|
|
Резултатите от последното социологическо изследване
на НЦИОМ от ноември 2003 са категорични. Ако сега биха се провели
парламентарни избори, за СДС биха гласували едва 16% от
гласоподавателите срещу 29,8% за БСП. Крахът на илюзията за бързо
повишаване на стандарта на живот и загубата на доверие в СДС
създадоха в обществото леви настроения, с които кокетира БСП. При
всичките условности, които се приписват на такива прогнози,
включително и възможността до изборите нагласите на избирателите
да се променят, когато не сме се съобразявали с данните на
социолозите, сме грешели.
В
съществуващата политическа ситуация задачите пред СДС са да не
допусне бившите комунисти на власт и да си върне доверието на
хората.
Спирането на
настъплението на бившите комунисти е изключително важно. Ясно е,
че самостоятелно няма да можем да спечелим следващите избори и
единствената възможност сдс
да поеме управлението е провеждането на коалиционна политика.
Веднага възниква въпросът с кого да се коалираме и това е
най деликатният момент. Необходимо, но не достатъчно условие за
избор на такива партньори, е те да са се доказали на избори, така
че коалирането е възможно само след вота. Разбира се,
необходимо е още те да имат и политическа платформа, поне частично
съвместима с нашата. Това второ условие очевидно напълно изключва
БСП от кръга на възможните партньори. В сегашния си вид НДСВ като
масирано инфилтрирана от хора на БСП и действаща в редица
отношения като неин сателит, също отпада като възможност. Остават
нашите стари партньори НС(БЗНС и ДП), които междувременно
осиновиха организацията с неясно политическо влияние “Гергьовден”,
както и безспорно доказалият се на изборите в София ССД на
Софиянски.
Но
коалицията, сключена за управлението на столичната община, която
успя да спре възможността за управление на БСП в София, е обект на
масирана критика. Нещо повече, на критика е подложен дори призивът
на Надежда Михайлова към нашите гласоподаватели на втория тур на
местните избори да гласуват за Стефан Софиянски. (Подобен призив в
демократичните държави е стандартна политическа практика.) Един от
доводите срещу коалирането бе аферата в общинската фирма “Софийски
имоти”. Нейният бивш шеф Тошко Добрев беше водач на групата
съветници на “Гергьовден”. Под натиск на СДС, собствената му
партия поиска той да напусне общинския съвет. Критиките се
генерализираха в една теза, отхвърляща необходимостта от
разширяване на коалиционната политика, независимо че последната
национална конференция даде широка принципна рамка за следизборни
коалиции, забранявайки единствено коалиране с НДСВ през този
мандат и с БСП изобщо.
На
разширяването на коалиционната политика обикновено се
противопоставя мнението, че вместо да се сдружава с партии със не
достатъчно ясни позиции, СДС трябва да работи, за да си върне
доверието на избирателите. Връщането на доверието е абсолютно
необходимо, но е дълъг и сложен процес. Лесно се губи доверие,
докато загубата му се преодолява много трудно. Основната загуба на
доверие към нас беше резултат на дейността на неколцината
недостойни хора в ръководството на организацията по време, когато
лидерът ни беше ангажиран с успешното четиригодишно управление на
държавата. Въпреки категоричното осъждане на виновниците и
разграничаването на СДС от тях, естествената инертност в реакцията
на общественото мнение пречи на бързото възстановяване на
доверието. Като се има предвид, че избори ще има много преди този
процес да завърши, очевидно е, че връщането на доверие трябва
да бъде съпътстващ процес, а не алтернатива на коалиционната
политика. Защото отказът от бъдещо по-широко коалиране,
означава готовност да бъде допусната БСП до властта.
В някои случаи се достигна и до открито признаване на тази
възможност. Така Явор Дачков писа “… да се гласува за СДС или за
Софиянски само и само да не дойдат комунисти развращава самия
принцип на демокрацията. Като дойдат ще си идат след пет години …
”). Най предизвикателно възможността да бъде допусната БСП до
властта беше изразена от Иво Беров във в. “Седем”: “Ако има
някакъв смисъл от обединение … то трябва да бъде … не с друг а с
Българската социалистическа партия.” (не прилича ли това на призив
за създаване на нов “Отечествен фронт”?). И като че ли за да
засили конфронтацията с дясната коалиционна политика, авторът се
опитва да внуши, че зад всичко това стои едва ли не и самият Иван
Костов. Така той пише по-нататък: “…един–единствен десен политик
провидя и изказа … естествената необходимост България да крачи с
двете си големи партии по пътя към Европа. Затова той е голям
държавник. Затова е с няколко класи над десните обединители.”.
Трябва ли още да доказвам какво всъщност цели критиката на
разширяването на коалирането в дясно? Че зад нея се крият две
дълбоко различни схващания за това, каква политика трябва да води
СДС?
