|
|
Един колега ме извика от стаята да ядем на обяд.
Действието се развиваше в "Дружба". Излизам с него. Да ям.
Преди... абе доста преди днес. Есен нещо, ама нищо подобно на
злобната есен. Напротив, сладка.
Навсякъде беше направено нещо, на което завидях. На
света му беше направено нещо. Или поне на частта, в която бях.
Целият квартал, без оглед на територия и
възможности да го поеме (ама го беше поел някак си), беше
изпъстрен само с един надпис (с малки варианти) - калкани, макари
от прокарвани кабели, случайно останала плочка от нареден някога
тротоар, циметова торба, дъска, която подритваш, прозорец на
сграда, в която никой не живее, зарязана кола, каквото ти скимне!
- всичко статично възможно.
Ето го текстът на надписа:
"Таня, обадете ми се.
Н."
Или:
"Таня, обичам ви.
Н."
Започнах да разсъждавам. Разбирате ли, Таня не е
моя, не знам даже за какво става дума, но не мога да не обърна
внимание на един трудов човек, който си спасява живота. Коя е Таня
и така ли се казва въобще? Този проблем май ми е решен. Така се
казва. Пише го. Но кой тогава е Н.!?
Въпросът ми виси на главата няколко десетилетия и
нямам никакво намерение да го решавам. Вече.
Страхотна картинка! Щях да го убия, ако го знаех:
за прекрасната идея - че не е моя бих завидял! Всъщност бях го
признал като достоен за елита. Звучеше всеотдайно. Звучеше като
написано от човек, който знае какво прави.
Дано си я намерил, Н.
Таня, обадете ми се.
Иван
Да ми кажете дали сте се намерили... |
