|
|
Да не бъдем
лицемерни – това е днес истинският въпрос, от който не трябва да
бягаме. Само ако го признаем и започнем да свикваме с него, ще можем
да осмислим онова, което ни предстои. Такива въпроси не се изричат
лесно, но когато биват извикани към живот в нечие съзнание, е
най-добре да бъдат пресрещнати с максимална откровеност от колкото се
може повече хора. Предлагам своя отговор.
І
Редно е да се
попитаме дали няма някаква закономерност и неизбежност в евентуалния
залез на СДС; дали пък в модела на самия преход към демокрация не е
закодирана смъртта на формацията, започнала промените. Сравнението с
бившите комунистически страни потвърждава тази теза – дори полската
"Солидарност" отиде в историята, да не говорим за първоначалната
унгарска, чешка или румънска десница. Е, щом като легендарната
"Солидарност" загина, то какво остава за СДС?
Със своята жизненост
и значение за българската десница СДС представлява огромно изключение
в сравнение с другите източно-европейски страни. Причините за това са
две. Първата е в наличието на левица като БСП, която отказа да се
реформира и на практика през 1994 предложи откровено неокомунистически
проект за управлението на страната. В другите страни реформаторският
дневен ред бе поделен между антикомунистическата десница и
реформираната левица – в България той бе изцяло в ръцете на СДС. Това
превърна СДС в единствена алтернатива на неокомунистическата вътрешна
и външна политика, защитавана от левицата, която упорито се придържаше
към остарелите си идеи чак до 2000. Така БСП стана партия на
статуквото и носталгията, а СДС привличаше по естествен начин
гласовете на огромната част от хората, искащи промени.
Втората причина бе
наличието на уникален лидер като Иван Костов. В Източна Европа не
липсваха авторитетни имена, които да символизират прехода към
демокрация – достатъчно е да споменем Хавел, Валенса, Балцерович,
Клаус… Но никъде нито един десен лидер не бе в състояние да осъществи
това, което Иван Костов направи в България, а именно да трансформира
първоначалната аморфна антикомунистическа коалиция в партия с ясна
структура, идеология и управленска програма. Това колосално усилие бе
извършено с ясното съзнание за високия залог и засега е
безпрецедентно. То позволи на СДС да реализира 4-годишен управленски
мандат, да удържи от първия до последния ден на управлението радикален
реформаторски курс и след загубата на изборите да се оттегли достойно,
запазвайки капацитета си да се възстанови. Безпристрастните
анализатори заключаваха, че ако изобщо има шанс в някоя от бившите
страни да оцелее формацията, родила се с началото на прехода, то това
може да бъде само СДС.
ІІ
И въпреки това днес
ние се питаме идва ли краят на СДС? Не знам как е за другите, но за
мен този въпрос се роди за първи път по време на местните избори.
Поведението на СДС след тях болезнено проясни нещата. Комична твърдост
спрямо Софиянски, последвана от пълна капитулация, мигновена коалиция
в София, за да се смекчи усещането за провал в изборната нощ, пълен
отказ от разговор за оставки на когото и да било, включително в
градове като Варна и Бургас, претърпели позорни загуби… Но най-вече
атаката срещу Иван Костов, като главен виновник за всичко. Тогава ми
просветна и си припомних, че това ръководство не просто не защити, а
на практика се отказа от постигнатото от правителството на Костов като
фундамент за своята политика. Заради смазващия контраст с качествата
на бившия лидер, те заличиха кулминацията в реформаторското усилие на
нова България. Изпаднаха в безтегловност, не знаеха какво да кажат,
как да го кажат, на кого да го кажат. Забравиха основната добродетел
на десните партии – приемствеността, отхвърлиха политическо
наследство, заради което всички тайно им завиждат и до днес… Загубиха
тежест, защото сами се опитаха да се еманципират от "тежкото
наследство". Увиснаха нелепо и комично като карикатури на самите себе
си – като "лидери" на "най-голямата дясна партия".
