|
|
|
На 23 февруари 2004 се навършиха 60 години от
депортацията на чеченския и ингушки народи, проведена от Йосиф
Сталин по време на Втората световна война.
Един историк справедливо беше нарекъл Кавказ
“огромна академия с всевъзможни естествени лаборатории, които
дават на наблюдателя широки възможности за самостоятелни изводи”.
Но аз бих се осмелил да го сравня с естествен човешки реактор,
|
 |
който със самото си съществуване би могъл да излъчва
мирна енергия, но би могъл да стане по-разрушителен от Чернобил. За
нещастие по-често се случва второто.
Днешните събития са от този вид. Ако продължим този
образ, можем да твърдим, че погасяването на радиационния пожар може да
стане само съвместно. Както казват у нас – от целия свят. Но да се
погасява. Не да се разпалва. И аз се обръщам днес не само към Кавказ,
който се нуждае от помощ, но и към Европа, на която също е нужен мирен
Кавказ. Лев Толстой, сам воювал в Кавказ, бе писал, че това е място, в
което странно се съединяват двете най-противоположни неща: войната и
свободата.
Не военната, както изглежда от днешната ни дистанция,
кампания, а слложните полувоенни и полумирни отношения, които са се
редували в продължение на векове, оформят този образ на Кавказ, който
имаме пред себе си днес. Император Александър първи е писал на генерал
Ермолов: “Ти твърде силно обичаш отечеството си, за да искаш война.
Нужен ни е мир за реформи и подобрения…” Искам да отбележа, че никъде,
нито писмено, нито устно, генерал Ермолов, както и другите генерали и
самият император не са наричали чеченците “бандити”. По-често се
използва уважителната дума “планинец”.
Руската държава никога не е падала до ругатни спрямо
планинските народи. А думата “бандит” се появява едва с установяването
на съветската власт. През 1921 това определение е прозвучало за пръв
път от устата на дагестанските болшевики: “Бандитското движение в
Чечня…” И веднага е възприето от Москва. Утвърдено от самия Сталин и
внедрено от болшевиките в пресата, то ще остане дълго да съществува.
За това, което преживях, когато попаднах в самия
епицентър на събитията от февруари 1944, когато по волята на Сталин
изгониха от родната им земя чечено-ингушите и други народи, е написано
в моята повест “Ночевала тучка золотая”. Няма да се повтарям. Ще
цитирам телеграмата на Берия, главният изпълнител и палач в тези
времена, той се наричаше “генерален комисар по държавната сигурност” и
лично ръководеше операцията за изселването на народите. “До другаря
Сталин. Изселването започва с разсъмването на 23 февруари т.г.
Възнамеряваме да отцепим районите, да възпрепятстваме напускането на
територията на населените пунктове от населението. Населението ще бъде
приканено да се събере, част от събраните ще бъде пусната за събиране
на вещите си, а останалата част ще бъде разоръжена и доставена на
местата за натоварване. Смятам, че операцията по изселването на
чечено-ингушите ще бъде проведена успешно. Берия. 22.02.1944.”
На 24 февруари Берия докладва, че почти във всички
райони е паднал обилен сняг, във връзка с което са създадени
затруднения в превозването на хората, особено в планинските райони. Но
в доклада не е казано, че поради невъзможност да бъдат изселени са
разстреляни 7 хиляди човека. А в село Хайбах (то
стана символ на особена жестокост) в обора
са събрани и изгорени живи повече от 700 човека. Сред тях –
столетни старци и кърмачета.
Иска ми се да обърна отново внимание на това, че Сталин
лично, до подробностите, е обмислял всички детайли на операцията и на
практика я е ръководил. И ето железниците след месец рапортуват, че
последният ешелон със спецконтингента е пристигнал в Сибир. “Всичко са
натоварени 180 ешелона, в които са доставени на мястото за заселване
491 571 човека”. Какво счетоводство! По-натам се добавя, че “всички
ешелони са пристигнали благополучно”. Какво означава думата
“благополучно” е трудно да се каже. По свидетелства на тези, които са
преживели този месец на път, е известно, че от студ и глад по пътя са
загивали деца и старци. А когато ешелоните пристигали по местата за
заселване, хората били разтоварвани върху голия сняг. Само чудо и
добротата на местните жители са можели да ги спасят.
И ето още един зловещ документ, издаден четири години
след тези събития: “Немци, калмики, ингуши, чеченци, фини, латвийци и
ДРУГИ народи са преселени в предоставените райони ЗАВИНАГИ, а
напускането на местата на заселването без специалното разрешение на
органите на МВР се наказва с каторжен труд до 20 години.” Обръщам
внимание на думата “завинаги”. Трябва да назовем и тези, които попадат
в категорията “други”. Изселени са 1 247 000 немци;
228 000 кримски татари, българи, арменци, гърци;
94 000 турци, кюрди, хемшили; 91 000 калмики; 50 000 литовци;
41 000 поляци. Всичко 3 милиона и 333 хиляди човека.
