|
|
Вървяла, любезни и търпеливи читателю, сравнително млада и хубава, но
изморена и почти отчаяна жена с два куфара в ръце, по улиците на
Белград. Насреща й - мъж. Пита го:
- Гóсподине, да ми кажете - дека е улица Зоран Милевоевич?
Поопипал я набързо сърбинът с поглед и отговаря:
- Па да ви кажем, гóспожа, ама éла горе у дóма, там че попиеме кáва,
че погледаме у карту...
- Господине, кажете ми одма, че три пати съм такована вече...
....................................
Не знам как си ти,
любезни читателю, но вече петнадесет години се усещам като тази дама с
куфарите. Тръгнал съм, доколкото си спомням към нещо хубаво. В
куфарите нося остатъците от живота, мечтите, надеждите, вярата,
отчаянието, силата, способностите, достойнството си. Нося историята и
достойнството на живелите преди мен. Нося възможността за достойно
бъдеще на децата и внуците си.
Но нещо по пътя се
случи. Изгубих се. Някаква злобна и злокобна сила не иска да стигна
никъде. Тя ме иска такъв – отчаян, объркан, уморен, гладен, без цел и
надежда. Иска от мен да стана злобен и злокобен като нея самата. Да
захвърля вярата си, мечтите си, да й продам достойнството си. Иска да
й продам бъдещето на децата си.
Шейсет години тази
злокобна сила разяжда държавицата ни. С омраза към всичко нормално и
естествено. С безскрупулната си простотия. С нагло фалшифициране на
историята. С лакейска преданост към чуждата нам и родната ней империя
– майка. С национални предателства и национални катастрофи. С продажба
на националните интереси. С откровени лъжи, кражби и убийства. В
цялата й история няма нито едно смекчаващо вината обстоятелство.
Никога не се е почувствала гузна. Никога не е поискала прошка. Никога
не е била българска. А нас, любезни приятелю, тя смята просто за
недостойни за нея. Не заслужаваме дори честта да ни заплюе....дори
на храчката честта... не заслужаваме!
Как мислиш ти,
любезни читателю, а какво заслужава тя? Не е ли време да осъзнаем
заедно и поотделно, че ние не й дължим нищо? Не е ли врема да
отместим погледа си от труд, от шоуто, от
неделята и от нея самата, и да погледнем към себе си?
Защото тяхната единствена цел е точно обратното – никога да не се
замисляме, за да не разбираме, че ни манипулират по ужасяващ начин. Да
повтаряме скудоумиците на Светлана Джамджиева. Да се смеем на
пошлотиите на Слави. Да се преструваме, че разбираме каква е мисълта
на Тошо Тошев ако я намерим между шифрограмите. Да затаяваме дъх пред
внушенията на Кашпиворк Кашпиворкян и Онова Нещо до него. Да губим
памет за реалностите не само на вчерашния, но и на днешния ден, а
бъдещето ни да не се простира по-далеч от утрешния. Да сме благодарни
на Бога, че днешните взривове и убийства са в друг квартал и да Го
помолим и утрешните да ни отминат.
Тази злокобна сила,
стиснала ни за гърлата, иска всичко наше и е на път да си го вземе.
Отне мечтите, надеждите, живота на няколко поколения българи.
Приватизира всичко, построено с наши пари и наш труд. Профанизира
общественото пространство, нагнетява в него простотия, омраза, страх,
и много, много лъжа. Разора мозъците ни и пося там хаос и безверие.
Преобърна ценностната ни система. Отучи ни от труд, уважение и
почтенност. Поквари мислите ни. Успя да ни внуши, че без нея сме
безпомощни... Успя да внуши, че всеки опит да се откъснем от нея е
нещо неприлично, мръсно и едва ли не престъпно. Тя просто успя...
почти успя.
Любезни, търпеливи и
интелигентни читателю, неуспехът на това злокобие сме ние с теб.
Заедно и поотделно вече разбрахме, че не всички присъди са изпълнени.
Не всички сме загубили вярата и надеждите си за достоен живот. Не
всички сме страхливци и абстрахерковци. Разбрахме, че не сме мравки,
лумпени, тълпа обезмозъчени марионетки, фашизирани костовисти както ни
представя специалистът по
Main
Kampf
Валери Найденов. Разбрахме, че имаме правото да се борим за достойно
място в тоя живот. Да формулираме изискванията си. Че можем да
създадем заедно силата на Доброто, Достойнството и Истината. И да
станем част от тази сила.
Само от нас зависи –
тези последни метри да са за нея .
А ние просто трябва
да продължим! |
