|
СДС като че ли няма
полезен ход.
Едната възможност е
да приеме решенията на предстоящата, очевидно манипулирана от
сегашното ръководство на СДС Национална конференция. Това ще означава
партията дружно и сплотено да продължи да се смъква надолу към
електоралното дъно.
Второто, което се
предлага, е да се основе нова партия. Това е вълнуващо приключение.
Мнозина биха се хвърлили в него с удоволствие. Но ще означава
разцепване на СДС.
На срещата с 29-те в
Пловдив беше предложена интересна аналогия: в древността жителите на
някой застрашен от неприятел град вкупом са го напускали, за да
основат нов на друго място. Така, изоставяйки го, те всъщност са го
спасявали. Сега се предлага спасяването на СДС чрез неговото
изоставяне...
Примерът е
впечатляващ, но неточен. Партията не е изправена пред външен враг.
Проблемът е вътре в нея.
Не можем да избягаме
от себе си. В най-добрия случай едни ще основат нов град, други ще
останат в стария, а трети ще хванат гората, четвърти дори ще напуснат
страната, в която се намират всичките тези градове и гори.
Това може да доведе
до “полонизация” на българското дясно политическо пространство - като
в Полша, където дясното се разпарчетоса, след като преди години
десните лидери там се изпокараха, както се изпокарват сега българските
им колеги. Ще отбележим, че там политическият резултат е далеч
по-поносим. Все пак Полша има много по-голяма средна класа и вестникът
с най-голям тираж там се казва “Газета виборча”, аналог на нашата
“Демокрация”, а не “Труд”.
(Могат да се чуят и
обратни мнения, разбира се. Всеки привърженик на някой от тези два
хода изтъква добрите му страни. Евгений Дайнов пък направо твърди, че
България има нужда от две десни партии. Само че практическата проверка
на тези твърдения може да ни струва скъпо.)
И тъй като
използуваме шахматна терминология за описване на случая, ще посочим,
че дори и в древната игра няма положение, напълно лишено изход -
винаги можем да ритнем дъската, например. В политиката, ако излезем от
двуизмерността на процедурата, възможностите са несравнимо повече.
В България през
последните 15 години (период, съизмерим с активния живот на цяло
поколение) се създаде и осъзна група хора с определено мислене и
определени ценности, които се възприемат за “седесари”. Значението на
тази обществена група е толкова голямо, че ако за момент допуснем, че
тя по някакъв начин изчезне, страната ни би се свлякла до
политическото състояние на някоя от средноазиатските републики в
бившата СССР. Тези хора имат правото да бъдат представяни от една
силна, следователно – единна политическа организация, каквато беше
доскоро СДС.
И те са нейният
суверен.
Днес този суверен се
чувствува лишен от политическо представителство. Редно е той да бъде
попитан как иска да бъде представен, под каква форма, кои да са
неговите представители. Ето един случай, в който допитване до народа,
сиреч референдум, се налага не от демагогски, а от основателни
съображения. Отговорът, естествено, може да бъде обект на манипулации,
може и да не съвпада изцяло с верния. Във всички случаи обаче, той ще
е най-добрият, защото ще създаде едно действително, а не формално
представителство, ще прекрати фракционните битки и ще има огромен
сплотяващ ефект. Искане за такова допитване може да се направи и на
Националната конференция.
И това е
единствената основателна причина да се участвува в нея.
Но това ще е също и
мярката, с която можем да оценим почтеността на един или друг политик
в сегашната обстановка. Да, това не е формализирано процедурно в
устава. (А доколко “процедурно” е сегашното ръководство на СДС,
регистрирано в съда, както се оказа, чрез подправен документ?) Но това
е последната възможност за арбитраж между двете течения в СДС. То е
полезният ход.
Политическо
предателство ще извърши този, който може, но не предяви такова искане
към конференцията. Както и този, който го отхвърли.
Всъщност то вече е
поставено. Самото написване и публикуване на този текст е предявяване
на такова искане от български граждани, съставляващи публичното тяло
на суверена – онзи същия, когото би трябвало да представляват
политически лидерите на СДС. Този суверен няма ръце, крака или уста.
Той не може да каже или извърши това, което иска. Това е работа на
неговите политически представители.
Но той разполага с
необходимите инструменти, с които да ги изпрати в политическото
небитие, ако те отказват да си вършат си вършат работата.
Защото липсата на
опозиция разяжда страната. Докато СДС е зает с вътрешните си проблеми,
царят си тъпче царския керван в подготовка за евакуация към Мадрид,
Палма де Майорка или там където ще закара кервана, Русия ни
путинизира, а БСП се кани да капитализира путинизацията..
А ако полезният ход
все пак не бъде направен, наистина ще трябва да се прави нова партия.
Но не заради нечии лидерски ламтежи или заради нечие политическо
оцеляване. Партията трябва да я създадат тези и само тези, които са
обявили своите политически виждания по основни въпроси, които винаги
са готови да се допитват до своя суверен.
Пише го малко
по-нагоре: преживяването ще е вълнуващо... |
