|
|
|
На хора, не добре запознати с настоящето и с историята на
Австралия, подобен въпрос би прозвучал абсурдно. За
австралийското общество обаче от близо два века насам тоя въпрос
е реалност, макар и не непременно формулиран по този начин. През
годините са правени различни опити да бъде решаван, но днес той
си остава толкова нерешен, колкото и преди 200 години.
Става дума за аборигенското малцинство в Австралия. Аборигените
са коренното население на Австралия, поселяващо тези земи от
няколко десетки хиляди години. Според данни на националното Бюро
по Статистика на Австралия (Australian
Bureau of Statistics,
ABS),
през 2001 аборигените са наброявали около 400 000, което
представлява малко повече от 2% от цялото население.
Аборигените са основно заселени в резервати в сравнително
изолирани в географско отношение региони на |
 |
Австралия. В тези поселища животът продължава да е до голяма степен
подчинен на традиционните племенни обществени отношения и обичаи,
според които племенните вождове/старейшини притежават власт, близка
до абсолютната.
Отново според статистически данни на
ABS,
продължителността на живот на аборигените е средно с 18 години
по-малка от средната за Австралия. В сравнение с основното
население аборигените страдат между 3 и 10 пъти повече от
хронични и заразителни болести: например туберкулоза (около 5 пъти
повече), диабет (8.5 пъти), венерически болести (5 пъти) и тъй
нататък. 61% от аборигените страдат от наднормено тегло или
затлъстяване. Над 50% от пълнолетните пушат, докато при
неаборигените този процент е 24%.
Средният доход на аборигените е едва около 60% от средния доход на
основното население. През 2001 безработицата при аборигените е била
около 20%, при средна безработица за цялата страна от около 6%.
Цифрата от 20% вероятно не отразява правдиво нивото на безработица,
тъй като има немалък брой аборигени, които просто не отиват да се
регистрират в бюрата за безработни.
Особено в резерватите, твърде често едно типично за Австралия
еднофамилно жилище се обитава от 15-20 аборигени. Децата рядко ходят
на училище (въпреки че по закон родителите им са задължени да ги
пращат), а когато ходят, успеваемостта им е значително по-ниска
сравнение с основното население. Едва 3.7% от аборигенското
население завършват стандартната бакалавърска степен във ВУЗ, в
сравнение с 17% от основното население.
Личната хигиена на аборигенското население е като цяло на доста
ниско ниво. Неотдавна медиите съобщиха за сключен обществен договор
между една аборигенска комуна и федералните власти, които поеха
ангажимант да построят бензиностанция в близост до коумната (с
идеята да се помогне за развитието на туризма в тоя отдалечен край).
От своя страна аборигените поеха ангажимент децата им да си мият
лицето поне два пъти на ден. Това бе опит от страна на властите да
намалят заболеваемостта от широко разпространената сред аборигените
трахома – заразна болест на очите, която може да доведе до слепота.
За
човек, който от сравнително скоро живее в Австралия, незавидното
положение на абстралийските аборигени е до голяма степен необяснимо,
тъй като със сигурност не може да се говори за някаква дискриминация
към тях. Те базспроно имат равни права, имат достъп до всички помощи
и услуги, от които се ползват и неаборигените, даже в редица
отношения налице е положителна дискриминация спрямо тях. Така
например формулярите за кандидатстване за работа в държавни
учреждения и институции съдържат отделна графа за кандидати от
аборигенски произход и при равни други условия именно аборигенският
кандидат бива назначен. Съществуват редица обществени и държавни
организации и институции, чието единствено предназначение е да
съдействат на хора от аборигенски произход в областта на
образованието, здравеопазването, социалното подпомагане и пр. Хора
от аборигенски произход се приемат с предимство в австралийските
ВУЗ-ове. В доста австралийски университети има специални катедри по
въпросите на аборигенското население. Такива катедри се ползват със
значителна неприкосновеност. В Нюкасълския университет (щата
NSW)
например,
преди около година се проведоха масови съкращения сред
преподавателския състав (близо 25% бяха съкратени); катедрата по
изучаване на аборигенските въпроси беше сред малкото катедри, където
не беше уволнен нито един преподавател.
