В новата си книга In Defense of Globalization
известният икономист Джагдиш Бхагуати разоръжава с логика противниците
на глобализацията.
"Глобализация" е високопарна дума, която
няма точна дефиниция. Тя съдържа много значения, привличайки
едновременно гореща поддръжка и разпалена критика. В действителност,
терминът е толкова неточен, че може да бъде използван за и против
глобализацията.
В Защита на глобализацията
фокусът е върху нейните икономически измерения, дефинирани от Бхагуати
(Bhagwati) като "различни форми на международна интеграция,
например външна търговия, мултинационални преки чужди инвестиции,
движения на "краткосрочни" ценни книжа, разпространяване на технологии
и международна миграция." Неговата главна теза е, че икономическата
глобализация е едно безспорно добро нещо с няколко лоши аспекта, които
обаче могат да бъдат смекчени с разум и усилия. Неговата втора теза е,
че глобализацията не се нуждае от "човешко лице", защото тя вече има
такова. Задълбочената и обектива оценка, вярва Бхагуати, ще изясни
това и той смята, че неговата оценка е именно такава.
Книгата е обърната към критиците на
глобализацията: към обвиненията, че тя увеличава бедността, окуражава
използването на детски труд, вреди на жените, заплашва демокрацията,
застрашава културата, понижава заплатите, подкопава трудовите
стандарти, влошава състоянието на екологичната среда и дава пълната
власт на корпорациите - хищници. Бхагуати дискутира също и
либерализацията на капиталовите пазари и международната миграция,
преди да се обърне към въпроса как да бъдат решени неблагоприятните
аспекти: чрез подобряване на управлението, обръщане на по-сериозно
внимание на социалните проблеми и чрез управление на скоростта на
промяната. Той признава някои от твърденията на критиците на
глобализацията, но използвайки инструментите на логиката и факта,
отхвърля повечето от тях. Неговото заключение е, че светът, особено
най-бедните региони, се нуждае от повече глобализация, а не от
по-малко.
***
Бхагуати е роден в Индия и живее в САЩ.
Получава образованието си и в двете страни, също и в Оксфорд, а сега е
професор по икономика в Колумбийския университет. Той поддържа силни и
активни връзки както със своята родна страна (където брат му е съдия
във Върховния съд) така и със своята втора родина (където дъщеря му
служи в морския флот). В действителност, той е гражданин на света,
който не се страхува да критикува с език и с перо лошата политика и
лошите аргументи, независимо къде ги открива - едно призвание, от
което е погълнат изцяло.
Бхагуати започва своята кариера като
теоретик и има плодотворен принос към изучаването на международната
търговия и миграция. С течение на времето неговото внимание се
измества към царството на политиката. Дълго време той беше главен
съветник на генералния директор на General Agreement on Tariffs and
Trade (GATT, сега преобразувана в Световната търговска
организация, WTO). Неговият натрапчив импулс да се бори с
лошите аргументи създаде една удивителна продукция: през последните 15
години, той бе автор или редактор на повече от 23 книги и множество
научни статии.
Бхагуати разделя критиците на
глобализацията на две основни категории. Първата са непоправимите
врагове на пазарния капитализъм, които не предлагат сериозни
аргументи, а вторите са добронамерените, но зле информирани критици.
Бхагуати адресира своята книга към втората група и взима техните
преценки насериозно.
В книгата In Defense of Globalization
той подлага на сериозен анализ ролята на неправителствените
организации (НПО) в международната политика. В него Бхагуати обвинява
американските и европейските неправителствени организации в две неща:
в липса на прозрачност (на тяхното финансиране и на техния избор на
проблеми) и в специфичната им склонност да говорят от името на бедните
по света, без да се консултират с тях. Западните неправителствени
организации и организациите от развиващия се свят често пъти имат
крайно противоположни възгледи върху проблеми като например
разширяването на влиянието на СТО върху глобалния пазар на труда и
екологичните стандарти. Благодарение на по-доброто си финансиране и
медийно представяне, богатите НПО базирани в Европа и САЩ привличат
повече внимание и често пъти пречат за постигането на компромис между
различните интереси в плуралистичните общества.
