|
|
Скандалът с петролните "подаръци", които, изглежда, БСП
и нейни лидери са получавали от Садам Хюсеин, и последвалото създаване
на специална анкетна комисия за разследване на случая налагат
по-сериозно навлизане в механизмите на финансирането на тази партия.
Разбира се, такъв анализ трябва да се направи за всички български
партии, но не можем да пренебрегнем факта, че именно БСП присъства в
списъците на иракското Министерство на петрола. Затова започваме с
нея.
След 1990, когато социалистическата партия се отдели от
държавата, проблемите на финансирането й се превърнаха в първостепенен
политически проблем за всеки неин лидер. Не само заради практическото
значение на осигуряването на необходимите за дейността на партийните
структури средства, а главно заради възможността чрез тях да се влияе
върху партията и да се укрепват позициите на лидера и неговото
обкръжение. При това трябва да се има предвид спецификата на БСП,
огромната инерция в нейната разгърната организационна структура и
десетилетните навици на паразитиране върху материалните ресурси на
държавата и цялото общество. Въпреки многобройната (за българските
мащаби) членска маса на партията, постъпленията от членски внос и от
дарения на редовите членове никога не са покривали повече от 30% от
нуждите й.
Лидер, който не бе в състояние да осигури необходимите
средства за издръжката на големия (в сравнение с всички останали
партии) апарат, режийните разходи за партийните офиси и клубове, за
изборна дейност, както и за много други не толкова открито дискутирани
разходи, рано или късно събуждаше недоволството на актива и апарата и
позициите му бяха застрашени.
Така беше в първите две години след избирането на Жан
Виденов за председател на БСП. След това около него се събра кръг от
хора, които видяха своя интерес в укрепването на неговата еднолична
власт. Затова те се постараха да осигурят необходимите на партията
средства.
И по времето на Виденов, и при следващите лидери
набирането на финанси за нуждите на партията (или за други цели,
оправдавани с партийните нужди) е изцяло под личния контрол на
председателя на партията. Нито едно сериозно постъпление (и свързаните
с него неизбежни политически ангажименти) не можеше да стане без
знанието на лидера и на няколко негови приближени. В същото време
върхушката на БСП се стараеше да не оставя явни следи за подобни
финансови взаимоотношения. Ето защо, никога през последните 13 години
през официалната партийна каса на “Позитано” 20 не са минавали
реалните финансови потоци за нуждите на соцпартията.
Един много важен и същевременно много деликатен въпрос
бе осигуряването на финансова подкрепа от външни източници, главно от
симпатизиращи на БСП чуждестранни партии и организации. Това се
налагаше както от факта, че до 1994 едрият български капитал се
въздържаше “да инвестира” в БСП, така и от невъзможността на
тогавашното ръководство да влезе в дирите на митичните раздадени у нас
или скрити някъде в чужбина “червени” пари за черни дни. Причината бе,
че тези, които бяха скатали тези средства, нямаха намерение да ги
дават за БСП изобщо, а само при определено развитие на процесите в
ръководството и политиката на социалистическата партия. Освен това до
1999 от финансова подкрепа се въздържаха и европейските
социалдемократически партии - не толкова заради “нереформираността” на
БСП, колкото от липса на пряк интерес. По-късно, когато приемането на
България в НАТО и ЕС стана реална перспектива благодарение на
успешното управление на ОДС, нещата се промениха.
Съвсем логично бе, че контактите с чуждестранните
партньори също се намираха под прякото наблюдение на лидерите.
Приложеното факсимиле от една докладна записка, обсъждана в
Изпълнителното бюро на БСП през юли 1994, потвърждава това. В случая
става дума за предложение за финансово подпомагане от страна на
Виетнамската комунистическа партия, но само след съответни уточнения
на базата на посещение на лидера на партията във Виетнам. Това също е
естествено, тъй като не става дума за благотворителна акция, а за
защита на определени интереси.
След 1997 процесите в БСП обаче взеха сериозен обрат.
Зад видимостта на някаква
“социалдемократическа еволюция”, първо
скрито, а после явно се разгърна
процес на реставрация на позициите и влиянието на старите елити
отпреди 1989. На ръководни позиции застанаха потомците на най-висшата
номенклатура на БКП и влиятелни фигури от службите за сигурност на
бившия режим, независимо дали са били пряко ангажирани с репресивните
структури или са действали под някакво прикритие.
Фактите
относно тяхното присъствие
в ръководните органи на БСП са впечатляващи. Във Висшия съвет на БСП,
в парламентарната група на
Коалиция за България и в други (медийни, стопански ) структури,
политически свързани с левицата, откриваме потомците на поне пет члена
на бившето Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП, плюс не по-малко от
15 висши офицери от бившето разузнаване, контраразузнаване и
политическата полиция на комунистическия режим. Никъде в бившите
социалистически страни (донякъде с изключение на Русия и Румъния) не
съществува такова масирано и дори
демонстративно завръщане на
старите елити.
Възстановяването на позициите на старите елити направи
актуално реактивирането на техните ресурси. Затова на БСП вече не се
налагаше да разчита на “братски партии” като тази на виетнамските
комунисти. Заработиха други, много по-мощни механизми и канали,
организирани на времето, приватизирани и поддържани от мутиралите
останки от тайните служби на бившия режим. Точно такъв тип канал
вероятно е действал за трансферите на средствата от продажбите на
петролните бонове на Садам към определени адреси в българската
политика.
Това, което видимите и скритите господари на
българската левица не можаха да предвидят и осуетят, бяха последиците
от рухването на иракската диктатура. Сега наяве ще излязат много неща,
които вероятно ще стимулират позабравения интерес към някои процеси от
последните 14 години в българската история. |
