен дух (от подтекста на този проект се разбира, напр., че е допустимо една публикация да не съдържа „оригинален принос”).

Докато на Запад основните нарушения на изследователската етика са фашифициране и фабрикация на данни, в България тези нарушения имат по-разнообразни форми. Впечатленията ми от близо 30-годишната ми работа в БАН ме карат да мисля, че реалното разпространение на research misconduct в България е не по-малко отколкото в САЩ и Германия. Но в България нарушенията остават по-лесно незабелязани. Много от тях не правят впечатление. За това допринасят следните фактори:

-   По-голямата част от официално отчитаните научни публикации в България са в списания без импакт фактор или в местни издания с принизени изисквания;

-   Публикуването не се разрешава отговорно от ръководител или по-високостоящ в научната администрация учен; съществува размиване на научната йерархия и неспазване на принципа за научно ръководство на нехабилитиран учен;

-    През последните десетилетия хабилитацията (като доцент/ст.н.с. II ст) се девалвира както по отношение на научни качества, така и по отношение на отговорности, включително морални и етични. Много постове на ръководители на институти, катедри, секции/лаборатории, и проекти се заемат от лица без достатъчен научен и морален фундамент;

-   Обособени са многобройни, тесно специализирани, научни общности, peer review-процесът в които се натъква на ‘конфликт на интереси’. Системата за рецензиране не може да функционира ефективно поради малочислеността и затвореността на българската научна общност като цяло. (ВАК официално е ‘разрешил’ един от рецензентите да може да има общи публикации с автора(!)).

Какви са типичните нарушения на изследователската етика в България?

-   Правят се публикации, несъобщаващи реален научен принос. (Има публикуващи ‘учени’, неразбиращи същността на научно-изследователския процес и това що е ‘научен принос’).

-   Многократно публикуване на едни и същи данни; ненужно „раздробяване” на публикациите. (Спомням си за един хабилитиран сътрудник, зав. лаборатория, който системно публикуваше статиите си два пъти – един път на български в България, и втори път на чужд език в чужбина; Други пък публикуваха ‘разширени’ и ‘кратки’ варианти на работите си; Спомням си, например, как един колега, след като получи вест че ще бъде командирован на един симпозиум в чужбина, сглоби набързо един постер изцяло на основата на публикувани работи (и не само негови!) и се представи с него като с нови, непубликувани резултати).

-   Изпускане и/или преиначаване на експериментални данни с оглед предварително съставен извод.

-   Съавторство без реално творческо участие. (Зав. катедри/секции редовно приемат такова съавторство в България).

-   Конфликт на интереси при рецензиране (общи публикации с рецензента).

-   Неадеквано цитиране. (Спомням си за един хабилитиран учен, който с повод и без повод цитираше една група, работеща в същата област в Москва, последните отговаряха по същия начин.

В заключение може да се каже, че нарушенията на изследователската етика не са осъзнати като проблем на българската наука. Но тази етика е на ниско ниво, отличава се с някои особености, и има спесифично измерение като проблем.

Поради много малкия дял на българската наука в световната публикационна активност (базирана на публикации в издания с импакт фактор), нарушенията на изследователската етика в България не влияят съществено върху устоите и структурата на науката като цяло и остават, до голяма степен, незабелязани в световен мащаб. А голяма част от тях не правят впечатление и в България.

Но изследователската етика, заедно със системата за оценка на нучните постижения и организацията на нучното администриране, е важен фактор за подобряване на качеството на българската наука. Изработването на издържан спрямо съвременното състояние на проблема „Етичен кодекс” на българските учени, както и стартирането на програми в БАН и университетите за популяризиране на правилата и контрол и санкциониране на нарушенията, е належаща задача. Подготвяният нов закон за научните степени и научните звания трябва да бъде разширен и съобразен с оглед да обхване проблемите на системата на рецензиране и изследователската етика в България.