Аборигените са особено податливи на алкохол и други опиати. Има
региони, населени с аборигени, където са в действие особено сурови
закони, забраняващи продажбата и разпространението на алкохолни
напитки. Дори наличието само на една бутилка бира може да бъде
наказано с конфискация на автомобила, в който е намерен алкохолът.
Вдишването на бензинови пари е също много разпространено, особено
сред по-младите аборигени. Последствията върху висшата нервна
систама са много тежки: само няколко години на редовно вдишване
докарват индивида до вегетативно състояние. Положението на някои
места е толкова сериозно, че в тези региони властите задължиха
производителите на петрол да произвеждат специален тип бензин, който
не е толкова токсичен за вдишване и не води до пристрастяване.
22%
от затворниците в Австралия са аборигени, въпреки че като цяло
аборигенстското малцинство представлява едва 2% от общото население.
Отново според
ABS,
вероятността един абориген да се отзове в затвора е 15 пъти
по-голяма, отколкото за представител на основното население. Колкото
и да е трудно да се повярва, тая тенденция расте, въпреки че в някои
места са въведени специални закони, които с особена снизходителност
третират криминално проявени аборигени, дори и след многократни
престъпления.
Степента на насилие в аборигенските общества е значително по-висока
в сравнение със средната за страната: при аборигените например има
31 пъти повече случаи на хоспитализация в резултат на
физическо насилие. Твърде вероятно е дори и тая смайваща цифра да не
отразява реалното положение на нещата, тъй като един значителен брой
случаи на насилие се скриват (т.е. не се докладват на
правораздавателните органи).
Никой обаче не си прави илюзии за величината на проблема. Стигна се
дотам един общественик да предложи в някои аборигенски поселища да
бъде изпратен военнен контингент, който да изпълнява функии, подобни
на мироопазващи сили в район на военен конфликт. Федералното
правителство обаче заяви, че използването на армията за подобна цел
при мирновременни условия би бил в нарушение на конституцията.
Въпросът за насилието в аборигенските комуни получи особено голяма
публичност в последно време, след като д-р Нанет Роджърс, кралски
прокурор в Централна Австралия, представи пред медиите информация за
насилие сред аборигените, събирана от нея в продължение на повече от
15 години. Според данните, цитирани от нея, в аборигенски поселища
се извършват около 10 пъти повече убийства в сравнение със
средното за страната.
Обаче най-потресаващи от всичко бяха представените сведения за
физическо и сексуално насилие срещу малки деца, дори и пеленачета.
Един от най-фрапиращите случаи е изнасилването на 7-месечно бебе. В
последствие детето е получило непоправими физиологични увреждания,
въпреки че непосредствено след изнасилването то е закарано в болница
и било подложено на сложна операция с пълна упойка.
Подобно нещо се случило и с двегодишно момиче, което впоследствие
също е трябвало да бъде подложено на хирургическа операция под пълна
упойка.
Под
въздействието на бензинови пари млад абориген напада 6-годишно
момиче, което в този момент се къпело в речен вир, и анално го
изнасилва във водата, което довежда до фактическото удавяне и смърт
на момичето.
В
справката, която прокурор Роджърс е представила на полицията, са
регистрирани многобройни случаи, в които 10-12-годишни момичета са
изнасилвани от значително по-възрастни аборигени (често 40-50
годишни), след като доброволно са предадени от собствените си
семейства на тези хора като “обещани булки”. В традиционните
племенни обичаи на аборигените е нормално съвсем младо момиче да се
даде на възрастен мъж като “обещана булка”, след което то
практически се превръща в негова собственост. Не е тайна, че именно
аборигенски старейшини най-често се “възползват” от тези племенни
обичаи.
Сексулното насилие след аборигените е широко разпространено и със
сигурност не засяга само жените. Според една статистика, представена
неотдавна в медиите, в сравнение със средното за Австралия в
аборигенските поселища има 100 (словом: сто) пъти по-голяма
вероятност дете от мъжки пол да е обект на сексуално насилие.
В едно полицеско разследване преди около година и половина, жители
на Мутиджулу (Mutitjulu
– аборигенско поселище в Северните територии), пожелали да останат
анонимни, са заявили, че не смеят да отидат да се изкъпят от страх
да не бъдат изнасилени.
Здравна конференция в Алис Спрингз миналата година изнесе данни,
според които една трета от всички 13-годишни аборигенски момичета са
заразени с кламидия и гонорея. В едно съдебно разследване неотдавна
беше изнесена инфорамция, че нерядко аборигенски деца на
четиригодишна възраст вече страдат от венерически заболявания.
