|
Уважаеми г-н президент,
Г-н председател на Народното събрание,
Г-н министър председател,
Ваши превъзходителства,
Уважаеми дами и господа,
След броени дни българският
трикольор официално ще бъде издигнат пред главната квартира на
НАТО в Брюксел. Това ще е знак, че има възмездие за всяка
историческа несправедливост. Преди 60 години бяхме отклонени от
естествения ни демократичен път на развитие като европейска
държава. Сега окончателно се завръщаме в общността на западните
демокрации. Това, което чакаха нашите родители, се случи.
Трябва да признаем, че нито идеята
за обединена Европа, нито обединението на Германия, нито падането
на Берлинската стена можеха да се случат без подкрепата и защитата
на НАТО.
Несправедливото разделение на Европа
след края на Втората световна война приключи с падането на
Берлинската стена. Но след 1989 за България последваха години на
труден преход, тежки социално-икономически реформи, които имаха
висока цена за българското общество. Днес можем дълго да се питаме
дали тази цена можеше да бъде по-ниска. Дали ако не беше свалено
първото демократично правителство през 1992 г. промените в нашата
страна можеха да бъдат по-бързи, болката - по-малка, и успехите -
по-осезаеми за всеки български гражданин.
Но, уважаеми дами и господа, народни
представители - въпреки трудностите на последните години и
благодарение на решителността България да защитава национален
интерес и да реализира трудните реформи, след броени дни нашият
трикольор официално ще бъде издигнат пред главната квартира на
НАТО в Брюксел.
Само допреди 14 години България беше
идеологически подчинена на марксизма, стратегически управлявана от
Москва, а армията ни беше част от Варшавския договор.
Участието на България във Варшавския
договор не бе въпрос на избор. То й беше наложено отвън. То беше
резултат от геополитическото разделение на Европа.
Днес присъединяването ни към НАТО е
изборът, който България прави сама. Избор осмислен, дискутиран,
претеглен, изстрадан. Избор обединил идеологически противници в
името на националния интерес.
Преди 55 години
Северноатлатиническият алианс бе роден от волята на съюзниците да
защитят общи ценности след разрухата на Втората световна война и
срещу заплахата комунистическата идеология да залее Европа. Това
беше историческа мисия. Но Алиансът направи още една стъпка - след
падането на Берлинската стена успя да замени конфронтацията с
партньорство, да превърне противниците в съюзници. Неслучайно НАТО
и Русия продължават и днес заедно да преодоляват разделението на
миналото.
България става член на един Съюз не
защото е слаба и търси гаранции за своята сигурност, а защото
доказа, че може да бъде силен и лоялен съюзник.
България става член на НАТО, защото
може да допринесе за сигурността в Югоизточна Европа, може да
подпомогне процеса на реформи и стабилизация в Западните Балкани,
може да бъде мост към Каспийския регион.
България става член на НАТО, защото
доказа, че може да носи отговорност. Доказа го по времето на
кризата в Косово, доказва го в борбата с международния тероризъм.
В началото на ХХІ век НАТО е съюз на
споделените рискове, споделените тежести и споделените ползи.
Един съюз е толкова силен колкото е
силно най-слабото му звено. Освен споделените рискове и ползи ние
ще трябва да споделим и тежестите на членството. Част от тези
тежести включват продължаване на реформите свързани с националната
сигурност. Новият ни статут трябва да ни помогне за решаване на
най-тежките ни проблеми.
България трябва да се превърне в
непреодолима бариера за организираната престъпност;
-
Да предприеме всички мерки за
предотвратяване на незаконна търговия с оръжие;
-
Да ограничи достъпа до
класифицирана информация на щатни и нещатни сътрудници на
комунистическите тайни служби;
-
Да въведе пълен и ефективен
граждански контрол върху МВР и специалните служби;
-
Да приеме конституционни промени
за реформа на съдебната власт.
-
Предстои ни сериозна работа за
постигане на високо ниво на оперативна съвместимост с армиите на
НАТО.
Но членството освен изисквания и
отговорности е и признание за свършеното до тук. Свършеното от
хора, на които е редно да благодарим, въпреки политическите ни
различия.
На Соломон Паси, който като
народен представител от СДС във Великото народно събрание от тази
трибуна пръв изрече абсурдната към онзи момент мисъл, че България
трябва да стане член на НАТО.
На Филип Димитров и първото
демократично правителство на България, което започна разговорите с
НАТО през 1991-92.
На Стефан Софиянски и
служебното правителство, което депозира през 1997 молбата на
България за членство в Алианса.
На Петър Стоянов и Иван
Костов, които поеха трудната, но успешна мисия да превърнат
България в достоен партньор на НАТО.
На Георги Първанов, който
въпреки участието си в мащабни антинатовски кампании през 90-те
години на отминалия век, извървя своя път до атлантическите идеи.
На Симеон Сакскобургготски,
който въпреки опасенията на мнозина, не отклони България от
евроатлантическия избор, заложен от управлението на СДС.
На всички политически партии и
най-вече на техните симпатизанти, които въпреки трудностите на
прехода останаха лоялни към евро-атлантизма.
На хората от администрацията, които
често остават анонимни, но без чиито труд членството ни в НАТО
нямаше да бъде възможно.
Уважаеми дами и господа,
Навярно през последните години
времето течеше бавно за тези, които очакваха днешния момент и
прекалено бързо за онези, които се страхуваха от него.
Всеки от нас има различно усещане за
изминалото време и за усилията на България по пътя към НАТО. За
държавите в Централна и Източна Европа ХХ век също имаше различна
продължителност. За Полша, Унгария и Чехия той завърши през 1999 с
приемането им в НАТО. За България, Естония, Латвия, Литва,
Румъния, Словакия и Словения ще приключи след броени дни - на 2
април 2004.
Уважаеми дами и господа, доживяхме
го!
* Реч пред заседанието на Народното
събрание от 18 март 2004, на което бе ратифициран
Северноатлантическия договор от 4 април 1949 |
