Демографското състояние на българите отдавна буди загриженост. Последната вълна от коментари, надигнала се през 2006, го определи като криза, способна да доведе до катастрофа. Ето нелицеприятната картина вкратце: раждаемостта на българите е може би най-ниската в Европа. Съчетана с високата смъртност и постоянната емиграция тя води до намаляване на населението с по един средно голям (по българските мащаби) град годишно. Раждаемостта при малцинствата, най-вече циганското, е в пъти по-голяма. Ако се запази тази тенденция, след петдесет години българите ще са малцинство в собствената си държава. След още някакъв брой години ще умре и последният българин.

Нека разгледаме критично предизвикателствата, пред които тези факти ни поставят, като предварително отсеем футурологичната им съставка.

Да успокоим читателите: не можем да знаем какви ще са проблемите на българите след петдесет години, но с увереност можем да кажем какви няма да са. Те няма да са описаните по-горе. Стойността на подобни предсказания е същата като стойността на статистиката от 1900 г. за броя на конете в Париж през 1950, според която основен проблем на града ще бъде невъзможността да бъдат извозени огромните количества конски изпражнения.

Спадането на раждаемостта в България е част от общата тенденция за намаляване на този показател в Европа, а и в целия свят. Най-силна е тя в развитите страни. На този фон ставащото у нас изглежда като изключение, защото България далеч не е страна с високо благосъстояние, но това се вписва в друг връх на явлението - спада на раждаемостта в бившите соцстрани от Източна Европа, където тенденцията е много силна вероятно заради пораженията, нанесени от социализма.

Намаляването на населението,

до което спадащата раждаемост води (а в страни като България вече е и довела), само по себе си е положително явление. На света има неестествено, нетърпимо и опасно много хора и ние би трябвало да приветстваме всяка възможност за намаляване на техния брой. Опасността идва от неравномерното протичане на този процес в различните части на света, както и от някои негови следствия, като застаряването на населението и промяната на етническия му състав. Застаряването на населението води до намаляване на общото му благосъстояние. Промяната на етническия състав влече след себе си още по-опасни последствия, които ще разгледаме по-нататък.

От пръв поглед се вижда, че тези проблеми са резултат от неразумно поведение в миналото. Естественото състояние на човешката популация, подобно на всеки друг биологичен вид, е да съществува в условията на висока раждаемост и висока смъртност. Първата осигурява максималния възможен брой индивиди за нуждите на естествения подбор, втората ограничава този брой до съответстващия на ресурсите на средата; двете заедно го поддържат в динамично равновесие.

От XVIII век насам и най-напред в Западна Европа и Северна Америка съчетаното действие на два фактора - растежа на благосъстоянието, причинено от промишлената революция, и развитието на медицината - подриват двете главни опори на високата смъртност - глада и болестите. В резултат смъртността намалява рязко, докато раждаемостта остава висока. През XIX век по тази причина кривата на нарастването на населението от линейна се превръща в експоненциална. Наблюдава се буквално нещо като демографски взрив.

Рязкото изменение на някой от параметрите в биосферата винаги има лоши последици. Опасността е забелязана още в началото на процеса - например от Малтус (1798 г.), но е пренебрегната по същия начин, както днес пренебрегваме опасността от глобалното затопляне. За националната държава, която по това време е във възход, растящото население е добре дошло - това означава повече работна ръка и повече войници. Всъщност, дори при наличие на желание, при тогавашното състояние на нещата едва ли би могло да се направи нещо съществено по въпроса.

Няма такова нещо като “безкраен демографски взрив”. Рано или късно, и колкото по-рано, толкова по-добре, този процес ще трябва да спре. Днес това става по доста приемлив начин (защото би могло да се случи и като катастрофа) - чрез спад на раждаемостта в световен мащаб. Но това означава промяна на още един демографски параметър. Към добре известните поражения, нанесени от нарастващото население, се наслагват и последствията от тази промяна, които толкова ни безпокоят.

Отрицателният отбор

Нарастващото благосъстояние, освен че е причина за намалената смъртност, изглежда, е в основата и на другото явление - намалената раждаемост. Механизмът на връзката между благосъстояние и раждаемост не е ясен, но явлението е добре известно. То е отбелязано още от Адам Смит в “Богатството на народите”:

“Бедността (...) струва ми се, даже благоприятства размножаването. Изтощената от глад жена от Планинска Шотландия често има над двадесет деца, докато изнежената и преситена дама понякога е неспособна да роди и едно (...). Разкошът, изглежда, винаги намалява и често съвсем унищожава способността за раждане на деца.”

