От началото на
90-те години до днес едно име не
дава покой на академичните
историци и пазители на
единствено вярната истина за
последната световна война. Едва
ли след Александър Солженицин
друг автор е бил подлаган на
подобна кампания на
идеологическа и личностна
разправа и на Изток, и на Запад
както авторът на
“Ледоразбивача”. В него и в още
половин дузина следващи книги
Виктор Суворов аргументирано
излага тезата, че през 1941
Сталин е готвел настъпление
срещу Германия и Западна Европа
и е изпреварен само със седмици
от Хитлер. В десетките книги
против Суворов, излезли през
последните години не се прави
дори
опит за аргументирано оспорване
на концепцията му за навечерието
и началото на Втората световна
война. Вместо това се сипят
клевети срещу “предателя Резун”,
търсят се опровержения на
незначителни за цялостната му
теза технически детайли и се
повтарят отново и отново
идеологическите заклинания с
десетилетна съветска давност. И
на Запад, а особено в Германия,
опасността да бъдеш причислен от
лявоинтелектуалния истаблишмънт
в |
|
Новата книга със съставител
Дмитрий Хмелницки |
редиците на
симпатизантите на фашизма и обвинен
в неонацистки опити за оправдаване
на Хитлеровия “превантивен” е съвсем
реална. Ето защо историците и там в
своето мнозинство отхвърлят
концепцията на Суворов, без да
Виктор Суворов и първият му
бестселър "Ледоразбивачът" |
|
навлизат в
аргументиран спор с него.
С толкова
по-голямо нетърпение се
посрещна току що първият
сборник със статии на
историци и публицисти, които
анализират същността на
въпросите повдигнати от
Виктор Суворов и без всички
да споделят тезите му,
добавят свои аргументи към
новата концепция за началото
на Войната.
|
|
“Истината на Виктор
Суворов” излезе в Москва в
издателство“Яуза” в десетхиляден,
вече почти разпродаден тираж.
Съставител е живеещият от дълги
години в Берлин историк и журналист
Дмитрий Хмелницки. Сред авторите има
както историци от самата Русия, така
и емигранти на Запад, учени и
публицисти от Германия, Австрия и
САЩ. Българската публицистика е
представена с есе на Васил Станилов,
озаглавено “На кого да се надяваме?”
В своя увод Дмитрий
Хмелницки формулира два възможни
отговора на големия нерешен въпрос
на цялата съветска история: “За
какво е бил нужен на Сталин терорът,
изтребването на цели поколения,
жертването на милиони в ледените
рудници на Заполярието ,
изграждането на невиждана
тоталитарна власт?” Единият отговор
е наизустяван от десетилетия на
Изток: Главната му цел е била
гарантиране на мирния живот и труд и
сигурността на съветския народ.
Реалното развитие на събитията от
1941 г. Обаче доказва, че нито
Сталин нито изградената от него
военна машина се е оказала в
състояние да се отбранява, когато
това е станало необходимо.
Другият възможен
отговор на въпроса пръв дава в
своите книги Виктор Суворов:
Целенасочено и от момента на
сграбчване на едноличната власт в
края на 20-те години Сталин започва
подготовката за завоюване на Западна
Европа. На тази маниакална цел е
подчинен животът на всички в СССР
през следващото десетилетие, за тази
светла идея цялата страна е
милитаризирана, както никоя друга в
човешката история. Всички
външнополитически действия на Сталин
са насочени към провокиране на
световен конфликт между
“капиталистическите страни”, с
изчакване на подходящия момент и
намеса в най-подходящия момент като
единственият възможен победител.
Войната наистина е провокирана
успешно след Пакта за ненападение
между Германия и СССР от 1939 и
съвместното унищожаване на Полша.
Предвиденото за лятото на 1941
масирано съветско настъпление на
Запад обаче е изпреварено от
съюзника Хитлер и историята поема по
познатия ни маршрут.