На местните избори
българските граждани дадоха възможност на ръководителите на СДС за
достоен изход от катастрофалното положение. Но Надежда Михайлова
отказа да приеме сигнала от местния вот, който бе отправен както към
партията СДС, така и лично към нея. Това бе категоричен сигнал за
промяна в ръководството и политиката на партията от избирателите и
симпатизантите на СДС, включително и тези, които се въздържаха от
гласуване. В София Надежда Михайлова получи възможно най-силното и
недвусмислено послание за оставка, което някога е било отправяно към
лидер на СДС в 14-годишната му история – председателката на СДС го
отхвърли с усмивка, за да ни съобщи, че тя е лидер на партия, в която
отговорност не се поема, властта се държи докрай, а за всички проблеми
е виновен Иван Костов. С това тя извести своите намерения да остане
лидер независимо от това какво причинява на СДС. Същевременно апаратът
на същата тази партия ще я подкрепи категорично като единствена
гаранция за собственото си оцеляване. Безизходицата е пълна. Трябва да
призная, че СДС вече не е партията, която познавам и за която винаги
съм гласувал.
ІІІ
Има ли
надежда за промяна на Националната конференция през февруари?
Какво ще стане с трите магически букви?
Да бъдем максимално
честни пред себе си – няма как да има промяна, няма как абревиатурата
да не остане при Надежда Михайлова, Иван Иванов и техния НИС. Дори и
за момент не трябва да има каквато и да било илюзия как ще действа
апаратът на СДС. Делегатите на Националната конференция ще минат през
специфични партийни филтри и селекция и ще осигурят всякакво
мнозинство за всичко,
което ще диктува НИС.
Работата за това не е започнала отскоро. Процесът на подмяна на
ниските ръководни равнища в СДС е единствената задача, която
настоящото ръководство изпълнява систематично и последователно. Той
върви още с идването на Надежда Михайлова като лидер на СДС. Твърде е
вероятно да не си е давала сметка за това още в самото начало –
впоследствие обаче тя активно и убедено се включи в ликвидацията на
инакомислещите структури и дори отделни
личности
в СДС. След местните избори, тъкмо когато стана ясно, че ръководството
вече няма никакви аргументи в своя защита, то избра апаратната власт
като основен инструмент за оцеляване. Този избор бе направен
рационално и напълно съзнателно – в крайна сметка това е наистина
единственият възможен избор за политици, които не могат да убедят
никого, дори себе си, че са лидери.
За мен въпросът идва
ли краят на СДС вече е лишен от особен драматизъм. Убеден съм, че с
лидерството на Надежда Михайлова краят на СДС е дошъл. Партията бавно
и постепенно е подменила не само своята структура и апарат, но и
своето минало; не само своите авторитети, но и своята представа за
достойнство; не само своята кауза, но и критериите си за победа и
загуба. Този лидер и това ръководство няма да могат да привличат нови
избиратели за СДС заради незаличимото усещане за провал, което е дори
изписано на лицата им. И въпреки това те не превръщат това усещане в
поемане на отговорност, за да го снемат от партията и да го прехвърлят
върху себе си като се оттеглят, запазвайки си втори шанс в политиката.
Те ще го съхранят и отгледат в себе си, докато то се изроди в
омразата, чрез която те ще оцеляват в политиката. Нищо градивно няма
да могат да родят такива хора. Ще стават все по-виртуозни в апаратното
оцеляване, докато за тях ще гласуват все по-малко хора. Така ще
осигурят бавно и мъчително угасване на СДС, което един ден ще приключи
със срамната смърт на някога славната формация.
Може ли да се мисли
бъдещето на българската десница без водещата роля на СДС? Довчера това
беше абсурдно. Днес вече е възможно. Утре ще бъде напълно естествено.
И нека вместо да говорим за бъдещето на десницата, да започнем
разговора за десницата на бъдещето. |
