23 март 2004 12:00

Болният език и неговите лечители

Проф Валери Стефанов*, "Дневник"

Тревогата е част от нашия живот. Тревожим се за всичко. Сега е дошло време да се разтревожим и за българския език. Защо точно сега ни е сполетяла тази тревога, няма да питаме. Сигурно защото болката е станала вече нетърпима. Сигурно защото сме тръгнали невъзвратимо към Европа и трябва да се погрижим за съдбовните ценности. Сигурно защото си имаме грижовни депутати и отговорни специалисти.

Едните ще дадат съветите. Другите ще изковат Закона. Народът ще започне да спазва Закона. И ето го българският език - истински роден, чист като извор, верен на корените си!

Въпреки тази светла историческа перспектива нека си зададем един прост въпрос - какво прави Законът? Законът създава регулация - тръгва от някаква обществена необходимост, грижи се за определени ценности, определя норми, предписва поведения, предвижда санкции. Ето я вече и съвсем конкретната задача - да проверим каква регулация може да предвиди един Закон за езика и как на практика ще я осъществи.

Езикът има нужда от защита тогава, когато е забравен, застрашен, "нападнат". Когато Паисий призова българите да знаят и пазят своя език, той е усещал дълбокия разлом между символните богатства на родния език и словесната убогост на сънародниците си. Днес също имаме усещане за разлом и го описваме с жалостиви публицистични клишета - обеднява езикът, боледува езикът, отчуждава се езикът и пр. В по-конкретен план това би трябвало да означава следното - латинизиране на графичната система (дебнещата сянка на Ото Кронщайнер); интернационализиране на лексиката (увеличават се пътищата, по които навлизат чужди думи); синтактична клишираност ("игривите" словореди станаха новото клише); опрофаняване на езика (ниските стилове на всекидневието заемат доминираща позиция в публичното пространство); вулгаризиране на езика (обществените бариери за приличие са премахнати); инфантилизиране на езика (медийна престижност за юношеския жаргон) и пр. Бойките пера на платените родолюбци и гласовитите обществени моралисти веднага ще посочат виновниците за тази ситуация. Нали именно кризите ни дават възможност да се ударим в гърдите и да покажем колко сме умни, честолюбиви и родолюбиви. Виновниците са добре познати персонажи - чужденците, месните "отродители" - най-вече университетските преподаватели, вулгарните медии, затъналите в "мрежата" младежи и пр.

Като оставим настрана поредното упражнение в патриотичните игри, трябва да размислим върху следното. Да осъзнаем, че няма по-голяма бедност от езиковата бедност. Да разберем, че езикът не е сбор от думи, нито е само система от правила за тяхната употреба. Езикът е граница за отблъскване, но той е и поле за взаимодействие. Българският език е място, което обитаваме. Както казва грузинският философ Мераб Мамардашвили гърците са станали гърци, когато са влезли в "мястото", наречено "Илиада". Защото "Илиадата" е разказ за подвизи, но е преди всичко език за живеене. "Илиадата" е свят - свято място за духовно себеразпознаване на общността.

Така и ние сме станали и ставаме българи, когато влизаме в местата, наречени "История славяноболгарская", "Епопея на забравените", "Записки по българските въстания", "Железният светилник"... Това не са просто творби, това са места на българския език - места, които можем да обитаваме. Но ще ги обитаваме само ако имаме нравствена потребност и душевна способност. Ако езикът наистина е дом на битието, то големият въпрос е какво сме направили с езика като дом на българското битие. Искаме да го пазим със закон, но лицемерно не вършим неща, които сме задължени да направим. Оставихме училището да затъва в плевелите на немотията. Оставихме учителите на социалното дъно и високомерно ги наричаме даскали, сякаш забравили, че даскали и свещеници възродиха България през Х?Х век. Оставихме езиковата агресия да стане естествена среда на живота ни. Оставихме цинизма да стане основната мяра в отношението към човешките драми. Създадохме свят, в който търговците на езикови самоличности направиха капитал от развращаването на езика, от превръщането му в машина за сензации. Трябва да знаем, че когато напишем "влак размаза семейство" и се гордеем със словесната си "изобретателност", ние ставаме съучастници в размазването. Защото езикът не просто представя света, а го интерпретира, слага нравствени акценти. Българският език наистина е в кризисна ситуация, но не защото са му чужди думите и са му много враговете, а защото са му бедни мислите. Защото светът, който езикът снема в себе си, е ценностно и морално изтънял. Защото българският език става все по-малко дом на битието и все повече сметище на бита. Защото повечето от публичните говорители на българския език са мисловно бедни хорица, които, като няма какво да кажат, повтарят безкрайните си безсмислици. Защото като морални арбитри на нацията са се назначили самовлюбени пазители на изгодни за тях ценности.

