|
|
Преди малко повече
от десет години много бързо и ефективно беше извършена реалната
приватизация на многобройните български външнотърговски дружества.
Имената и сградите им останаха тогава държавни, но това, което беше
същността на тяхната дейност – международните връзки, клиентите,
партньорите, финансовите и стоковите канали и схеми – всичко беше
прехвърлено на стотици новорегистрирани у нас и в чужбина нови частни
фирми, които бяха създадени спешно от нашенските външни търговци.
Продължиха да работят и да печелят, вече за лична сметка и за
собствени интереси. Това стана първо с мълчаливото одобрение на двете
правителства на Луканов, а после продължи и пред безпомощния взор на
кабинетите на Димитър Попов и Филип Димитров. По Берово време този
приватизационен цикъл вече беше приключил напълно.
Налага се да
погледнем назад към тези смутни времена, а дори и преди тях, за да си
спомним, че най-сериозната дейност на българските външнотърговски
фирми беше насочена към арабските и африканските страни, към Далечния
изток и към Латинска Америка. Оставяме настрана СИВ, това е друга и
вече приключила история. Нека да си припомним, че в задълженията на
много от българските външнотърговски предприятия влизаше и износът на
революция, финансирането на комунистически партии, снабдяването с
оръжие на антиамерикански движения и диктаторски режими по целия свят.
За да бъдат успешни и сигурни тези трасета за прехвърляне на пари,
оръжия, хора и кой знае какво още друго, тайните служби на СССР и НРБ
бяха работили заедно дълги години, при това очевидно успешно, защото
твърде рядко се случваше да бъдат разкрити.
Представете си
всички тези търговци, “разузнавачи”, банкери и други подобни служители
на социалистическата ни родина и на Българската комунистическа партия,
в новата им роля на свободни частници. Колко естествено и логично е те
да продължат предишната си дейност, да запазят старите си контакти и
партньори. Именно там е била тяхната сила, там са всичките им
натрупани познания и опит. Някак не мога да си представя да захвърлят
всичко това и да се опитат да пробиват тежката конкуренция примерно на
американския, канадския, австралийския, японския или дори
западноевропейския пазар. Още повече, че страни като Либия, Ирак,
Судан, Афганистан, Куба и други подобни, които днес вече не могат да
се надяват на “братската и безвъзмездна помощ” на социалистическия
лагер, а имат нужда от толкова много вносни стоки и пари. В новата
ситуация за тях най-естествено и нормално е било да потърсят тези,
които през старите канали биха могли да продължат да ги снабдяват,
въпреки международните забрани и блокади.
Представете си
всичко това сега и през погледа на един диктатор като Садам Хюсеин,
който от 1991 година е поставен под ембарго, има нужда от пари, от
нелегални канали за износ на петрол и внос на оръжие, храни,
медикаменти, машини и технологии. Към кого ще се обърне Садам в тази
ситуация? Кой може безшумно и проверено сигурно да му свърши работа?
Естествено, че ще се насочи към тези познати и проверено сигурни
международни търговци, вече частници.
Това че са частници,
е и добре, и зле за Садам. Добре е, че може да се договаря по-свободно
с тях, на чисто търговска основа, като им гарантира съответната
печалба. Зле е, защото не може да им се довери напълно, защото липсва
политическата и държавна гаранция за тяхната лоялност, която преди е
получавал от своите приятели като Живков, Чаушеску, Хонекер или
поредицата геронтологични съветски лидери. Затова Садам Хюсеин търси
поне частични гаранции от наследниците на изчезналите си приятели. Той
знае, че примерно в България, всички новоизпечени частни външни
търговци са били преди членове на комунистическата партия, а сега са
поне симпатизанти на наследилата я нова лява партия. Той е проверил и
разбрал, че самите търговци имат здрави и важни финансови, лобистки и
идеологически връзки с функционерите на БСП. Затова, естествено, Садам
Хюсеин се скъсва да кани на всякакъв вид приятелски официални и
неофициални посещения видни представители на българските социалисти
(сигурно и подобни политици от други страни на Източна Европа). Тези
срещи са му необходими, за да получи поне частични гаранции за
надеждността на търговските партньори от тези страни.
От дългия списък,
който ще се получи, ако се изброят например българските леви политици
и общественици, които са посещавали Ирак през последните десетина
години, ще установим, че те пък изобщо не са се назландисвали да
отговарят на поканите на диктаторския режим. Пътували са от София до
Багдад, някои многократно, нещо са правили там, с някого са
разговаряли, някакви ангажименти са поемали.
Къса ли е паметта
ни, слаба ли е демокрацията ни, приспано или несъбудено е чувството ни
за почтеност, та досега не сме се запитали какво точно са правили
всичките тези модерни леви българи в Ирак през всичките тези последни
години? Какъв политически интерес са имали да демонстрират приятелство
към Садам, като междувременно на европейския терен са се обявявали
шумно за реформирани, за социалдемократизирани, а напоследък и за
натовци? С кои български “бизнесмени” подръка са ходили в Багдад
нашите социалистически депутати и общественици, докато междувременно
други техни български колеги социалистически депутати и общественици
са се прегръщали със Блеър и Шрьодер в похода си към Социнтерна?
Трябваше ли едно
малко иракско вестниче да изпише ясно и недвусмислено името “Българска
социалистическа партия” в списъка на приятелите на Садам, да съобщи на
целия свят, че социалистът ни е гол, за да се сетим да започнем да се
чудим?
Не е ли тъжно и
жалко, като гледаме вече цяла седмица паническото поведение на
президента, на председателя на партията и на нейните висши
функционери, че пак някой отвън зададе неудобните въпроси, пак някой
отвън се опита да повдигне завесата на това порочно “приятелство”?
Защо сами не
зададохме въпросите и не потърсихме отговорите през всичките тези
години? Ние, останалите българи, некомунистите, демократите,
пронатовците, проевропейците, антитерористите, нормалните хора.
Това ме мъчи
най-много. |
