В края на 70-те години
бях студент последна година в СУ . Бях на квартира, но през
последната година имах малко изпити и реших да искам
общежитие - по-икономично идваше. Подадох молба където
трябва (класациите се правеха от комсомолските комитети) и
след месец-два ме одобриха . Нямаше как - бях с отличен
успех. Туриха ни в една стая с един друг колега. Аз понеже
нямах много за учене, бях взел няколко от изпитите по-рано,
бързо се навих и си пренесох куфара в един от високите
блокове на Дървеница . Оказа се, обаче, че сме в стая с три
легла с комшията. С него някакси се нагласихме - два-три
пъти пийнахме съвместно и живота стартира почти без
търкания.
След няколко дни стана
ясно защо третото легло в стаята е свободно - настаниха при
нас един елегантен младеж, с условното име Калин. Ние го
посрещнахме топло с евтина полска
водка и Швепс (Колата беше дефицит) и Калинчо набързо ни
разказа своята одисея - бил приет в Рабфака на СУ и дошъл в
София на подготвителни курсове. Аз се зачудих много - не
вярвах, че в края на 70-те все още съществува Рабфак -
казали ни бяха в средното училище, че по
съветски образец от 30-те години
това било начин за образоване на най-достойните
народни синове и дъщери, които в периода на установяване на
социализма не разполагали със средства за следване.
Когато все още пасях
трева, приех такова обяснение без много да се замислям и
дори не предполагах, че Рабфакът все още съществува.
Десетина години след това обаче, подобен факт ме шокира -
нима още имаше бедни и пре-експлоатирани пролетарии, които
бяха системно издирвани и издигани от средите на
пролетариата? Взе да намирисва подозрително.
Станахме
"съкафезници" с Калин и до няколко дни картинката на Рабфака
лъсна изцяло. На нашия и на съседния етажи бяха пристигнали
общо около 40-50 души, приети в подготвителните курсове.
Бяха млади мъже и жени по на около 20-25 години и всички до
един се бяха уредили във въпросната програма с връзки. Над
половината бяха комсомолски активисти - назначени на щатна
комсомолска длъжност.
След 2-3 дни, Калин ни
запозна с новите си приятели и стаята ни се превърна почти
моментално на дискотека. Новите съседи разполагаха с доста
"материални блага", а се и оказа, че макар да бяха
комсомолци и партийци, съвсем не бяха светци - здраво
пийваха и замезваха, всякакви песни и танци знаеха, че и по
"тънката" част още бяха квалифицирани изпълнители, макар и
повечето да бяха семейни. Какво да правиш - "младостта си
иска своето...".
Моите два-три изпита
не бяха от най-трудните. Най-лесния взех в самото начало,
другите два бяха за януарската сесия, така, че не бях
сериозно ангажиран и имах доста свободно време. За през деня
си намерих подходяща студентска (сиреч-хамалска) работа, а
вечер - щеш не щеш - общувах с рабфакаджиите. Специално на
мен ми беше забавно (в началото), но някои други бяха
почнали да се оплакват. Комсомол-лидерите бяха станали
господари на обстановката и се надпреварваха да измислят
най-различни методи за развлечения. Една видна секретарка
например (работила преди в ЦК на ДКМС), на няколко пъти
прави списък на желаещи за неколкодневна
екскурзия из страната. Някои от нас, стари университетски
кокали, вече "харесани" от рабфака като добри мохабетчии,
също бяхме поканени. Аз, в допълнение на тези си качества,
свирех от малък на акордеон, така, че без мен сбирка не
ставаше.
Оказа се, че цената на
тридневно турне, включително две
нощувки в хотел, транспортиране с доста приличен автобус и
две другарски вечери, струваше точно ... нула лева. При това
за 50 човека! Това, разбира се ми идваше дюшеш, но
същевременно ми вдигна любопитството неимоверно (а и
страха). Разбирах, че "пролетариите" всички бяха с трудов
стаж, сиреч бяха поспечелили по малко пари, но чак пък да се
уреди турне с преспиване (и то не едно), системни "другарски
вечери" и др., вече ми изглеждаше
подозрително.
След още няколко дни
народните синове и дъщери почнаха да се оплакват колко много
ги товарели в училище. Полюбопитствах и ми беше обяснено, че
те от доста време били отвикнали да учат, та затова им
идвало нанагорно. Попитах за по-подробна информация каква им
е "нагрузката" и какво се очаква от тях за да завършат
успешно т.н. подготвителен курс. Казаха, че учели три
предмета - история на България,
български език и
основи на комунизма.
Изискването за успешно завършване на курса било да се
постигне оценка минимум Мн. добър
(4 1/2) по всеки от трите предмета, след което курсистът или
курсистката биват приети в предварително избраната
специалност. А за всички наши съседи от Рабфака, заветната
специалност беше право в СУ. Както е казано в някои
библейски източници - има 2 избрани професии на света -
адвокат и доктор. Останалото е за тълпата да си губи
времето.
Не повярвах на ушите
си като ми казаха - четири и половина по три предмета от
средния курс беше критерий за бавноразвиващи се олигофрени,
в сравнение с бала, който се изискваше за влизане в
специалността право на общо основание, или т.
