Човек не може да съжителства
хармонично с природата – той
винаги се стреми да я обуздае,
да я опитоми, да я използва.
Нещо такова казваше Емилиян
Станев. Все пак по света има
примери на успешно съжителство.
Сещаме се за тях обикновено в
десетте дни, през които излизаме
от офиса и обръщаме очи към
прародителката си, най-вече под
формата на черноморска вода и
пясък. И на нас ни се ще водата
да е прозрачна, а пясъкът –
дребен, чист и златист. За
съжаление, повечето излизаме по
едно и също време и ходим на
едни и същи места.
Тръгваме с колата по
крайбрежието да търсим природа.
„Няма да ходим на север от
Бургас, знаете
и
какво е положението край Иракли
– категоричен е Румен. – Ще ви
водя на див плаж с пясъчни лилии
и змии.” Щом чуваме за змиите се
опъваме – „Не щем”. Но той
всъщност е на кормилото и ни
води където си иска.
Оказва се, че мястото е Силистар.
Корабче за разходка
разнообразява пейзажа
„Ами аз съм го виждала по
сайтовете – сеща се Дона. – Това
е резерват. Освен лилии, има и
птици – май скален орел. Направи
ми впечатление, защото не бях
чувала за орли по плажа.” Румен
вече натиска газта надолу от
Бургас и сам се пали: „Със
сигурност е най-чистият плаж по
цялото Черноморие. Последният
преди границата с Турция, преди
Резово. Там хора няма.” И аз съм
разглеждала черноморските
кътчета на служебния си компютър
и затова се намесвам: „Да ви
кажа, Силистар не е резерват, а
защитена местност. Каквато
всъщност е и Иракли. Разликата
е, че те са отредени за
хармонично съжителство между
човека и природата. И нищо чудно
вече да са изпраскали някой
десететажен блок.”
Редки птици, поне в този сезон,
по скалите на Силистар не се
забелязват, ...обаче се
въдят русалки
Даньо, най-скептикът измежду
нас, обглежда разнебитените,
някога многолюдни къмпинги с
редки прашлясали дървета край
още по-редките палатки. „Тук
някога, по социалистическо
време, съм бил гъз до гъз,
палатка до палатка, с цигуларя
Минчо Минчев – посочва някъде
след входа на Каваците. – Тогава
истинската интелигенция
предпочиташе свободата.” Той
настоява да се отбием по пътчето
край Нестинарка, за да видел
какво е дереджето. Преди две-три
години, докато лежал на единия
край на плажа, на другия, откъм
квартал „Василико” на Царево,
багерът ровел за пясък. „Нищо му
няма на плажа – казва Румен –
там си е. Миналата година бях на
него.” Но и той се ококорва пред
огромния комплекс, заел мястото
на трънясалите дюни. „Ей, не си
играят тези хора – строят бързо.
Още по-чудното е, че очевидно
хотелът е пълен.” По басейни и
заведения отпред щъкат хора.
Скандинавци, доколкото долавяме.
На изравнения бряг са опнали
редици чадърите и шезлонгите. Но
пясъкът вече не е същият. „На
този плаж чакъл никога не е
имало – мрачно се произнася
Даньо и се връцва към колата.
„Е, след стотина години морето
ще го оправи, гледай си
работата”, оптимист е Румен. И
додава: „Ако ти беше в
комплекса, може би щеше да ти
хареса.” „Ако е за климатик,
имам си в офиса”, продължава
нашият мрънкач.
|
|
А
пясъчните лилии още цъвтят
Бързаме към Силистар. Отминаваме
Синеморец, на който сме се
възхищавали преди да се появи
мастодонтът в северния край на
плажа.
Табелите може би са обновявани,
защото изобщо не се лутаме.
Отбивката е обозначена отдалеч.
Две коли са спрели на уширението
край пътя, а една се нанизва
директно след нас. Друсаме се по
прашлясалото пътче. Храстите и
тревата от двете страни са
покрити със сантиметър прах –
сигурен белег, че не сме
първопроходци. Х-о-о-п, още
по-сигурен – два лева за
паркинг. „Какво-о-о? –
протестира Даньо. – Че аз в
стария град на Созопол като се
плащаше не съм давал пари, тука
за какво да давам?” Но не върви
нито да се туткаш много – зад
нас напират – нито да се
разправяш с яките мъжаги.
Плащаме и си намираме място в
проредената горичка.
Най-отпред е фургонът
скара-бира. „Че как ги правят
тези кебапчета, като няма вода,
бе? Мият ли си ръцете?” – пита
Дона. За момчетата, които
най-малко от всичко приличат на
готвачи, това едва ли е проблем.
По-важното е, че има ток – явно
от генератор, скрит в гората.
Т.е. бирата е студена. На дълга
маса седи компания и всички
вкупом наблюдаваме „Мерцедеса”
на възрастен германец, който
боксува в пясъка. В един момент
десетина души се затичват да му
помогнат и го избутват от
образувалите се под гумите
ровчета. Германецът излиза от
колата, благодари на всички, а
на масата оставя петдесетарка.
Компанията я приема с широки
усмивки. Старчокът сяда зад
волана и луксозното возило пак
забоксува... „Какъв див плаж,
бе, щом чужденците го знаят...”
Поемаме след Даньо към брега и
като минаваме рекичката, пред
очите ни се възправят безкрайни
редици от чадъри, които се губят
в далечината. Морето от голи
човешки тела се е разляло и
отвъд тях, обградило ги е със
собствените разнокалибрени
чадърчета и сенници, чак до
тръните край гората и до
скалите. А иначе истинското море
си е чудесно – плитко, равно,
меко, топло, чисто... Е, при
толкова народ без тоалетни, може
някой биологичен отпадък да се е
разтворил, но какво е едно
детско ако, сравнено с градска
канализация. Корабче за разходка
разнообразява пейзажа.
Естествено, при тази човешка
гмеж скалният орел, черният
щъркел и гълъбът-хралупар не се
виждат никакви, но пясъчните
лилии са си там. Просто около
тях пясъкът е доста бодлив и
малко са отдалечени от водата.
На
връщане забелязваме, че част от
гората е оградена, а между
дърветата се мяркат две палатки.
„Сигурно има къмпинг, но ей,
Богу, не бих се наврял в този
прашуляк” – вече и Румен не е
такъв ентусиаст.
Когато отново съм в офиса,
гуглирам „Силистар”. Между
другото, попадам и на интервю с
кмета на тамошната община
Царево, който по повод протеста
на еколозите за Иракли, пита
възмутено: „Туризъм на палатки
ли ще правим?” Защо не, защо не,
г-н кмете? Стига да знаете как
се прави.
©
Снимки: Авнолката |