|
В рамките на
няколкото месеца,
последвали местните избори,
в основните политически сили се развиха идентични процеси на остри
вътрешни противоречия със силна заплаха от разпад. В НДСВ (възникнало
като нехомогенен сбор от различни икономически лобита) лидерите се
отказаха от амбицията да поддържат илюзия за единство и макар
формалното отцепване на групата на “нововремците” (Милен Велчев, Емил
Кошлуков, Мирослав Севлиевски...) все още да не е факт, на практика тя
вече съществува и води свой самостоятелен живот. Все по-трудно става
удържането на общ курс и сред останалите две фракции в царското
движение – тази около атлантиците Паси и Илчев (към която гравитира и
ген. Бойко Борисов); и тази около близките до БСП и бившата Държавна
сигурност фигури като Димитър Калчев, Георги Петканов, Пламен
Панайотов и др. Вече е очевидно, че тези три групи няма да могат да
отидат заедно на следващите избори. А дори и да го направят (и ако
влязат в парламента), ще се разцепят при сформирането на следващото
правителство.
След като в
продължение на две години бяха потискани и отричани,
конфликтите в
СДС избухнаха с още по-голяма сила
Отказът на
Надежда Михайлова да поеме политическата отговорност за
безпрецедентния крах на синята партия на местните избори (370 000
гласа, при 830 000 на изборите през 2001) и за личния си провал на
кметската кампания в София взриви СДС и го раздели на два ясно
различими лагера. От едната страна остана действащото ръководство,
апаратът от “Раковски” 134 и структурите,
контролирани от депутата Никола Николов. Към този лагер по естествен
начин се присъединиха и привържениците на “аварската” линия на
колаборация с НДСВ – Петър Стоянов, Стефан Софиянски (макар и извън
СДС) и Филип Димитров. Във втория лагер останаха повечето депутати
(Г-29), една значителна част от низовите партийни структури, местни
клубове и общински организации, както и почти цялото т.нар. твърдо
ядро. И в СДС конфликтът вече е толкова остър, че по-нататъшното
съхраняване на единството и общото явяване на следващите избори
изглеждат немислими.
Както обикновено
дрязгите в БСП не излизат на повърхността, но за сметка на това
обществено достояние станаха разкритията около петролните долари от
Садам Хюсеин. Невъзможността на Сергей Станишев да управлява кризата
отново показа несъстоятелността на неговото лидерство и изостри
апетитите на вътрешните му опоненти Румен Петков и Румен Овчаров.
Вероятността противопоставянето в БСП да доведе до разцепление,
като че ли е най-малка. Толкова по-голяма е обаче вероятността едно
бъдещо управление на левицата за трети път да бъде торпилирано от
нерешените вътрешни противоречия.
Единствената
партия без никакви вътрешни проблеми, изглежда, е ДПС. Това обаче
по-скоро идва да покаже, че тя не е нормална политическа сила, а
котерия на своя председател Ахмед Доган, чиято единствена цел е да
осребри присъствието си във властта и слабостта на другите политически
играчи.
Несъмнено
острите вътрешни кризи в повечето партии имат общ генезис. Това е
фактическият отказ на тези формации да формулират управленски тези и
алтернативи и да бъдат
двигател на
обществени проекти, а не фрагмент от политическия декор
Преди всичко
останало обаче генезисът на кризите в основните политически сили се
крие в отказа им да представляват своите избиратели.
Най-фрапантен и
емблематичен е, разбира се, случаят със СДС на Надежда Михайлова. В
продължение на две години нито тя, нито нейният НИС се осмелиха да се
изправят срещу реставрационните процеси, които текат в България. Никой
не чу СДС (в лицето на своето ръководство) ясно и смело да заяви
позицията си срещу повсеместното завръщане на комунистическите тайни
служби във властта; никой не чу СДС да атакува показното нашествие на
руския бизнес и политически елит в страната; никой не чу СДС да се
обяви срещу свалянето на журналисти от екран по политически причини
(Милен Цветков от Нова телевизия, Георги Коритаров от БиТиВи, Явор
Дачков, Люба Кулезич и Александър Маринов от телевизия “Европа”).
