|
|
Владислав Тодоров е доктор на
философските науки, преподавател в Пенсилванския университет във
Филаделфия. Занимавал се е с теория на управлението в Русия, история
на тероризма, проблемите на сигурността и разширяването на НАТО. Живее
в Съединените щати от 12 години. Има издадени книги в САЩ и България,
както и множество публикации в други страни.
В интервю пред “Дневник” твърдите, че независимо от
добрите икономически показатели над обществото витае усещането за
тежка криза, която се дължи на моралното падение на политическия елит
в България. Като донякъде страничен наблюдател на ситуацията считате
ли, че има легитимни политически инструменти за излизане от подобна
криза, която може да бъде описана като колективно грехопадение?
- Склонен съм да разглеждам дясното пространство като
горещото място в българския политически процес. Струва ми се, че
способността на десницата да държи снопа свои принципи чрез съответен
възглед е изчерпана поради безобразия. Да не забравяме, че в такива
случаи могат да възникнат прекомерно горещи места, които да разгърнат
едно ново, алтернативно политическо пространство и да инициират ново
политическо действие. Тези места могат да бъдат както легитимни, така
и предлегитимни. Едно такова предлегитимно и жертвено място е
барикадата, разбрана както в пряк, така и в преносен смисъл. Това е
място на разделен сблъсък, в който лумва политическото, било то дясно
или ляво. На барикадата се формира политическа субектност. Полемиката
например е барикадиране за бой чрез аргументи. “Полемус” значи война.
Когато се скапват или иначе казано делегитимират политическите
субекти, т.е. когато те станат всякакви други, но не и политически,
тогава става не просто нормално, а неизбежно да се стигне до пряк
конфликт. Барикадата разчленява. И по този начин ликвидира
политическото блато - превръща го в пространство. Барикадният конфликт
е много ефикасен инструмент за решаване на дълбоки, същностни
проблеми.
Говорейки всичко това, аз сега говоря за СДС. Там
изпепеляващ конфликт е нужен повече от всякога. И той очевидно
нараства. Ето, масираната атака срещу Костов го превърна в барикада.
Това е симптоматично. Очевидно задкулисен антидесен център е
разработвал Костов като възможно най-силната, ако не единствената
опасност. Нанесен е един прецизно насочен обезвреждащ удар,
паралитичен удар в слънчевия сплит, без който СДС се превръща в
пихтия. Дали той иска това или не, днес Иван Костов е барикада, една
разделна полоса, която заставя хората да излязат от състоянието на
блуждаене, на политическо шляене. Но дали Костов ще може да понесе
тази си роля, ще може ли той да изнесе барикадата на максимално
открито място и така да мобилизира една голяма десница – това е
въпросът.
Не е ли истинският повод за сблъсък
фактът, че българите вкупом бяха излъгани от Симеон и разбраха това?
Защо СДС не успява да изгласи тяхното разочарование?
- От 10 ноември насам СДС в качеството си на десница е
развил два инстинкта. Първият е същностен - инстинктът за протест и
противопоставяне. Другият е за самосъхранение в барикадната схватка с
левицата. Този, вторият, роди вулгарен клиентелизъм и меркантилна
себеотдаденост на партията. Вторият инстинкт като че ли е умъртвил
първия. Лице в лице с този безсмислен цар няма кой да изрече протеста
и състави едно ново мнозинство. СДС стихва в блато.
При избора на Надежда Михайлова преди 2 години беше
рекламирана като модерен лидер, който ще наложи европейско възпитание
и стил на опозицията. От друга страна, тъкмо във връзка с това се
заговори за “паркетна политика” и за влизането на СДС в комплот със
статуквото. С други думи доколко е възможна възпитана опозиция?
- Става дума за подла лицеприятност, а не за
възпитание. Това е скандално лицедейство, а не култура. Най-големият
скандал е налице, когато скандалът като основна форма на обществено
реагиране стане невъзможен в една партия.