нар. свободен прием -
искаше се почти стопроцентово отличен успех, усреднен от
кандидат-студентски изпити, среден успех на дипломата и 2
предмета. При това, забележете, те пов-та-ря-ха и то само
три от предметите цяла година (точно - осем месеца, сиреч
академична учебна година), за да изкарат 4 1/2. Един от
които - комунизъм - празни дрънканици, а и тогавашната
историята на България не беше кой знае колко тежка -
изкривена до неузнаваемост и набутана в едно малко, около 3
см. дебело томче, включително дебелите кори. Да не говорим,
че четири и половина е нещо като посредствена оценка.
Третият стрес, който
получих при следващата доза подробности от веселите ми
"приятели", беше като научих, че на повечето от тях
заплатата им вървеше почти на 100%, което се водеше нещо
като "стипендия" за народния син/респ. дъщеря - за джоб
харачлък, докато бохемстват в
подготвителния курс. Имало и вариант за по-висока стипендия,
към 300 лв, но тя в случай на провал (разбирай
- изкарване с бележка под 4 1/2)
трябвало да се връща. Не знам дали "стипендията" се
продължаваше след подготвителния курс, там вече сработваха
други механизми за облагодетелстване на комсомолски и
партийни другари и другарки.
Сравних условията на
Рабфака с тези за приемане деца на активни борци . Дори и да
получаваха почти гарантиран прием при изкарване на тройка на
кандидат-студентския изпит, "активните" дечица поне формално
не ангажираха допълнителен ресурс. Подобно беше и
сравнението с кандидатите от цигански и турски произход. А и
тройка на кандидат-студентски изпит е повече от 4.50 по
средношколски предмет.
Дори и ако се направи
сравнение с тази практика в СССР, резултатът не е в наша
полза. В Съюза, в РАБФАК са приемани студенти предимно по
инженерни специалности, сиреч работари. А у нас – най-вече в
специалностите икономика и право – изходни точки за предимно
властови позиции.
Междувременно,
безкрайният празник на етажа продължаваше. Пролетарските
песни и танци не стихваха, последвани от стенания и ритмично
скърцане на креватни пружини зад залостени врати (при това,
разбира се, 1-2 студента биваха изстрелвани от стаята по
спешност). Започнаха да се оплакват дори и чуждестранните
студенти, традиционно ползващи се със славата на плейбои,
понеже доходите им бяха над 2-3 нашенски средни заплати от
онова време. Не че са били богати, а просто на нашите
родители им бяха турили чатала на врата. Това даваше
възможност на почти всеки африканец, арабин и тям подобни да
съблазняват българските студентки с някой евтин
корекомски парцал или чифт нови копита за краката.
Управителят на
домсъвета, назначен от Меверето нискочел дебил, явно
обръщаше внимание само на оплаквания против беззащитни
студенти и в никакъв случай не реагираше адекватно, когато
обектът на оплакване беше някой комсомолски фюрер. Той дори
с удоволствие се присламчваше кьм разпивките, против които
се извършваха оплаквания.
Сутрин, особено през
почивните дни, елитът на работническата класа възстановяваше
мътния си поглед и своето "дар слово" със шкембе чорба,
бира, кисели краставички и империалистическа Кока-Кола в
близки крайградски капанчета като "Шумако" напр. Нерядко
реанимацията продължаваше по цял ден и след едно-две "малки"
преминаваше в подготовка за вечерното щурмуване на
"Крепостта Наука" в блока ни в Дървеница (за по-евтино) или
някоя студентска кръчма.
Не се чу през
последната ми студентска година някой да е отпаднал от
програмата или да не е бил приет в СУ. След години всичките
станаха наши “уважавани” адвокати, прокурори, съдии и пр. Те
сега са на върха на адвокатурата, съда и други властови
позиции ! А как иначе – СУ не е някой провинциален ВУЗ, а
нашата Алма Матер, строена с даренията на възрожденци, номер
едно на образователната ни система.
В допълнение - техния
път се излъскваше усърдно от татковци с власт и пари, като
на състезание по кърлинг, докато по моя се строяха какви ли
не препятствия за да не мога да докопам сладкия комат.
Затова и не намерих добро препитание докато не напуснах
зоната на влияние на рабфакаджиите – нашата мила Родина.
Впрочем, подробен
анализ на явлението привилегия е направен от покойния Георги
Марков, за което той получи и съответната отплата. Горното е
само един от многобройните варианти на привилегията с който
се сблъсках лично. Вариант за допълнително изсмукване на
потта и кръвта на и без това оглозгания наш народ.
Не мога да си
представя как се чувства сега някой “възпитаник” на
Работническия факултет. Най-вероятно се спотайва гузно, за
да не се разпространи истината за ползваните привилегии в
Рабфака.
До кога точно са
приемали в Рабфак? Четох в Интернета, че и през 89-та е
имало такъв прием в Свищов, а оттук следва, че и в другите
вузове е било така . Началото според някои възрастни е било
в първите години след войната. Общо - действал е над 40 години.
Сигурен съм, че от възпитаниците на Рабфака беше
невъзможно да се произведат добри специалисти и, че както
обясних по-горе, нито един от тях не беше отруден и изпаднал
в мизерия цехов работник. Такава роля фактически им беше
отредена да играят от тогавашната олигархия, а истинската
причина - да имат на разположение и след десетки години
послушни марионетки в съдебната система и на други влиятелни
места.
Успяха - вижда се от
самолет.
Най-лошото е, че
нямаше планове А или Б и от страна на онези, които бяха
потърпевши от гнета на тоталитаризма. Те предпочетоха
поединичното спасение, вместо организирания отпор срещу
Номенклатурата, и така предадоха България завинаги в ръцете
на една многоглава Хидра. |