Нарочно давам шираката картина на сталинските
“зачистки” (модната днес дума!),
за да обрисувам по-ясно местото на Кавказ и на малката Чечения в
общата трагедия на другите народи в Русия. А ето и за тези, които
са изпълнявали заповедите на Сталин. В операцията били
задействани войските на НКВД, оперативните работници на КГБ, на СМЕРШ
и т.н. … 150 хиляди души. На трима изселвани жители се падал един
въоръжен до зъби военен. Естествено, отклонен от фронта. “За образцово
изпълнение на специалните задачи” с орден “Суворов” 1-а степен са
удостоени Берия, Кобулов, Круглов, Меркулов, Абакумов, Серов и още 33
военачалници. Трябва да напомним, орден “Суворов” са давали само за
военачалнически заслуги. Такъв орден “за заслуги на пълководец” е
получил и комисарят по държавната сигурност Гвишиани, който лично е
наредил да се запалят живи хората в Хайбах. Още около хиляда души са
наградени с бойни ордени и медали.
Веднъж, беше през 80-те, ми показаха от самолета ивица
незаселена, мъртва земя. Това беше специална буферна зона, отделяща
планините, където можеха да се крият партизани, от останалите жители.
Изоставени села, обрасли поля. Колко е трябвало да се страхуваш и да
ненавиждаш цял народ, за да запазиш половин век след неговото
изселване тази “охранителна” зона. Аз бих я нарекъл по-скоро “Линия на
отчуждението”. Тя раздели не само планините от хората, това правеше и
Ермолов, но раздели нашите народи по сталински модел.
Линията на отчуждението – това е премълчаването на
историята, прикриването на истинските трагични събития, възпитаването
в младите поколения на извратени понятия за непълноценността и дори за
криминалния характер на един или друг народ. За чеченците
“отчуждението” продължи и след завръщането на нещастната, унижена и
наполовина избита нация обратно в родината. Никой не е описал как се
завръщаха от изселването след хрушчовската реабилитация хората,
оцелели по чудо от репресиите, в куфари носеха костите на загиналите в
чужбината; как ровеха землянки в своите собствени дворове, в които се
бяха настанили невинни в това преселници (един
от тях можех да съм аз), как започваха нов
живот на празно място, без никакви средства, без помощ.
Четиридесет и пет години след тези събития, които бях
описал в повестта си, посетих Чечения и видях как се труди, как живее
този народ. Нацията продължаваше да бъде в бедствено положение: слаба
икономика, безработица, а и незараснали душевни рани от преживяната
депортация. Такава беше Чечения, когато се появи Джохар Дудаев. Моята
лична, подчертавам това, гледна точка е такава: Чечения беше
подготвена за идването на своя лидер. Москва, случайно или не, даде на
Дудаев оръжие, изоставяйки военните складове. Москва подложи Чечения
на политическа и икономическа изолация. В резултата Русия получи това,
което виждаме и досега, нещо като кавказки Чернобил… Нито бетонът,
нито стените биха могли да укротят смъртно опасния огън, който беше
запален. Днес в Чечения има около 400 000 безработни. Социалното
напрежение е толкова голямо, че решението на проблема е не толкова в
политическата, колкото в икономическата, социалната плоскост. Ще
попитате как да се възроди икономиката, ако гърмят изстрели.
Предполагам много хора знаят, че през тези години за много сили, в
това число международни, войната, тероризма станаха доходен бизнес. А
за поколението, израснало в Чечения през последното десетилетие,
умението да воюваш е засега единственият занаят.
И аз бих искал да помоля читателите
си още един път да се замислят над това, че чеченският, кавказкият
въпрос имат корени, които отиват дълбоко в предходните векове. Образно
казано, едва ли някой може да предложи “бързодействаща”
ваксина. Макар навярно националните конфликти в крайна сметка да
заплашват човечеството не по-малко от страшните, неизследвани
епидемии. В края на XIX век руски историк е
писал за кавказката война на Русия, изпращаща синовете си на
планинския фронт на Азия: “войната не е за изтребление, а за вечно
умиротворение на този край… Кавказката война завърши, великата цел е
постигната…”
Как би ни се искало да повторим тези думи днес.
Публикацията подготви Борислав Скочев
* Писателят Анатолий Приставкин е роден през
1931. По време на войната остава сирак. На 14-годишна възраст бяга
от детския дом. Заминава за Сибир, където работи на Братската ВЕЦ. По
време на пътуванията си се сблъсква с личните трагедии на хора от малки
народи, депортираните от Южна Русия и Украйна (между които и българи).
В най-значителното си произведение “Нощува облачето златно” (1987)
описва съдбата и военновременните перипетии на чеченски момчета, свои
някогашни връстници. По времето на Борис Елцин оглавява комисията за
помилване при президенството на Руската федерация. Участва в
международното движение за отмяна на смъртните присъди. |