Роуз-Мери Нийл, известна колумнистка от националния всекидневник
The
Australian,
отбелязва в своя статия от 19 май т.г., че сведенията, представени
от прокурор Роджърс, въобще не са новост и че за насилието в
аборигенските комуни се знае от доста време. Тя цитира отдавна
изнесени данни, някои от тях преди от повече от 15 години, сред
които също има
случаи на изнасилвания на малки деца.
В един такъв случай тригодишно момиченце е подложено на групово
изнасилване от четирима мъже.
Безспорен факт е, че една значителна част от тези престъпления
остават ненаказани и скрити от общественото мнение, тъй като
жертвите се страхуват да ги докладват на правораздавателните органи.
Знае се за случаи, в които потенциални свидетели са били подложени
на физическа разправа от страна на самите извършители и техните
семейства. В някои случаи културни и семейни норми затварят устата
на потеницални свидетели. Прокурор Роджърс разказва за възрастна
аборигенка, която решила да не съобщава на полицията, че синът й е
изнасилил собствената си дъщеря.
Изнесените от прокурор Роджърс данни предизвикаха вълна от
възмущение и негодувание сред австралийското общество и се отправиха
призиви да се вземат мерки за елиминиране на подобни престъпления.
Факт е обаче, че от гледна точка на страничния наблюдател властите
се отнасят със смайваща толерантност и снизходителност към дори и
към най-тежки престъпления, извършени от аборигени. В немалко случаи
властите са готови просто да си затворят очите, а когато се
предприемат правораздавателни и съдебни действия, издадените присъди
са често изумително леки.
През
2002 абориген, съден да убийството на своя роднина от женски пол, бе
осъден на едва 3 години затвор, от които на практика излежа само 15
месеца. Също неотдавна 55-годишн абориген отвлече, изнасили анално и
преби 14-годишната си “обещана булка”, за което беше осъден на ...
един месец затвор! Тая присъда предизвика такава вълна на
възмущение, че принуди съда да преразгледа присъдата и да наложи
по-тежка
присъда.
Тва
снизходително отношение към абогригените поне отчасти намира своето
обяснение в историята на взаимоотношенията между (основно) бялото
мнозинство и коренното аборигенско малцинство. Тая история е толкова
дълга и сложна, че е на практика невъзможно да бъде представена по
изчерпателен начин в рамките на една дописка, затова аз ще изложа
само някои от добре познатите и общо-взето неоспорвани факти и ще
оставя читателите да направят своите изводи.
Когато първите бели поселници започват да пристигат в Австралия в
края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век, те са намерили в този край
аборигенски племена, които все още са били в своя първобитно-общинен
стадий на развитие. Историята при подобни ситуации на колонизация е
(с малки вариации) винаги същата: населниците по доста
безапелационен и често безжалостен начин се отнасят с коренното
население, понякога до степен на физическо изтребление. По такъв
начин са се отнесли и с австралийските аборигени.
След
един ранен етап на изтласкване и физическо унищожение на
аборигенските племена, през следващите около 150 – 60 години
властите в Австралия (и на регионално, и на федерално ниво) са
правили различни опити за интегрирането и в крайна сметка
асимилирането на аборигенското малцинство. Извършвани са различни
образователни и социални реформи, предназначени да приобщят по
доброволен път коренното население към куртурата и начина на живот
на основното население. Извършвани са и опити за насилствено
асимилиране на аборигените. Най-забележителен в това отношение е
проектът, осъществяван предимно през първата половина на ХХ век, при
който са се изземвали деца на аборигенски семейства с цел да им се
осигурят по-добри условия на живот, като образование, здравеопазване
и пр. Идеята е била това да става със съгласието на родителите на
детето, а насилствано изземане да се прилага само в онези случаи, за
които има данни, че децата живеят при много лоши условия и най-общо
казано не получават и най-минимална грижа от страна на родителите
си. Иззетите деца са били давани за отглеждане или в бели семейства,
или (в повечето случаи) в държавни и черковни приюти.
