|
Ще да е било около началото на
70-те. Повика ме главният директор на БТА и ми възложи да се
срещна, а след това да придружавам и да превеждам на кореспондента
на американската информационна агенция Асошиейтед прес в
Югославия. (Напълно съм му забравил името, но това няма значение.)
Идвал на тридневно посещение в Народна република България като
упълномощен представител на АП, за да преговаря с ръководството на
БТА по условията на нов договор (старият изтичал) за двустранно
сътрудничество. Бил сърбин по народност.
Видях се с колегата във фоайето на
хотел "България". Беше като излязъл от страница на мъжко модно
списание костюмът, ризата, обувките, вратовръзката бяха
безупречни, очевидно купени не от "ширпотреба", а от бутик.
Строен, с хубаво, гладко избръснато лице и с лула в устата, от
която се извиваше синкав дим с аромат на кумарин. На всичкото
отгоре ми говори без запъване на безупречен и с оксфордско
произношение английски изобщо не е възможно да познаеш, че
матерният му език е друг. Помислих си, че сигурно с подобна
интонация и изражение на лека досада говори един сър на своя
бътлър. А и като капак на всичко с цяла глава по-висок от мен
факт, подействал ми кой знае защо като допълнителна обида.
Ненадейно се видях някак си отстрани
и се ядосах
Това чувство за малоценност и до
ден-днешен не мога да забравя. Та това беше
сърбин, по дяволите, какво ми разиграваше фасони! Из нашите
ширини където и да идеш от Адриатика до Черно море, и се върнеш
две поколения назад няма как да не се натъкнеш на навуща и свински
цървули. Нали си знаем хала! А тоя джентълмен май сам бе повярвал
в ролята, която се опитваше да играе. Когато нарочно го попитах
дали не мисли, че можем да опростим нещата, ако аз му говоря на
български а той на мен на сърбохърватски, и че може би така
по-добре ще се разбираме, той изобщо не схвана иронията. O, no my
friend... sorry. I forgot your name... Бочаров рекох. A yes,
excuse me... but let's stick to the language we both know. As far
as I am concerned, I find it easier to think in English.*
Туш! И аут! Хвърли ме, както казват,
в оркестъра.
Бях като бедния роднина
Разправям ви за този епизод, за да
внеса малко колорит в онова, което искам да изтъкна. По онова
време у нас уравниловката на ниво махленска бакалия с празни
рафтове и българско производство на костюми с панталони тип чакам
наводнение съжителстваше със специалния валутен магазин "Кореком",
предназначен за изгладували доларчетата си гурбетчии. (Най вече в
Либия, разбира се.) Уж лъскави западни стоки в корекома, но и те
купувани ангро, от битпазари. Въобще, ако трябва да сравняваме
"народната република" България тогава с Титова Югославия (да не
говорим за София с Белград), откъм тази страна на живота доходи,
заплати и пенсии, качество и асортимент на стоки, естетика на
градската среда и пр., нашето си беше пълна скръб. Къде ще се
сравнявам аз с моята редакторска заплата с тоя изпипан палячо. Ами
че в Белград и Скопие магазините бяха фрашкани с всичко, което
можеше да видиш и във Виена. Нощем улиците там бяха осветени от
мощни лампи (без нито една изгоряла), рекламите бяха все едно
многоцветна феерия, в кината можеше да гледаш наградени с "Оскар"
американски филми, ресторантите и кафенетата бяха пълни с една
очевидно разкрепостена младеж. (Знам, защото по едно време и ние с
жена ми успяхме да отидем за три дни до Белград на гости на Сашо
Алексиев, кореспондент на БТА тогава в Белград.) Контрастът с
нашенското застояло блато и липсите беше потресаващ. Но
закономерен естествено. Защото Югославия беше извън така наречения
"социалистически лагер", беше част от Движението на необвързаните,
Йосип Броз Тито въртеше търговия с цял свят. Сърби, хървати,
словенци, македонци, босненци, черногорци можеха да пътуват
свободно, караха застави, фиати и фолксвагени, а не запорожци и
москвичи. От портмонетата си вадеха и размахваха долари. Даже
братята от Скопие идваха с автомобилите си у нас да напазаруват по
пита кашкавал, защото им излизало евтино, но бързаха след това да
се приберат. Не тичаха в сняг и дъжд в пет сутринта към пуснатите
кепенци на магазините, за да чакат на опашка продавачът да
благоволи да им обърне внимание, ами плащаха и си прибираха питите
откъм склада. Да, сгъстени са цветовете на това описание, но
такава беше реалността. Като качество на живота България по онова
време можеше да се сравнява само с Албания, не се доближаваше до
която и да било от републиките на Югославия, а най-малко пък със
Сърбия. Защото бяхме Изток. Те бяха "оттатък".
