16-01-2004

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

16 януари 2004 14:20

Рубиконът Ирак или що е то "политика на реалностите"

Петко Бочаров, Кеш

 


Беше в края на 1981 или 1982. Не си спомням вече съвсем точно (пък и не поддържам архив от онези времена), когато като коментатор на външнополитическите събития в предаването "Всяка неделя" (вътрешнополитическите проблеми бяха, разбира се, табу) предизвиках с две свои думи протест от иракското посолство. За развитието на войната между Иран и Иран казах нещо от рода на следното: Настъпателните операции на Ирак бяха до един момент успешни, но от доста време войната е вече позиционна, което говори за засилване на иранската отбрана и възможен обрат.

Това "възможен обрат" не се харесало на нашите скъпи приятели от посолството на Садам Хюсеин и те побързали да пратят протестна нота до външно министерство. Не бях на щат в телевизията (и никога не съм бил). Във "Всяка неделя" бях външен сътрудник, но ми съобщиха, че съм отстранен от екрана за един месец.

Е, месецът мина, обратът във войната се получи. Иран прогони войските на Садам, но пък не можа да пробие към Багдад. И накрая се стигна до най-абсурдния завършек - цели осем години боеве, стотици и стотици хиляди загинали, неизчислими материални щети и... старото статукво.

Днес темата за тази война отново става актуална. Много ми е любопитно, като гледам как бивши активисти на БКП, верни войници в борбата срещу диверсиите на империализма, са се втурнали да я възкресяват, ала - както дяволът чете Евангелието. Из вестници, по радиото и телевизията се четат и чуват обвинения към Вашингтон в двуличие, предъвква се как американците подкрепяли "в миналото" Садам, как го поддържали с пари, доставки и пр. Като журналист, следил чрез информациите и на Запада, и на тогавашния ТАСС от СССР тази война,

ще ви кажа какво мисля

На 16 януари 1979 шахът на Иран избяга от Техеран. На 1 февруари в Иран от изгнание във Франция се завърна аятолах Хомейни. Ислямската революция бе победила. Но страната се раздираше от бунтове на различните етноси, от борбата между религиозните фундаменталисти и прозападно възпитания елит. Срещу ислямистите гърмяха атентати. На 4 ноември 1979 "гвардейци" на Хомейни превзеха американското посолство в Техеран и задържаха като заложници 62 американски граждани. През април 1980 (за САЩ година на президентски избори - Джими Картър беше още президент) Вашингтон направи опит да освободи с командоси заложниците, но акцията се провали. На 27 юли шахът умря в Египет. На 22 септември войските на Садам Хюсейн минаха границата по р. Шат ел Араб и нахлуха в богатия с петрол Южен Иран. На изборите през ноември Роналд Рейгън бе избран с огромно мнозинство за президент на САЩ. Студената война между Изтока и Запада тръгна към драматичната си развръзка.

Ами, разбира се, че в онези условия САЩ ще застанат на страната на Багдад. Но на страната на Багдад бяха не само САЩ. Целият Запад помагаше на Садам. Само Франция му продаде съоръжения и технология за милиарди долари. Всички арабски монархии около Персийския залив бяха на страната на Садам.

Заради черните му очи ли?

Това си беше чиста проба политика на реалностите. Впрочем в политиката на реалностите и комунизмът се кълнеше години наред и в нейно име действаше и с оръжие. Примери? Нахлуването на съветските войски от изток в Полша на 17 септември 1939 и през Дунава у нас на 7 септември 1944, съветските танкове в Будапеща през 1956 и пак (заедно с наши) в Прага през 1968, кубинските войски със съветски офицери в Етиопия и Ангола през 1974 г., "ограниченият контингент" в Афганистан през 1979... Стигат ли?

Шиитската религиозна революция в Иран избухна като най-сериозната заплаха за геополитическите интереси на Запада в един от най-невралгичните райони на света, при това в условията на вече разклатено двуполярно ядрено равновесие. Тя - тази революция, точно където се намират най-големите запаси от петрол на земното кълбо, затъмняваше като опасност всичко, което Кремъл би могъл да измисли. А Рейгън, макар "третостепенен холивудски актьор" (както му се подиграваха нашите комунистически нищожества), беше най-прозорливият американски президент след Ликълн. Екипът му от съветници беше блестящ. При подобни обстоятелства как би могъл такъв екип да действа, ако не според максимата "Врагът на моя враг ми е приятел"! Та да не би съюзът на Сталин с Рузвелт и Чърчил да беше на друга основа?