В
съвременното австралийско общество има общо-взето консенсус, че този
проект, известен сега като “Откраднатото поколение”, не само че не е
бил успешен, но е бил акт на голяма несправедливост спрямо
аборигените. Причините за неуспеха му са много и се отнасят не
толкова до целите на проекта (които са били по същество благородни),
колкото до изпълнението му. Има множество исторически данни, които
сочат, че нерядко аборигенски деца са били изземвани без съгласието
на родителите си. Има също сведения, че немалко от аборгенските
деца, отглеждани в приюти, са били обект на лошо отношение, а
нерядко и на насилие (включително сексуално) от страна на
възпитателите си. В крайна сметка този проект не само не допринася
за приобщаването на коренното население, ами довежда до засилване на
чувството им на обезправеност и на враждебността им към основното
население на страната. У бялото население пък в резултат на това се
е развило дълбоко вкоренено чувство на вина към аборигените.
През
последните 30 години и нещо опитите за решаване на аборигенския
въпрос са насочени по посока на даване на все по-пълна автономия на
аборигенските общества и на упълномощяването им сами да решават
проблемите си. С подобна цел през втората половина на 80-те години
беше създадена напълно автономната Комисия на аборигените (Aboriginal
and Torres Strait Islander Commission).
Тази комисия, управлявана изцяло от хора от аборигенски произход,
избрани по демократичен път от аборигенското малцинство, функционира
в продължение на близо 20 години, с годишен бюджет от над един
милиард австралийски долара (около
U$760
по днешен курс),
без какъвто и да било ефект, без каквато и да било положителна
промяна на съдбата на аборигените в Австралия. Пълната безотчетност
на работата на комисията, както и пълната липса на положителни
резултати бяха причина дясно-центристкото правителство на Джот
Хауърд да закрие комисията преди около две години. Това беше
интерпретирано от мнозина като поредния акт на диксриминация и
несправедливост към аборигените.
При
закриването на комисията, нейният последен председател Джеф Кларк
получи компенсация от 80 000 австралийски долара, което се равняваше
на една трета от годишната заплата, която беше получавал в това си
качество (AUD
240 000).
За същия този Джеф Клрак през 2001 един вестник изнесе обвинения, че
е бил замесен в изнасилването на четири жени. Впоследствие една от
жертвите заведе дело срещу него, но той беше оправдан по липса на
обстоятелства – в отсъствието на независими свидетели съдът избра да
повярва на неговите твърдения вместо на твърденията на жертвата.
Настоящата политика на властите спрямо аборигенското население,
независимо от това какви “политически коректни” и миловидни
формулировки й дават, на практика се свежда само до “Оправяйте се
както намерите за добре! Ние нямаме нищо общо с вас!”. Нараства
броят на хората, които мислят, че тая политика не само не помага за
решаването на аборигенския въпрос, ами даже допринася за
нарастването на насилието в аборигенските поселища. Продлъжава обаче
да се чува много силно и гласът на хора, убедени, че незавидното
положение на аборигените в съвременна Австралия е само и единствено
последица на несправедливото и жестоко отношение, на което са били
подложени от началото на бялото поселничество до днешни дни, и по
тази причина от тях не може и не трябва да бъде търсена отговорност
нито за неумението да решават собствените си проблеми, нито за
нивото на ширещото се в техните комуни насилие. Редно е да се
отбележи, че хората изповядващи подобни виждания, не намират за
нужно да предложат нови идеи за това как трябва да се излезе от това
положение.
Данните, които прокурор Роджърс неотдавна изнесе, все пак сериозно
разтърсиха общественото мнение в Австралия и започнаха се чуват все
по-настоятелни призиви законът в Австралия да се прилага по един и
същи начин спрямо всички – според извършеното престъпление, без
оглед на етническия и расов произход на извършителя (или жертвата).
Дали такива призиви ще даведат до конкретни действия от страна на
правораздавателните органи е все още твърде рано да се каже.
На фона на историята
на отношенията между аборгени и бели е вече ясно, че пътят към
решаването на аборигенския въпрос лежи в тяхното постепенно
приобщаване към основното население и че интеграцията им е в интерес
на всички, и най-вече на самите тях. Ясно е също така, че досега
аборигените са отстоявали всякакви опити в това отношения със
забележителна резистентност. Докато обаче не се намерят
цивилизовани, но все пак ефективни средства за преодоляването на
тази резистентност, „ромският” проблем ще продължи да е реалност за
австралийското общество. |