Същевременно ръководството на СДС нарочи за свой основен противник
бившия си лидер Иван Костов и със задоволство наблюдаваше атаките, на
които го подложиха червените генерали, Майкъл Чорни, Кеворк Кеворкян и
Тошо Тошев.
Не по-различна е
ситуацията с движение “Гергьовден”. Възникнало като реакция на
политическата корупция (и с еднозначния лозунг “Време е да се
ядосаме”), то се оказа параван за реализиране на интересите на
една криминална групировка в Столичната голяма община. В този ред на
мисли изобщо не се нуждае от коментар кризата на политическо
представителство в НДСВ (дошло на крилете на посланието:
“Почтеност. Почтеност във всичко!”) и в БСП, чийто беден и
предимно възрастен електорат през последните седмици беше принуден да
погълне информацията за червени барони, получаващи милиони долари от
Ирак.
Кризата на
представителността в България в момента е толкова голяма, че
самото
съществуване на парламентарната демокрация е поставено на изпитание
В електоралната
маса и особено в нейния десен спектър зее огромна дупка, която
настоящите партийни елити не могат да запълнят. Това са преди всичко
близо 500 000-те разочаровани сини гласоподаватели, които се
идентифицират с управлението на ОДС, но не и с партията на Надежда
Михайлова (чийто антураж е дори интелектуална обида за поддръжниците
на синята идея). Това е и почти половината от електората на Симеон
Сакскобургготски (от 2001), който по традиция рядко гласува и вероятно
на предстоящите избори ще си остане вкъщи (другата половина
най-вероятно принадлежи на лявото политическо пространство).
Тази криза е
толкова голяма, че неминуемо ще доведе до сериозно разместване на
политическите пластове и до полагането на контурите на новата
българска партийна система. С огромна доза вероятност за предстоящата
година и половина може да се прогнозира следното:
Формален
разпад на НДСВ на три,
непосредствено след очакваното решение на Симеон Сакскобургготски да
напусне политиката. Първата група (Калчев, Петканов, Панайотов, а също
и доскорошната парламентарна група на НИЕ) ще потърси и намери своето
бъдеще в партньорство с БСП и/или с ДПС, а при едно евентуално ляво
управление по естествен начин ще прелее в него. Втората (“Новото
време”) ще потърси и вероятно ще намери свои партньори в лицето на
“Гергьовден” и кръговете около Антоан Николов. В случай че успее, тя
би претендирала за позицията на един либерален център. Естествен лидер
на третата фракция (Паси, Илчев, Свинаров, Щерев...) е Стефан
Софиянски и затова по-логичният завършек е тя да бъде успешно
интегрирана в неговия ССД (топлата връзка с който е Диляна Грозданова,
едновременно и член на ръководството на ССД, и депутат от ПГ на НДСВ).
Бързо
разцепление в СДС на две.
Дистанцирането от собствената си история и традиция, както и от
фундаментални елементи на своята идентичност много бързо ще остави
партията на Надежда Михайлова без собствен електорат и ще я принуди да
се спасява, влизайки в безпринципна коалиция и на практика под
опекунството на Софиянски. При успех на тази формула, тя ще гарантира
политическото си бъдеще, но при провал ще бъде изместена от Петър
Стоянов и Никола Николов.
В тази ситуация
и ако на предстоящата конференция на СДС надделеят апаратните прийоми
на сегашното ръководство, ще стане неизбежно кръгът около
Иван Костов да
сформира нова консервативна партия
която да говори
на автентичен език и да запълни нишата на липсващото политическо
представителство. Това е и най-амбициозният (но и най-рискован) проект
в българския политически живот през следващите две години, от успеха
на чиято реализация ще зависи и шансът походът на левицата към властта
да бъде спрян. Ще зависи и шансът България да се откъсне от опасната
спирала от обществена апатия и бутафория, която все повече я
отдалечава от нормалните европейски държави и я превръща в протекторат
на политически шарлатани и мародери. |
