|
|
Иван Костов е
безспорно най-противоречивата обществена личност в най-съвременната ни
история. Никой друг обществено значим човек не е предизвикал такива
разностранни и често диаметрално противоположни страсти. Немалко са
хората, които направо го боготворят, не са малко и онези, които
неистово го мразят, а със сигурност има и доста хора, които панически
се страхуват от него. Интернетните форуми, които редовно следя,
буквално избухват при всяка негова пряка или косвена медийна поява –
нищо друго не може тъй да провокира форумните страсти, както една
публикация от него или за него. За него през последните години се
изписаха тонове вестникарско (и виртуално) мастило. Ще прибавя и аз
своя скромен щрих. Ще го направя с уговорката, че представям гледната
точка на човек, която не е свързан с т.н. политически елит – това е
гледната точка на редовия седесар, на човек, който страстно изповядва
синята идея и който безрезервно е подкрепял партията – носителка на
тази идея през всичките години на прехода досега.
И тъй, какво е
Иван Костов – Господ-Бог, ангел-светец или зъл гений? Със сигурност
нито едното, нито другото, а още по-малко третото, макар че по негов
адрес са написани и изприказвани такива чудовищни неща, че човек би
рекъл, че на този свят едва ли има по-голямо изчадие от него. Всъщност
някои от обвиненията, отправяни към него, са толкова абсурдни, че на
практика се самоотричат. Чувал съм представители на бившата
комунистическа партия (т.е. съпартийци на Андрей Луканов и на Жан
Виденов) да заявяват, че управлението на Иван Костов е съсипало
България – подобни мнения могат да се родят само в главите на хора, в
ценностните системи на които отсъстват категории като честност,
почтеност, принципност, морал.
(Да
се вика на черното бяло и да се отрича очевидното е тип поведение,
силно характерен за комунистическия манталитет). Подобен род обвинения
към Костов въобще и не си струва да се обсъждат, защото е безспорно,
че той пое страната в момент, в който тя беше в пълен политически,
икономически и финансов колапс, и не само успя да я изправи на крака,
но успя и да проведе дълго отлаганите (по тая причина двойно по-тежки)
реформи, които позволиха на страната да почне (след голямо закъснение)
трудния преход към демокрация и пазарно стопанство. Защото няма какво
да се лъжем – до идването на Костовото правителство преход нямаше –
имаше безпреходност, безхаберие и безвластие, съвсем преднамерено
създадени и умело използвани, за да бъдат докрай източени
икономическите ресурси на страната (знаем от кого). Въпросът тук не е
да коментираме опитите да се отрича безспорното, а да направим опит
обективно и безпристрастно да преценим какви грешки допусна Костов,
доколко е оправдано да го корим за тези грешки и доколко е оправдано
да смятаме, че някои от тези грешки можеше да бъдат избегнати или че
друг на негово място щеше да се справи по-добре.
Сред нещата, за
които най-често го укоряват, е, че е допуснал клиентелисти (като
Бакърджиев и Бонев) да заемат ключови позиции и в апарата на СДС, и
правителството. Като лидер на СДС, Иван Костов неизбежно носи
отговорност за екипа, който си подбира, но мисля, че е несправедливо
да го съдим, че не е предприел мерки за отстраняването на тези хора,
преди СДС да поеме властта, т.е. преди всъщност те да са
се проявили като клиентелисти. Обвиняват го също, че не е бил
достатъчно твърд в отстраняването им, след като взе да става съвсем
ясно какви са тези хора и какви цели преследват. Въпросът е – можеше
ли да направи нещо повече от това да ги отстрани от правителството?
Мисля, че не. Да назначава министри и да им иска оставката е в
прерогативите на един министър-председател. Един партиен лидер обаче
не назначава или уволнява еднолично партийния апарат. Знаем, че
делегатите на конференцията през 1999 преизбраха тези хора в
партийното ръководство. Питам се – имаше ли полезен ход Иван Костов
при това положение? Мисля, че не. Мисля, че той направи единственото
правилно нещо – стисна зъби и без много приказки упорито и
последователно продължи с реформите. Някои политически наблюдатели
твърдят, че Костов (а покрай него и СДС) щяха едва ли не да си
възвърнат обичта на избирателите, ако той поименно беше назовал
клиентелистите. Дълбоко се съмнявам в това. Ако българинът беше
толкова чувствителен към случаите на корупция и злоупотреби, към
измамите и безчестието, той щеше да възнегодува и срещу яхтените
скандали на настоящото правителство, и срещу петролните далавери на
БСП, и срещу безочливото нахалство, с които абсурдният ни премиер
слага ръка на тлъсти имоти, които май въобще не му се полагат. Ако
българинът имаше чак такава нетърпимост към лъжата и пошлостта, Труд и
Стандарт щяха да останат без читатели, а Всяка Неделя и шоуто на Слави
– без зрители. Работата за съжаление е друга – българското
природонаселение възнегодува срещу управлението на Костов (и съответно
го наказа на изборите 2001) не заради клиентелистите и подозренията за
корупция, а защото реформите му дойдоха нанагорно. Хората просто не
поискаха да осъзнаят тъжната истина, че плащат цената – уви! една
наистина много жестока цена! – на 45 години комунизъм и на още седем
години и кусур несъстоял се преход.