Само че тип като Садам не разбира от мярка. Защо нападна той Иран? Лесен въпрос. Защото си е въобразил, че след като съседите му шиити (които ненавижда) са затънали във вътрешни междуособици и проблеми, той без усилия ще забърше петролните кладенци оттатък Шат ел Араб. Нали си давате сметка какво би означавало към вторите по богатство петролни залежи на Ирак да се добавят и тези на третите по богатство в Иран. А защо на 2 август 1990 Садам нападна малкия Кувейт? Пак поради същата алчност и пак като доказателство за абсолютната му некадърност като политик и държавник.

Че във Вашингтон са наблюдавали осемгодишната ирано-иракска война като добре дошла за американските интереси и не им е било неприятно, че двете страни се изтощават взаимно, е повече от сигурно. И нормално.

Тъкмо затова е толкова противно

да се слушат нашенските лицемерни подмятания за двойствеността на американската политика. И не толкова, защото обвиненията идват от най-изцапаните в миналото среди, а защото двойствеността в политиката е нещо добро, щом обслужва национални интереси.

Тук - между другото, трябва да спомена, че подкрепата на западните сили за иракския диктатор си беше подкрепа, ала когато той в един момент прекали, моментално го удариха през пръстите. Така на 7 юни 1981 израелски самолети атакуваха и разрушиха иракския ядрен реактор край Багдад, който самият Садам беше купил от Франция за огромна сума. И това стана, докато войната с Иран си вървеше, нали?

Та сега, след като Садам беше победен и заловен жив, след като и ние дадохме жертви в шиитския град Кербала и след като у нас се намират едни много ерудирани умници, които се надвикват как мястото на България не било в Ирак, редно е някои неща да бъдат изяснени.

Ирак не е цел. Нито Афганистан е цел. Нито Босна, нито Косово са цел. Всички те са стъпала към истинската цел - а тя е да се умиротвори земното кълбо след глобалното сътресение, предизвикано от преминаването на света от двуполюсно равновесие към еднополюсната хегемония на Съединените американски щати. Това е. Най-общо казано, разбира се. А защо пък САЩ? Защото като ресурс са колкото целия останал западен свят, взет накуп. Залогът в Ирак е целият Близък и Среден изток. Ако Ирак бъде нормализиран, неминуемо идва ред на Иран. Младото поколение там вече дава признаци на нетърпимост към режима на моллите. Младото поколение се възмущава, задето вкарват в затвора момче и момиче, ако дръзнат да се целунат на пейка в парка. Средновековните порядки на халифата се сблъскват с века на Интернет, с плановете за заселване на Луната. Абсолютните монархии по Персийския залив са също анахронизъм. Половинвековната война между евреи и палестинци виси неразрешена и взема жертви, а е в сърцето на днешния тероризъм. Защо се разширява на изток НАТО? Защо САЩ ще си местят базите? Защото Западът трябва да се подготви

за среща с новия Изток

Този, който ще е факт след около 40-50 години. За това, което ще представляват тогава Китай, обединена Корея, Тайланд, Виетнам, Индонезия, Филипините, Пакистан или Индия, надминала Китай по брой на населението. Къде ще е тогава Япония? А Русия? А Австралия или Нова Зеландия?

А у нас питат какво правим в Ирак! Правим това - че участваме в градежа на идващата епоха. Та наша работа ли е това, биха попитали същите учени умове. Ами и наша е - според скромното ми мнение. Защото сме мънички, но все пак част от цивилизацията, която някакви брадати субекти искат да убият. Именно да я убият и нищо по-малко. За цивилизацията по пътя към крайната победа Ирак ще е рубиконът.

сеч

На 2 август 1981 новоизбраният президент на Иран Мохамед Али Радажи встъпи в длъжност, а на 4-ти Мохамед Джавад Бахонар бе назначен за премиер. На 30-и и двамата загинаха от бомба, поставена в самия кабинет на президента. На 5 септември пак от бомба в кабинета си загина главният прокурор аятолах Али Кодоуси. На 30 септември по неизвестни причини катастрофира самолет ­ загинаха 70 души, между които министърът на отбраната Сайед Муса Намджу и началникът на Генералния щаб на армията Вали Фалахи.

 

статистика

Иран: население - 66 622 704, етнически групи: перси 51%, азербайджанци - 24%, кюрди - 7%; ислям: шиити - 89%, сунити - 10%

Ирак: население - 24 001 816, етнически групи: араби 75 - 80%, кюрди - 15 - 20%, ислям: шиити - 60 - 65%, сунити - 32 - 37%

home    top


© 2004 Още Инфо