Рано сутринта на 3 март, докато превключвам каналите на телевизора, откъдето се леят юнашки песни и живи героически картини, попадам на едно всекидневно кулинарно предаване, където решавам да си почина от патоса. Там обаче ме изненадват с патриотични рецепти, специални за днешния ден. Основното е агнешко, "защото го обичат всички етноси по нашите земи", което ще бъде приготвено само с български (sic!) подправки. Специално за националния празник кулинарното предаване, иначе с френско име, предлага салата - композирана в цветовете на българския трикольор. Разбрах, че зеленото е от марулята, бялото сигурно от сиренето и превключих. Ето, казах си, природата си няма родина, защо пък да не е българска.

Мнозина ще кажат, че националният празник е онова сюблимно време, в което всички трябва да се гордеем, че сме българи, да откриваме българското навсякъде и да демонстрираме тази си гордост. Официалният ритуал иска същото. Топовни салюти, парад, реч на държавния глава, тържествена заря, тържествен прием - добър или лош, това е протоколът и към него не можем да имаме особени претенции и интерпретации. Но празникът има и друго лице, по-лично и всекидневно. Всекидневният човек става сутрин, пуска телевизора, излиза навън, купува си вестник и има чувството, че един голям показалец е насочен към него и го пита:

"Ти гордееш ли се, че си българин?"

След което му се посочват всички исторически основания за подобна гордост - от черепа на Никифор до първото бомбардиране с аероплан. Следващите въпроси ще бъдат дали си е пуснал знамето от балкона, слага ли ръка на сърцето си, като чуе българския химн, вярва ли, че България има най-великата култура в света и какво мисли за Охридското езеро. Всекидневният човек като всеки нормален гражданин, може би обича родината си, тачи празника и дори му се радва, но да речем, не изпълнява всички горни условия за прима патриот. Така празникът само усилва травматичното напрежение, вместо да го освободи. Не е достатъчно да си обичаш родината и историята, не стига дори да се гордееш тихо. Иска се да изкрещиш гордостта си, да обявиш публично патриотарство, да се тупнеш по гърдите, да покажеш превъзходство. Което само демонстрира външния, компенсаторен характер на подобно гордеене. Симптоматичен е начинът, по който един бизнес клуб обяви, че ще даде българско знаме на всеки срещу отговор на въпроса "Кога за последен път се чувствахте горд, че сте българин..." Подобен въпрос оголва, това, което казахме - показното гордеене е нещо инцидентно, изблик, временен екстаз. Нещо външно, което постоянно се нуждае от гориво, от факти - спортен рекорд, световна купа, проучване, доказващо, че сме втори в света по интелигентност и пр.

Не е ли време наместо екзалтациите на тема крайна гордост (под която винаги тлее непреработен срам), да се попитаме - спокойни ли сме от това, че сме българи? За отговора на този въпрос няма да получим знаме.