***
Бхагуати смята за глупост твърдението,
че глобализацията увеличава бедността. Преди 40 години, като млад
специалист в Индийската комисия по планирането, той забелязва, че
преразпределянето на богатството не е ефективен начин за намаляване на
бедността; далеч по-ефективно е създаването на повече богатство, а
контактите с останалия свят благоприятстват растежа. Например, по
време на трите десетилетия, когато Индия беше относително затворена
икономика, икономическият растеж бе 4 процента годишно, а нивата на
бедност се въртяха около 55 процента. Но през последните две
десетилетия, откакто страната отвори своята икономика към външната
търговия и инвестиции, икономическият растеж мина петте процента като
през 2000 година нивото на бедност падна до 26 процента. Опитът на
Китай е подобен: заедно с либерализацията започна и грандиозен растеж,
между 1978 година и 1998 бедността намаля от 28 процента на 9
процента. Въпреки че Индия и Китай са най-драматичните примери,
правилото е разпространено по-нашироко - отварянето носи растеж, който
намалява бедността.
Критиците твърдят също, че
глобализацията носи потоци от евтин внос в развитите страни, който
намалява относителните заплати на неквалифицираните работници и така
те изведнъж се оказват принудени да се съревновават с евтиния труд на
страните от развиващия свят. Има някаква теоретична истина в това
твърдение, но емпиричните доказателства са двусмислени. Например през
80-те и 90-те години цената на дрехите нарасна почти до цената на
останалите фабрични стоки, въпреки увеличения внос от страните с евтин
труд. В Съединените щати, заплатите на неквалифицираните работници
спаднаха, но много от академичните изследвания показват, че само една
част от този спад (около 10 процента) се дължи на прилива на евтин
внос. Бхагуати твърди, че този процент вероятно дори е по-нисък.
Откакто глобализацията започна да носи нови капитали и технологии към
развиващите се страни, това всъщност вдигна заплатите и премести
производството, изискващо тежък труд.
Бхагуати е по-малко остър към свободното
движение на капитал през националните граници. Той смята, че
стопяването на финансите през 90-те е един "Wall Street-Treasury
Complex", който е принудил развиващите се страни да либерализират
капиталовите потоци. Дебатът му относно финансовите кризи обаче е
необичайно небрежен и наивен. Въпреки, че Вашингтон се бореше за
либерализиране на капиталите (и в заблуждението си продължава да прави
това чрез двустранните търговски споразумения), другите страни можеха
да се предпазят от либерализацията, ако тя не беше в техен интерес
(както успешно направиха Сингапур и Чили). Има също огромни разлики
между страните, които са преживели кризи; разлики, пропуснати от
опростеното описание на Бхагуати. Индонезия възприе свободното
движение на капитали двайсет години преди финансовия си крах. Тайланд
и Южна Корея приложиха само ограничена капиталова либерализация в
началото на 90-те и я проведоха по начин, който им донесе
неприятности. Бразилия и Русия упражняваха някакъв контрол върху
капитала, но това не им даде очакваната сигурност.
Един поглед върху историята разкрива, че
финансовите кризи през 90-те не са единствени по рода си. През ХІХ век
бързо развиващите се страни - Обединеното кралство, Франция и САЩ -
изпитват подобни кризи най-малко веднъж на десетилетие. Успелите
индустриалци и финансисти, завладени от еуфорията и необезпокоявани от
регулациите, се движат към драматични цикли на възход и крах. Тези
състояния се повтарят отново и отново и изглежда са присъщи на
развитието. Ако има някакъв урок тук, то това е, че правителствата
трябва да се учат повече от лошия опит на другите страни в отминалите
времена.
Да се критикува глобализацията е лесно,
особено когато не се обръща внимание на фактите. Защитата на Бхагуати
е добра, но той е по-малко убедителен в своя опит да предложи
осъществими политически алтернативи, които биха подобрили
съществуващия ред. В книгата си той комбинира твърдата перспектива на
либерала към търговията и инвестициите и чувствителността на
социалдемократа към бедността и благоденствието на човека. Книгата
предлага убедителна, ерудирана и действително приятна дискусия върху
проблемите на икономическата глобализация и нейните противници.