Една от най-обширните
статии в сборника – на д.ист.н. от
Москва М. Мелтюхов е посветена
именно на спорния въпрос, дали
Съветския съюз наистина се е готвил
за настъпателни действия или, както
с десетилетия ни бе втълпявано, е
правил всичко за отбраната, но това
се е оказало недостатъчно. Ценното
при Мелтюхов е, че той без да
изпитва никакви симпатии към Суворов,
от години доказва и то въз основа на
безпроблемния си достъп до множество
съветски военни архиви, че Червената
армия е била ориентирана
стратегически, технически и
идеологически към настъпление. В
труда си, обоснован солидно с цифри
и цитати, руският автор не оставя
съмнение: атаката на Запад е
предстояла непосредствено през
лятото на 1941. Интересното е, че за
разлика от Виктор Суворов, Мелтюхов
намира такова стратегическо
планиране за съвсем в реда на
нещата, също както и завладяването
по силата на тайното споразумение
към Пакта на Балтийските републики,
на Източна Полша и Бесарабия. Според
руския историк всяка държава, а
особено такова “велико государство”
като СССР има своите жизнени
интереси и никой няма право да я
осъжда, когато тя преминава към
практически действия за реализиране
на своите интереси. Така или иначе,
след трудовете на Мелтюхов,
подготвеността на Съветският съюз за
нападение над Германия, все по-рядко
се поставя под съмнение и в самата
Русия, което е може би нежелана от
автора, но солидна подкрепа на
Суворовата аргументация.
В уводната статия на
сборника самият Виктор Суворов заема
разбира се съвършено различна от
описаната нравствена позиция. С
познатата блестяща ирония той
припомня Великата цел на Сталин –
освобождаването на трудещите се по
света от гнета на капитала. Тази
Велика цел защитават в трудовете си
до днес легиони руски и чуждестранни
историци. Но, пита Виктор Суворов,
нима е можело да се очаква
сталинските людоеди и главорези,
изтребили у дома си десетки милиони
съграждани, да донесат свобода на
Европа? За какво им е било да
потъпкват свободата в собствената си
страна, а да я разнасят след това на
съседните народи? “Никакви
десеттомни енциклопедии не могат да
докажат”, пише Суворов, “че ордите
комунистически роби, гонени с
картечни редове в гърба от
чекистките заградителни отряди са
щели да станат освободители на
Европа, ако Хитлер не ги беше
изпреварил.”
Изключително
интересна е статията на живеещия в
САЩ историк Юрий Фелштински. Тя е
посветена на непознати до сега
подробности за военното
сътрудничество на СССР и Германия
през 30-те години. Изложени са
впечатляващи факти за
експоненциалното нарастване на
съветския военен бюджет в края на
30-те години и за гигантското
превъзходство на Червената армия
спрямо всички противникови по това
време армии при настъпателните
системи на въоръжение. Интересни за
българския читател са и данните на
Фелштински за категоричното
настояване на Молотов при
посещението си в Берлин в края на
1940 г., Германия да се съгласи с
разширяване на съветската зона на
влияние, т.е. с окупацията на
Румъния, България и Финландия.
Хитлер отказва решително и подписва
незабавно след това директивата за
нападение на СССР.
Няколко от статиите в
сборника разглеждат подробно въпроса
за предполагаемото заседание на
Политбюро на 19 август 1939 г. в
Москва – т.е. денят, в който според
Суворов се решава нападението на
Германия и Западна Европа. Все
по-убедителни са указанията и
преките документални потвърждения,
че въпреки всички доскорошни
високопоставени опровержения такова
заседание се е състояло и на него
Сталин говори силно агресивно за
перспективата след като
капиталистическите страни се
обезкръвят взаимно, Съветският съюз
да влезе във войната, да превърне
Германия в Съветска република и да
“съветизира” Франция. Важни нови
данни по този въпрос публикуват
работещата в Бостън историчка И.
Павлова, В. Дорошенко и харвардският
професор Р. Раак.
В своето есе в
сборника Васил Станилов търси
корените на мита за “вероломно
излъгания Сталин”. Той прави
паралели с гръцката митология и
предупреждава за опасността от
продължаващото до днес
митотворчество – за уж прекрасната,
но за жалост калпаво реализирана
комунистическа идея, за съветските
символи носталгично интегрирани в
съвременната руска държавност.
Лекарство срещу прогресиращата
лековерност на западните демократи
могат да бъдат преди всичко книгите
на Виктор Суворов, пише Станилов.
Защото, който знае, как Сталин е
трупал планини от нови солдатски
ботуши край съветско-германската
граница, докато дипломатите му
любезно са стискали десниците на
своите колеги-хитлеристи, трудно ще
се хване на въдицата на днешните
митосъзидатели.
Предстои излизането
на печат на следващия том от
поредицата –съставителят Дмитрий
Хмелницки ще публикува за пръв път
совите разговори с Виктор Суворов,
водени през последната половин
година. В тях писателят взема
отношение по много от темите в
своите книги, развива допълнителни
въпроси, спира се на критики към
своята работа и прави анализ на
съвременни проблеми в света. Да се
надяваме, че ще се намери българско
издателство, което да допълни
българския “суворовски” комплект и с
тези две интересни заглавия. |