19-03-2004

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

19 март 2004 11:45

Смяна на ролите: Гледам Сърбия, гледам България, къде стигнахме ние, те колко изостанаха...

Петко Бочаров, Кеш

 

Ще да е било около началото на 70-те. Повика ме главният директор на БТА и ми възложи да се срещна, а след това да придружавам и да превеждам на кореспондента на американската информационна агенция Асошиейтед прес в Югославия. (Напълно съм му забравил името, но това няма значение.) Идвал на тридневно посещение в Народна република България като упълномощен представител на АП, за да преговаря с ръководството на БТА по условията на нов договор (старият изтичал) за двустранно сътрудничество. Бил сърбин по народност.

Видях се с колегата във фоайето на хотел "България". Беше като излязъл от страница на мъжко модно списание ­ костюмът, ризата, обувките, вратовръзката бяха безупречни, очевидно купени не от "ширпотреба", а от бутик. Строен, с хубаво, гладко избръснато лице и с лула в устата, от която се извиваше синкав дим с аромат на кумарин. На всичкото отгоре ми говори без запъване на безупречен и с оксфордско произношение английски ­ изобщо не е възможно да познаеш, че матерният му език е друг. Помислих си, че сигурно с подобна интонация и изражение на лека досада говори един сър на своя бътлър. А и като капак на всичко с цяла глава по-висок от мен ­ факт, подействал ми кой знае защо като допълнителна обида.

Ненадейно се видях някак си отстрани и се ядосах

Това чувство за малоценност и до ден-днешен не мога да забравя. Та това беше сърбин, по дяволите, какво ми разиграваше фасони! Из нашите ширини където и да идеш ­ от Адриатика до Черно море, и се върнеш две поколения назад няма как да не се натъкнеш на навуща и свински цървули. Нали си знаем хала! А тоя джентълмен май сам бе повярвал в ролята, която се опитваше да играе. Когато нарочно го попитах дали не мисли, че можем да опростим нещата, ако аз му говоря на български ­ а той на мен на сърбохърватски, и че може би така по-добре ще се разбираме, той изобщо не схвана иронията. O, no my friend... sorry. I forgot your name... ­ Бочаров ­ рекох. A yes, excuse me... but let's stick to the language we both know. As far as I am concerned, I find it easier to think in English.*

Туш! И аут! Хвърли ме, както казват, в оркестъра.

Бях като бедния роднина

Разправям ви за този епизод, за да внеса малко колорит в онова, което искам да изтъкна. По онова време у нас уравниловката на ниво махленска бакалия с празни рафтове и българско производство на костюми с панталони тип чакам наводнение съжителстваше със специалния валутен магазин "Кореком", предназначен за изгладували доларчетата си гурбетчии. (Най вече в Либия, разбира се.) Уж лъскави западни стоки в корекома, но и те ­ купувани ангро, от битпазари. Въобще, ако трябва да сравняваме "народната република" България тогава с Титова Югославия (да не говорим за София с Белград), откъм тази страна на живота ­ доходи, заплати и пенсии, качество и асортимент на стоки, естетика на градската среда и пр., нашето си беше пълна скръб. Къде ще се сравнявам аз с моята редакторска заплата с тоя изпипан палячо. Ами че в Белград и Скопие магазините бяха фрашкани с всичко, което можеше да видиш и във Виена. Нощем улиците там бяха осветени от мощни лампи (без нито една изгоряла), рекламите бяха все едно многоцветна феерия, в кината можеше да гледаш наградени с "Оскар" американски филми, ресторантите и кафенетата бяха пълни с една очевидно разкрепостена младеж. (Знам, защото по едно време и ние с жена ми успяхме да отидем за три дни до Белград на гости на Сашо Алексиев, кореспондент на БТА тогава в Белград.) Контрастът с нашенското застояло блато и липсите беше потресаващ. Но закономерен естествено. Защото Югославия беше извън така наречения "социалистически лагер", беше част от Движението на необвързаните, Йосип Броз Тито въртеше търговия с цял свят. Сърби, хървати, словенци, македонци, босненци, черногорци можеха да пътуват свободно, караха застави, фиати и фолксвагени, а не запорожци и москвичи. От портмонетата си вадеха и размахваха долари. Даже братята от Скопие идваха с автомобилите си у нас да напазаруват по пита кашкавал, защото им излизало евтино, но бързаха след това да се приберат. Не тичаха в сняг и дъжд в пет сутринта към пуснатите кепенци на магазините, за да чакат на опашка продавачът да благоволи да им обърне внимание, ами плащаха и си прибираха питите откъм склада. Да, сгъстени са цветовете на това описание, но такава беше реалността. Като качество на живота България по онова време можеше да се сравнява само с Албания, не се доближаваше до която и да било от републиките на Югославия, а най-малко пък със Сърбия. Защото бяхме Изток. Те бяха "оттатък".