Често тази
разлика в политическите намерения се представя като личностно
противопоставяне в СДС между НИС от една страна и ПГ и фондация
“Демокрация” от друга. Мнозина в СДС са се вживели изцяло в това
противопоставяне. Така критиката на коалирането вдясно не само
прокарва схващането за допускане на бившите комунисти до властта,
но подклажда вътрешен конфликт в организацията, който заплашва да
предизвика нейното разцепление. А раздорите между нас са от полза
единствено за противниците на демокрацията.
Необходимо е
да признаем разбира се, че едновременното осъществяване на
коалиционна политика и политика на връщане на доверието на
избирателите към нас в съществуващата политическата обстановка в
страната, е особено сложна задача. Това е задача за
осъществяване на прецизен политически баланс. От една страна,
за да си върнем доверието, трябва да продължаваме да бъдем
безкомпромисни към всички прояви на политическо търгашество и
корупция. От друга страна, за да спрем настъплението на бившите
комунисти, трябва да се коалираме с партии, които често са обект
именно на обвинения в използване на политиката за далавера и лично
обогатяване – явления, на които ние сме длъжни да реагираме
незабавно.
Решението на
тази свръхтежка задача, която би затруднила и някои европейски
партии с огромен опит, съдбата е възложила на СДС - организация
със стаж от едва десетина години в политическите битки. Поради
това не бива да ни учудва, че нейното изпълнение е свързано с
редица погрешни ходове, с неразбиране - много често и в
ръководните среди на организацията - на същината на проблема.
Всичко това крие опасност от провал на единствено правилната за
СДС политика, осъществен за съжаление с нашите собствени усилия.
А този
провал ще бъде страшен за България. Никой не бива да си мисли, че
нашето евроатлантическо бъдеще е гарантирано. Не можем да
очакваме, че едно правителство на БСП би спазвало поетите натовски
ангажименти. че
такова правителство не ще може да реши вътрешните проблеми на
държавата свързани с приемането ни в Европейския съюз, е повече от
очевидно. Нека всички, които разчитат, че ако вземе властта, БСП
ще се износи за две години както при Жан Виденов и след това ще си
отиде, да погледнат какво става в Русия. Там десните партии са
разбити, разединени с интриги и са лишени от финансова
подкрепа със силови методи. Унищожени са независимите медии. Там
вече не може да се говори за демокрация. По думите на американския
сенатор Джон Маккейн “… правителството на г-н Путин е продължение
на 400-те години автократична държавна власт и репресии." Налице е
нов модел на тоталитарно управление.
У нас вече
се работи подмолно за осъществяването на този модел. Както твърди
Огнян Минчев, намиращата се във властта на генералското движение
“… БСП постави под контрол всички институции по сигурността,
слагайки на ключови места свои кадри …”. Толерирането от тяхна
страна на бушуващата престъпност с бездействие цели създаването на
носталгия по управлението на “силната ръка”. Същевременно
постоянно се подновява дискусията за увеличаване на президентските
правомощия като крачка към президентска република. Поставя се
искане за ограничаване на гражданските права – адресната
регистрация е само началото.
Президентът
е непрекъснато на посещения за обмяна на опит при Путин. Дори в
новогодишното си приветствие той не се осмели да произнесе думата
НАТО. Огромната част от медиите е обсебена от противниците на
дясната политика. Налице са действия, водещи до съсипването на
десните партии. Яростното демонизиране на Иван Костов е част от
плана за обезглавяването на опозицията. Разумните действия на
десницата, като напр. коалирането в София, се представят в медиите
за политически гаф. Необходимата подкрепа за главната политическа
линия на СДС се подменя, за съжаление даже вътре в организацията,
с безжалостна критика на допуснатите действително погрешни стъпки
от ръководството. Подмяна, която създава заблуда и
вътрешни раздори.
Политическата пасивност на СДС през последните две години,
проявена най-вече в дейността на неговата парламентарна група,
подейства не по-малко пагубно. Някои водачи в дясното политическо
пространство извън СДС, с непоследователното си поведение,
увлечени от грижата за личен просперитет, сами дават непрекъснати
поводи за нападки. Не мислят като че ли за своята отговорност пред
историята. Не си дяват сметка, че ако страната остане без
достатъчно силна политическа десница, ако се провалим в политиката
си на дясно обединение, никой отвън няма да може да ни помогне, а
и няма да заслужаваме помощ.
Казват, че
когато Господ иска да накаже някого за греховете му, най-напред му
взима ума. За мен безгрижието пред грозящата ни опасност,
неразбирането на задачите на момента, грешките, които правим,
безотговорността на някои от лидерите в дясно и особено вътрешното
противопоставяне в СДС и неговата публичност, са прояви на
политическо безразсъдство.
Може би още
не е късно да го преодолеем.
Статията е
представена за отпечатване и в “Про и Анти” |