Сериозни са
критиките към Костов по отношение на начина, по който се извърши
приватизацията – говори се (вероятно с немалка доза основание) за
значителни злоупотреби в процеса на приватизация, особено при т.н.
РМД-та. Нека пак да направим опит спокойно и безпристрастно да
преценим нещата. Корупция има навсякъде по света, където има и
държавно управление. Случаи на корупция продължава да има и в
най-развитите демокрации, въпреки че в продължение на десетки години
са създавани и вече съществуват ефективни институции и механизми за
контрол и превенция. По време на управлението на Иван Костов се
извърши приватизация, която беше безпрецедентна и по мащабите си, и по
скоростта, с която се извърши. Тази гигантска приватизация се извърши
в отсъствието на изградени институции и механизми за контрол върху
корупцията. Може ли с основание да се твърди, че при тези условия
злоупотребите и корупцията можеше да бъдат избягнати? Мисля, че не. Не
е ли било възможно все пак да се намали нивото на тези злоупотреби?
Какъвто и да е отговорът на този въпрос, той ще е чисто спекулативен и
абсолютно недоказуем. Дори обаче да е можело да се намали нивото на
злоупотребите, струва ми се крайно несправедливо да се обвинява
еднолично Иван Костов за всичките несполуки и злоупотреби, свързани с
приватизацията – в края на краищата, той не е слънце да огрее всяка
улица (или всяко ремеде). Не искам да го оневинявам – все пак той като
министър-председател носи най-голяма отговорност за онова, което става
в управлението на държавата, но мисля, че отговорност носим и
всички ние, които сме били преки или косвени участници в тези
процеси. Много е лесно е да се каже – тоя Костов, защо допусна такива
злоупотреби при ремедетата? Аз пък бих попитал – като е имало толкова
далавери и злоупотреби при ремедетата, защо всички чакаха Костов да им
реши проблемите и защо не се намери никой на местно ниво, който да се
опита да им се противопостави? Ако ние, редовите граждани, имахме
по-голяма нетърпимост към далаверите и злоупотребите, тяхното ниво
щеше да е значително по-малко. Свидетел си на някакво беззаконие – не
се измъкваш по тарлъци, хулейки под сурдинка министър-председателя, че
не си върши работата, ами предприемаш някакви действия в рамките на
закона, за да се противопоставиш.
В обобщение на
онова, което казах дотук – далеч съм от мисълта, че четиригодишното
управление на СДС е било безпроблемно и безгрешно, но ми се струва, че
на Иван Костов несправедливо се вменява вина за неща, които вероятно в
много голяма степен са били неизбежна черта на прехода и на сложните и
мащабни реформи, които правителството му осъществи. Ако има все пак
нещо, за което Иван Костов носи много голяма отговорност и за което
заслужено може и трябва да бъде критикуван, то е, че през четирите
години управленски мандат, когато СДС имаше абсолютно мнозинство в
парламента, Иван Костов не направи необходимото да пречупи гръбнака на
бившите тайни служби. Далеч съм от мисълта, че е било лесно
осъществимо, но съм убеден, че е било осъществимо. Струва ми се, че
отговорността за нерешаването на този проблем пада почти само върху
Костов – ние, редовите граждани, практически нямаше как да участваме в
решаването му. Убеден съм, че това е непростима грешка, която вече има
(и ще продължава да има) много тежки последици за развитието на
България. (Мисля, че самият Костов го изпитва на гърба си по един
крайно неприятен начин.)
Струва ми се
също, че Костов търпи сериозна критика и по отношение на стила си на
политическо поведение. Някой беше писал някъде (да ме прощава – не
помня къде го четох и не мога да цитирам името му), че Костов е
първокласен държавник, но само второкласен политик. Струва ми се, че в
това разграничение има немалка доза истина. Ако не ме лъже паметта,
това твърдение беше направено по повод на несъмненото умение на Костов
да управлява държавата, и същевременно неумението му да се справя с
чисто партийните проблеми на СДС. Аз имам нещо друго пред вид. Иван
Костов не се държи като професионален политик. Иван Костов е
грандоман. Не казвам това като упрек или критика – той е човек с
изключителни качества и за такъв човек няма нищо по-естествено от това
да изпитва превъзходство над останалите. Вярвам обаче, че един
професионален политик не може да си позволи лукса да проявява
грандоманщина или превъзходство над простосмъртния електорат – просто
защото простосмъртният електорат не прощава такова отношение.