Вече има с какво да се похвалим

А какво доживяхме! Обрат, какъвто, ако можеше например някой да приспи тогава надутия сърбин, кореспондент на АП в Югославия през 70-те и да го събуди днес тук пред статуята на св. София на площад "Св. Неделя", нашият човек сигурно би получил инфаркт. Ще се къпичне и ще умре. Само помислете къде отидохме ние, опърпаните и с потиснато самочувствие българи и къде пък изостанаха нафуканите сърби! Не говоря, разбира се, за разлики във външната страна на живота (ако мога така да се изразя) ­ и там, и тук хората по улиците си приличат. Но България и Сърбия ­ като държави със своя относителна тежест в международния живот, като перспектива за развитие ­ между нас зее вече цяла бездна. Защо стана така? Как си разменихме местата?

Обецата на ухото

Тук именно е поуката. Това е обецата, която трябва да ни тежи на ухото. Защото ­ както сърбите сами се закопаха, тъй и ние като нищо можеше сега да сме на тяхното дередже. Да ни чакат години и години живот в задния двор на Европа, вън от гарантиращи сигурността ни организации, да сме лишени от преимуществата на глобализиращия се свят. Ако такова нещо се беше случило, дали и ние щяхме като тях сега да се самонапомпваме с въздух под налягане? Те допуснаха НАТО да ги бомбардира. Влязоха в конфликт с цивилизования демократичен свят? Бяха си въобразили, че са много велики и че могат да колят и да бесят и никой няма да ги пипне. Защо така фатално сгрешиха? И кой всъщност сгреши? Отговорът е един. Вината, която ще има тепърва да се изкупва десетилетия напред, е у управниците на Сърбия и е персонална ­ носителите є не могат да бъдат сбъркани. Но нали някой ги е избрал? Нали някой е гласувал за тях? Казват, че народът никога не е виновен за нищо, защото вината не можела да е колективна. Не е вярно според мен. Защото народът ­ тоест гласоподавателят, може да бъде заблуден, може да бъде подведен да повярва в някаква велика лъжа или глупост. Но това, че масово се е поддал на внушенията на екзалтиран психопат, пресметлив гангстер, лицемерен популист или наивен утопист, не го освобождава от отговорността за собствената му съдба. И трябва много дълбоко да се замисли, ако някога дойде момент околните да кажат: "Хак му е."

Какъвто е сега случаят със съседите. Но като гледам какво става, май въпреки всичко още не им е дошъл акълът. Слобо е в Хага, Караджич и Ратко Младич са на свобода, Джинджич беше убит, а кого избраха те пак в парламента?

Ние пък влизаме в НАТО. И приключваме преговорите с Европа! Имаме право да се самопотупаме по рамото и да си кажем браво. Но нали и на нас ни предстоят избори. Нали и ние си имаме "политически сили", дето все много милеят за отечеството. Та ето ­ затова моят съвет е: "Не забравяйте, господа, честичко да поглеждате към братята сърби, за да сте наясно какво не бива да правите."

- - - - - -

* О, не, приятелю... Съжалявам, как ви беше името... А да, но нека се придържаме към езика, който и двамата знаем. Що се отнася до мен, аз по-добре мисля на английски.

Начало    Горе


© 2002-2004 Още Инфо