Българският език е в криза, защото общността, която го говори, има проблеми със самата себе си. Едно невротизирано общество си обменя разкази за страхове, жадно слухти за сензации и се забавлява вечер с пошли телевизионни анекдоти. Едно невротизирано общество иска да избяга от себе си, като се укрива в услужливо предлагани му мисловни клишета и елементарни идентификационни ниши. Вера Мутафчиева веднъж с иронична горчивина ме запита дали следва да правим разлика между народ и популация. Струва ми се, че е права в едно - кълнем се в народа, но следва да знаем, че съществува и популация. Разликата е в това, че популацията обитава дадена територия, а народът живее в родина. Популацията няма отношение към смисловата дълбочина на своята страна, затова не може да я нарече "Родина". Популацията мрази себе си и иска винаги да бъде другаде - тя презира България и единствената й мечта е да я напусне.

Народът пази езика като имане, популацията се гаври с него. Който иска да разбере по-добре разликата, да отиде да послуша например как си говорят бабите в Банско и да се позабавлява с програмите на десетките радиостанции и телевизии, които неуморно "развличат" популацията. Да се вслуша в езиковата немощ на така наречените обществени медии, които денонощно говорят за "далавери", "купони" и пр. Бабите в Банско говорят на диалект, но това е истинският български език в неговата неповторима пластика и човешка дълбочина. Този език не се нуждае от никакъв закон, защото има закона на традицията и мярата на нравствеността.

Затова, ако ще говорим за кризи, то нека бъдем любезни да обсъдим антропологичната криза на българския език. И да намерим наистина сериозни инструменти, които да го изведат от кризата.

Българският език ще бъде друг и различен само ако опази способността си да снема богатствата на света и дълбочините на мисълта. В рамките на националния език трябва да се говорят "различни" езици. Нека да има жаргон, но защо да го оставим да доминира всичко! Нека да има медийни парвенюта, "елити" и "звезди", но защо да им позволим да узурпират цялото публично пространство! Българският език се нуждае от алтернативни аристократични зони. От езици с други мисловни и интелектуални обеми. От аристократични езици, разбрани не като надменност на сляпото, което е прогледнало, а като респект към традицията, като духовна дълбочина, като различен словесен маниер.

Сега да си отговорим конкретно на въпроса какво може да регулира законът? Според скромното ми мнение един закон за езика може да осъществи само външна регулация. Например - да пази кирилската графика на публичните места. Да очертае по-взискателно словесното поведение на обществените медии. В подобни посоки законът може да предвиди санкции - да глоби търговеца, че надписът му е на латиница, да порицае журналиста, че говори за "далавери", вместо за "измами" или "престъпления".

Но "вътрешна" регулация, в посоката, за която стана дума по-горе, законът не може да направи. Той не може да ограничи агресията и пошлостта. Не може да спре мисловната убогост. Не може да бъде терапевтичен кабинет за онези части от населението, които имат сериозни идентификационни проблеми със самите себе си.

Затова не Законът, а българското училище и българската журналистика могат да помогнат много на българския език. Училището - ако разбере, че езикът е различител на светове, че е уникално средство за ценностна ориентация. Журналистиката - когато реши, че духовността е по-скъпа "стока" от сензацията. Иначе, както е казал Захари Стоянов, има много да се лутаме в словесната мъгла на днешна България и да питаме: "Кой е?" Кой е виновен за разлома в езика? За омразата в душите ни? За словесната немощ на децата ни? "Строг закон, но закон" - мъдро са заключавали римляните. Може би един закон за българския език ще обърне вниманието върху ценността на езика. И ще ни накара да бъдем по-внимателни и взискателни към света, който обитаваме.

---------------------------------

*Авторът е декан на Факултета по славянски филологии в СУ "Св. Климент
Охридски"