Вече има с какво да се похвалим
А какво доживяхме! Обрат, какъвто,
ако можеше например някой да приспи тогава надутия сърбин,
кореспондент на АП в Югославия през 70-те и да го събуди днес тук
пред статуята на св. София на площад "Св. Неделя", нашият човек
сигурно би получил инфаркт. Ще се къпичне и ще умре. Само
помислете къде отидохме ние, опърпаните и с потиснато самочувствие
българи и къде пък изостанаха нафуканите сърби! Не говоря, разбира
се, за разлики във външната страна на живота (ако мога така да се
изразя) и там, и тук хората по улиците си приличат. Но България
и Сърбия като държави със своя относителна тежест в
международния живот, като перспектива за развитие между нас зее
вече цяла бездна. Защо стана така? Как си разменихме местата?
Обецата на ухото
Тук именно е поуката. Това е
обецата, която трябва да ни тежи на ухото. Защото както сърбите
сами се закопаха, тъй и ние като нищо можеше сега да сме на
тяхното дередже. Да ни чакат години и години живот в задния двор
на Европа, вън от гарантиращи сигурността ни организации, да сме
лишени от преимуществата на глобализиращия се свят. Ако такова
нещо се беше случило, дали и ние щяхме като тях сега да се
самонапомпваме с въздух под налягане? Те допуснаха НАТО да ги
бомбардира. Влязоха в конфликт с цивилизования демократичен свят?
Бяха си въобразили, че са много велики и че могат да колят и да
бесят и никой няма да ги пипне. Защо така фатално сгрешиха? И кой
всъщност сгреши? Отговорът е един. Вината, която ще има тепърва да
се изкупва десетилетия напред, е у управниците на Сърбия и е
персонална носителите є не могат да бъдат сбъркани. Но нали
някой ги е избрал? Нали някой е гласувал за тях? Казват, че
народът никога не е виновен за нищо, защото вината не можела да е
колективна. Не е вярно според мен. Защото народът тоест
гласоподавателят, може да бъде заблуден, може да бъде подведен да
повярва в някаква велика лъжа или глупост. Но това, че масово се е
поддал на внушенията на екзалтиран психопат, пресметлив гангстер,
лицемерен популист или наивен утопист, не го освобождава от
отговорността за собствената му съдба. И трябва много дълбоко да
се замисли, ако някога дойде момент околните да кажат: "Хак му е."
Какъвто е сега случаят със съседите.
Но като гледам какво става, май въпреки всичко още не им е дошъл
акълът. Слобо е в Хага, Караджич и Ратко Младич са на свобода,
Джинджич беше убит, а кого избраха те пак в парламента?
Ние пък влизаме в НАТО. И
приключваме преговорите с Европа! Имаме право да се самопотупаме
по рамото и да си кажем браво. Но нали и на нас ни предстоят
избори. Нали и ние си имаме "политически сили", дето все много
милеят за отечеството. Та ето затова моят съвет е: "Не
забравяйте, господа, честичко да поглеждате към братята сърби, за
да сте наясно какво не бива да правите."
- - - - - -
* О, не, приятелю... Съжалявам, как ви беше името... А да, но нека
се придържаме към езика, който и двамата знаем. Що се отнася
до мен, аз по-добре мисля на английски. |