|
|
Да сковаваш
кофражец, да слагаш тук–таме железца, да си забъркаш бетонец, да
замазваш със вар и калчица, за да направиш кошарка за теб и за свойте
дечица – звучи пасторално, но е банално, остаряло и индивидуално.
Истината е другаде. Индустриално! Вместо колиба – град! Но не за
някого си – за цял народ!
Което значи
- завод!
И после го
окрупняваме в
комбинат.
А в него, така да се
каже, ще пеят железни кофражи, ще святкат заварките, ще се контролират
търговските марки под безпристрастния, под строгия и справедлив
контрол чрез внесена от изток технология, която не знае предели в
превръщането на хората в панели – еднакво дозирани, еднакво армирани,
еднакво формирани, правоъгълни и номерирани, направо – програмирани,
което, макар и донякъде сиво, означава управляемост, а тя - по своему
- красота.
Крррасота!
Не ме гледайте
накриво - технологичното изделие не е ръкоделие. То не се интересува
добре ли е, зле ли е, дали е щастливо. То дори не е живо. То просто
съществува. За него няма Душа, няма Бог, няма Идея, няма Изкуство,
няма Култура. Има вода, цимент, чакъл и арматура. За него Слънцето не
се мотае там горе, по небосклона по причина на разните му природни
закони, обяснявани от смахнати гравитационни теории. То там горе
изпълнява технологична задача – произвежда и изпраща до Земята
калории, които по-бързо втвърдяват бетона.
За технологичното
изделие няма Вчера, няма Утре, няма Днес, за него дори Любовта е
технологичен процес – мултипликация на технологичните изделия.
Червените кофражи
нямат алтернатива. Те ще разрешат човешката ви дребна драма! Дори да
се наложи да пожълтеят.
Един е пътят, два
пътя няма, други пътища няма въобще! |