Това значи, че не я ръководят действителни морални
ориентири, за да може да комуникира адекватно с обществото. Но какво
общо има такава партия с представите за “дясното”?
- В България натрапливо се говори за “дясното” вместо
за “десницата”. Дясното е станало прозвище на партийното, а не на
граждански общественото. Така проблемът за дясното става проблем на
партийното строителство и партийното съглашателство. Десницата за мен
е нещо по-голямо, свръхпартийно. То е вяра, рефлекс и постулат,
споделени от граждани по съвест. Несъмнено е налице един феноменален
процес – възникването на дясна публичност заедно с формирането на един
действителен десен елит чрез такива полемични форуми, каквито са
вашият вестник, “Дневник”, “Капитал”, “Медиапул”, списанията
“Християнство и култура”, “Разум.” Това е същественото, а не дали и в
какъв вид ще го има СДС. СДС може или не може да бъде идеализиран, но
той сам по себе си не е и не може да бъде идеалът. Според мен устоите
на десницата са въпрос на едно широко публично отстояване и настояване
на принцип и възглед, на силното наличие на един свръх-партиен
авторитет - на корективно, дейно гражданско настоятелство.
Това е оптимистичен поглед към драмите на българската
десница, защото не ги обяснява като вулгарен междуличностен сблъсък, а
от гледна точка на един обществен елит, който търси реалното си
политическо представителство. В този смисъл коя от десните партии в
момента има най-голям потенциал да отговори адекватно на тази
потребност?
- Естествено, че СДС. СДС е символ на една кауза, не
само партия. Това не е просто партия на някакви убеждения, тя е
символ, с който се линее и боледува. Днес това е един спрял символ,
един стар часовник с развита пружина.
Не считате ли, че точно този тип символична
натовареност на трите букви СДС задържа процесите на обновление вътре
в партията?
- Символите не отмират естествено, а насилствено.
Символът е тази предлегитимна форма, която събира едни като различни
от други. Когато символът престане да прави това, той се разтуря. Така
че въпросът е какво точно е СДС днес – клика, символ или партия?
Според много хора битката за СДС е политически важна за
цяла България. Защо според вас? Дали защото тя маркира някакви
опасности пред вече избраната прозападна ориентация на страната?
- Не, не мисля. България е вече включена в един процес,
в който тя ще бъде, надявам се, въпреки политическите конюнктури на
своите възможни правителствата. В този смисъл СДС е престанал да бъде
единственият гарант за този процес и би било анахронизъм да се
представя за такъв, когато очевидно страната е зацепена в механизмите
си за едно ново за нея колело на историята. СДС би трябвало да
преформулира задачата си по посока на една конкретно дясна политика с
конкретно дясно послание към народа ни, към естеството на
държавността, към съседите ни, към Русия. Понятия като дълг и длъжност
на лицата и институциите в България са крайно неосмислени. Трагедията
в Кербала показва това. България изпраща едно платено опълчение в Ирак
с мисията то да върне иракския дълг - това ли правят нашите въоръжени
сили там? Ако това е така, то действително този дълг не може да струва
живота на нито един от нас. Тогава правим ли там нещо извън
отношението към този дълг - това е въпросът, оставен без отговор. Нещо
повече, обществото като че ли не мисли армията в категориите на дълг и
длъжност, а като неохотно, трагически обречено опълчение. Пряка вина
за този тип обществено съзнание има и едно определено морално
недъгаво, нелепо “дясно.”
Трагедията в Кербала обаче подсказа, че някои
политически и бизнес кръгове в България за заинтересовани от ревизия
на пронатовската ориентация на страната. Смятате ли, че Русия е все
още изпитание за българския път на запад и в този смисъл по-важна ли е
ролята на СДС като пазител на вече избраната посока?