Професионалният политик е смирен, той отворен към електората, той не
си позволява лукса високомерно да заяви – аз извървях своя път и
стигнах, където трябваше да стигна, сега вие тичайте подире ми.
Професионалният политик не се осамотява на своя политически олимп в
очакване на електората да прозре идеите му и да се извиси до него.
Професионалният политик слиза при електората и намира начин да го
убеди в правотата на идеите си. Защото мисията на големия държавник
може наистина да е да осъществява политика на грандиозни реформи, но
мисията на професионалния политик е да облече тази политика в такива
послания, които да убедят мнозинството от хората, че в дадения момент
и при дадените условия това е едниствено правилната политика. И в това
именно е според мене най-слабият пункт в стила на управление на
Костовото правителство: независимо от проблеми, от грешки, от
пропуски, политиката, която проведе Костовото правителство беше
единствено възможната при дадените условия. Правителството обаче не
само не успя да убеди електората в правотата на провежданата политика
– то дори не се опита да го направи. Мисля, че изборните резултати
през 2001 и последвалото управление на Симеон Сакскобургготски са
директна последица на тези две фатални грешки: несправянето с бившата
ДС и липсата на
PR
(и въобще на адекватна политика за общуване с избирателите).
Когато СДС
изгуби парламентарните избори през 2001, Иван Костов не издума
нелепости от сорта, че партията била запазила позициите си, нито се
оправда (макар че имаше пълно основание да го направи) с тежките
реформи, които правителството му е трябвало да проведе, а постъпи по
единствения начин, подобаващ на лидер на демократична формация –
подаде си оставката и се оттегли от всякакви ръководни функции. Тези
критици на Костов, които го обвиняват, че не бил застанал зад новия
лидер и че работел за разцеплението на СДС, изобщо не са прави. Костов
подкрепи Надежда Михайлова и на думи, и на дела. Близо две години той
мълча и стоя в периферията на политическия живот. По-голяма подкрепа
от това двугодишно мълчание Надежда едва ли можеше да получи. Знаем
какво невероятно силно присъствие има личността на Иван Костов в
общественото пространство – всяка негова проява неизменно събира
всичкото обществено внимание върху себе си. Неговото мълчание осигури
на Надежда тотален лидерски комфорт, даде й изключително богати
възможности да се реализира като лидер на политическа партия, която на
всичкото отгоре на всичкото отгоре е опозиция на абсурдното управление
на Сакскобургготски – управление, което буквално ежедневно ти
предоставя великолепни възможности за трупане на политически капитал.
С какъв успех тя реализира тези възможности вече на всички е
безпределно ясно. Иван Костов я подкрепи дори и когато Едвин Сугарев
почна да й поставя неудобни въпроси. Не ми е ясно защо Костов се
отнесе по този начин с Едвин, който за твърде много седесари (вкл. и
за мене) беше моралното лице на СДС, още повече че той изключително
точно беше идентифицирал лидерския проблем на СДС и на политиката му
(или по-скоро липсата на такава). Оставам с впечетлението, че помежду
им съществува вражда, която не е от вчера. Независимо дали е така или
не, не мога да приема, че е оправдано да наречеш един безспорно
морален и почтен човек като Едвин “търговец с политческото тяло на
СДС“. Не приемам за оправдани и медийните изяви на Едвин в последно
време – съвсем очевидно предназанчени за охулване на Иван Костов.
Не малко упреци
се отправиха към Иван Костов и за това, че бил „изолационалист“.