Явлението е още по-удивително с това, че противоречи на обичайното в природата. В животинския свят, като правило, изобилието от храна стимулира раждаемостта, а недостигът я потиска. При социалните животни най-високопоставените, т.е. най-успелите членове на групата имат и най-висока раждаемост. Парадоксално, в човешкото общество социалният успех води до еволюционна задънена улица.

Наблюдавано отвън, това човешко свойство действа като регулатор на популацията. Вътре в обществото, в което се случва обаче, то има опустошително действие. Можем да спорим по това що е социален успех и доколко качествата, необходими за постигането му, са еволюционно значими, но налице е нещо, което можем да определим като отрицателен подбор, при който оцеляват не най-добре, а най-зле приспособяващите се към обществените условия индивиди. Естествено и възможно е един ден те да поискат и наложат промяна на тези условия.

В традиционните общества, където социалната пирамида е с много широка основа и богатството е съсредоточено в малък брой хора, това явление засяга само върха на пирамидата и е незабележимо. Но в днешните общества, с по-скоро призматична структура и голяма средна класа, този отрицателен подбор може да доведе до техния упадък.

Когато тази най-зле приспособяваща се част е от друг етнос, както например циганското малцинство в България, това може да доведе и до промяна на етническия състав на обществото.

Опасността от промяната

Освен обичайните усложнения, като борбата за преразпределение на властта, тази промяна крие и една голяма опасност: промени в културата. Дори когато е от същата народност, разглежданата от нас прослойка има собствена субкултура. Когато тя е от друга, културните различия са още по-големи. И в двата случая, ако стане мнозинство, тази прослойка ще налага своята култура на обществото.

Новата българска история е един пример за това. През XIX век вълната на демографския растеж, която в Европа се движи в най-общи линии от запад към изток, обхваща най-напред християнското, и в частност, българското население на Османската империя. Наред с дошлите пак от запад нови идеи за национално самоопределение, то получава още едно мощно оръжие - демографското. В резултат българите успяват да надделеят числено над мюсюлманския елемент в някои области, да променят изцяло етническия облик на градовете там и да спечелят изглеждащата почти загубена битка за независимост.

Днес сме свидетели на нова вълна, идваща от същата посока, но този път на демографски спад. Докато при първата печелят в демографски смисъл тези, които са застигнати от нея по-рано, сега печеливши са застигнатите по-късно. Последствията от двете вълни не са симетрични: не можем да очакваме възстановяване на старото положение. Най-съществената отлика е, че докато демографската експанзия, свързана с първата вълна е носител и на нова, по-висока култура, то възможната обратна експанзия би била носител на по-ниска такава. В състезанието между културите по-високата винаги има предимство, но това не може да ни успокоява. Историята е пълна с примери за култури, надделели над други, по-високи от тях, по чисто количествени причини.

Може да се възрази, че съдбата на всяка култура е Божие дело и ние не можем да я създаваме по поръчка, нито да предотвратим загиването й. Но това не отменя задължението ни да я защитаваме. Културата е едно от малкото неща, за които си струва да се воюва.

Нещо повече, днес ние, заедно с целия останал свят, сме заложници на собствената си култура. Навремето, когато рухват античните държави в Европа и населението започва да разбива обществените сгради, за да извади съдържащите се в тях метали, това причинява огромна културна катастрофа. Но ако нашата култура един ден бъде заменена от друга, чиито носители започнат да разбиват бетона на Чернобилския саркофаг заради намиращото се в него желязо, това няма да е само културна катастрофа.

Застаряването на населението е другото лошо следствие от действието на разглежданите два фактора. Това означава, че относителният дял на хората в активна възраст все повече намалява, докато броят на тези, които са я прехвърлили, расте.

Повечето от действащите в света системи за обществено осигуряване са измислени по време, когато малка част от осигуряващите са доживявали до възможността да се възползват от осигуровките си. Застаряването на населението ги превръща в нещо като финансови пирамиди, в които все по-малко хора внасят и все повече искат да вземат. Излизащият на пазара на труда млад човек днес може да бъде сигурен, че когато се пенсионира, ще получи в най-добрия случай само част от внесеното от него. Застаряването, а също така и понижаването на квалификацията на работната ръка, причинено от обстоятелството, че възпроизводството й се дължи главно на бедните и необразовани слоеве, е причина за понижаване на жизненото равнище на големи части от населението.

Следва продължение: КАКВО ДА (НЕ) СЕ ПРАВИ >>

Статиите се отпечатват в поредни броеве на "Про и Анти", първата от тях - в бр. 33/ 2006