- Разпрата между русофили и русофоби е в ход с
възникването на модерния политически дебат в България. Въпросът е
какви са публичните аргументи “за” и “против” Русия сега, когато там
тече реставрация на авторитаризма като единствена контролираща
инстанция на една необуздана олигархия. В контакта си с Русия България
би била изложена на тези две вредни за нея системи - авторитарна
безогледност и олигархична подмолност. Една дейна десница би накарала
русофилите да формулират публично аргумента си. Тя, така да се каже,
би трябвало да измъква къртиците на светло.
НДСВ, партията на Симеон, все по-гръмко, макар и
заплашена от разпад, съобщава за себе си като за дясноцентристката
алтернатива в политиката. В същото време това управление стана
изключително удобен параван за нахлуването на БСП в управлението.
Наблюдавали ли сте някъде другаде подобна симбиоза между
десноцентристко управление и левица?
- Не, това е политическа аномалия. В ролята си на дясна
партия НДСВ е скалъпена, имитативна организация. Всъщност става дума
за случайно стечение на едни ненавременни поданици около един
безсмислен цар. Налице е една стратегическа привидност за политически
дясна същност, доколкото ляв монарх би бил абсурд. Това което е ясно
е, че този цар е привързан отляво балон.
Това според вас прави ли неизбежно идването на левицата
на власт, трябва ли да се страхуваме, че левицата използва паравана на
монархическата институция, за да се прелегитимира и то така, че да
бъдат забравени неизкупените й морални прегрешения?
- Ако левицата победи на следващите избори, това ще
значи, че България ще влезе в ЕС по време на техния мандат. Това би
социал-демократизирало левите сили, би засилило присъствието им и
аргументите им както в българското общество, така и в
евроатлантическото пространство. Така СДС ще куца към Европа след БСП.
Вие много добре познавате биографията на българската
левица. Може би тъкмо поради това знание избрахте преди четиринадесет
години да заминете за САЩ вместо да правите научната си кариера в
България. Става дума за политическа сила с обременено минало и с
лицемерно настояще. Не е ли това една от причините за затрудненията и
зациклянето на политическия дебат и на политическия живот у нас?
- Десен дебат не може да възникне като опонент на
левия, защото ляв дебат извън левоцентристкия вестник “Сега” не се
наблюдава. Лявото е също толкова имитативно. Действителна десница няма
да възникне нито реактивно, нито по план, т.е. планомерно, във връзка
с проект, със социално-инженерна визия, предначертание или някакво там
умозрение. Процесът на реално интегриране на десните интуиции, идеи и
формации вече е започнал и не по сигнал. Това е формирането на дясната
публичност, за която вече споменах. В ход е формирането на елит, който
да може да упражнява интелектуален и морален натиск върху обществото и
неговите политически представителства и така да присъединява
безмълвното и омерзено мнозинство. Това е много бавен процес, но е
единствено здравият. Интуицията за това, че дясното е естественото, е
определяща в класическия консерватизъм. Обратно, лявото е свързано с
промяната на естествата, с политическо инженерство, с радикален
умисъл.
Напоследък стана много важен проблемът с оставките в
СДС, като олицетворение на българската десница. Поради отказа на
Надежда Михайлова да се оттегли след очевидната загуба на изборите в
София изведнъж се оказа, че десницата не е в състояние да следва
собствената си морална традиция за поемане на отговорност. Как
изглежда подобен отказ от гледна точка на западните практики?
- Оставката не е служебна, а морална постъпка,
волеизлияние на морално мотивиран субект. Надежда Михайлова е абсурд.
Произходът на нейното поведение я дефинира така. Лидерът на
най-голямата дясна сила в България нямаше кого друг да издигне за
кандидат-кмет на София освен себе си. Въпреки мизерията на подобен
избор и унизителното зрелище на последвалия провал, този лидер обяви
победа, в качеството си на майка хранилница на прагматично “дясното”,
тук разбирай политически “безгръбначното”. Лидерът се е превърнал в
юродив акробат, вкопчен в един саморазпадащ се трапец. Това е
състояние, което фриволно отрича смисъла и естеството на общото дело.
Не е възможно такъв абсурд да продължи безконфликтно. |