Такива упреци най-често се отправят от „доброжелатели“ на СДС, които
не се уморяват да защитават тезата, че СДС не е в състояние да
управлява сам и затова трябва да се коалира с друга/и политическа/и
формация/и. Особено популярна е тезата за „обединението на дясното
пространство“. Намирам за доста странен факта, че повечето от тези
„доброжелатели“ не намират за нужно да уточнят с коя точно формация да
се коалира СДС и на какви принципи. Дълбоко се съмнявам, че става дума
за фантомни формации (като „партиите“ на Бонев и Бакърждиев). Сред
реално съществуващите партии можем да подредим БСП, ДПС, НДСВ, ССД и
Гергьовден. Въпросът е с коя от тези формации е възможно да се направи
политическо споразумение на принципна и морална основа? Нима с тоя
абсурден сбиротак от депутати с название НДСВ, който и
най-развинтеното въображение трудно може да определи като политическа
партия? Или с агентурната дружинка на бившата ДС с инициали ДПС? В
общественото пространство се издига и поддържа тезата, че партията на
Софиянски била представител на дясното пространство и това само по
себе си я правело естествен патньор на СДС. Не стана ли вече на всички
ясно, че разграничението “дясно-ляво” все още няма смисъл в българския
политимески живот и че партията на Софиянски не е представител нито на
дясното, нито на лявото – тя е представител само и едниствено на
Софиянски и на неговите неистови властови мераци. Мисълта ми е, че
абсурдно да се препоръчва на СДС да прави принципна коалиция с
формации, чиито лидери по един безспорен начин са доказали пълната си
безпринципност. И във връзка с това често съм си задавал върпоса – с
какво политически играчи като Софиянски или Любен Дилов-син са в
морално отношение по-добри от комунистите. Би ми било интересно да
чуя – напр. от г-н Филип Димитров, към когото до неотдавна изпитвах
уважение – с какво техните формации са по-подходящи коалиционни
партньори за СДС от, примерно, БСП? Не се съмнявам, че г-н Димитров
ще намери някакво адски многословно и също толкова неясно обяснение.
Моето лично мнение е, че ако „изолационализъм“ означава отказ от
безприниципни коалиции с безпринципни формации, то такъв „
изолационализъм“ може само да се приветства. Във връзка с това бих
искал също да кажа, че не приемам тезата (издигана от радетелите на
коалирането на СДС), че една партия трябва да се стреми към властта
на всяка цена (и за тази цел да се коалира и с дявола, ако
трябва). Мисля, че ако една полтическа формация е национално
отговорна, тя може да е изключително полезна за обществото и в
опозиция.
От известно
време в СДС текат мощни центробежни процеси, които според много
политически коментатори неизбежно ще доведат до разцепление. Всички
ние, които сме идейно и емоционално свързани със синята партия и
милеем за съдбата й, следим тези процеси с огромна загриженост. У
мене, както мисля и у много сред най-верните привърженици на СДС,
обаче напоследък все повече се засилва убеждението, че с настоящото си
ръководство и особено с настоящия си лидер СДС е обречен на бавна и
мъчителна смърт. Аз лично съм дълбоко разочарован от Надежда Михайлова
– и като политически лидер, и като човек. Сигурен съм, че
последователите на синята идея в огромното си мнозинство са не
по-малко разочаровани. Вярно е, че Надежда беше много успешен външен
министър и вероятно в това се корени заблудата ни по отношение на
нейните качества (или отсъствието на такива). Мисля, че докато тя беше
външен министър в правителството на Костов, тя светеше с отразаната
светлина излъчвана от него. След като самата тя стана лидер, за всички
стана ясно, че въпреки красивата фасада, Надежда е неспособна да
излъчи собствена светлина.
В близките дни
предстои извънредната конференция на СДС. Ще промени ли тя с нещо
статуквото? Не съм прекалено оптимистичен – говори се, че емисари на
Надежда и Никола Николов усилено сноват из страната и че в резултат на
това представителството на конференцията ще е неизбежно фалшифицирано.
За мене е ясно едно: ако конференцията СДС не извърши радикални
промени в ръководството си, вкл. и смяна на лидера, СДС няма да бъде
вече моята партия. Зная, че множеството мои близки и приятели мислят
като мене.
И тъй да се
върнем на въпроса, поставен в началото: Костов –
to
be or not to be?
Или с други думи – има ли повече място за Иван Костов в българския
политически живот. За мене отговорът на този въпрос е несъмнено ДА.
Каквито и грешки да е допускал политикът и държавникът Иван Костов,
каквито и недостътци да има човекът Иван Костов, аз не съм загубил
доверие в него и съм убеден съм, че личност с неговите изключителни
качества има още много какво да даде на България. Аз възнамерявам да
подкрепя партията, която той ще оглави – било това СДС или нова дясна
партия. Ако избирам да гласувам за политическата форамция, която той
(ще) представлява, то не е от някакво сляпо идолопоклонничество, а
защото споделям много от ценностите, които той на практика е доказал,
че изповядва, и защото съм се убедил в неговата компетентност и в
лидерските му дарби. Ще гласувам за него дори и затова, че е един от
много малкото български политици, който не почва да реди кухи фрази
всеки път, когато си отвори устата. И аз като Пенчето от форума на
Медияпул ще кажа – на фона на празнодумията на Симеон, Георги, Надето
и Сергей, няма нужда да си „костовист“, за да ти стане драго, като
чуеш ясната, точна и смислена приказка на Иван Костов. Ще гласувам за
неговата партия, защото самият факт, че ченгета и комунисти тъй
неистово го мразят, е сам по себе си безспорно доказателство, че Иван
Костов е истински нужен на България. |
