|
|
|
Не вярвам в Коледата. Така
звучеше хладният отговор на първия от няколкото приятели, на
които се обадих с тайната надежда все един от тях да се
превърне в моя Оги Рен, да се усмихне и да каже: покани ме на
обед и ще получиш една съвсем истинска коледна история. Кой
изобщо вярва в Коледата, настърви се моят приятел, освен
няколко милиона мошеници-търговци. Това е най-голямата
поръчка, това е... браншови празник, най-мощната рекламна
кампания. Нали знаеш кой е измислил червендалестия Дядо
Коледа? Кока-кола го е измислила. Дядо ти Коледа е просто едно
рекламно лице, ало..., ало... |
 |
|
Хари Потър и компания сноват
магически между Графа и Пето авеню в благородния си порив да
решат проблема |
Казах, че нещо прекъсва връзката, да
се чуем друг път и затворих. Мамка му, исках само една коледна
история.
Опитът с други двама приятели не
стигна по-далеч. Единият от тях, човек, ползващ отскоро
православието, почти шепнешком ми заяви, че Коледата е
най-масовото детско поклонение пред идоли, пред самия златен
телец. Другият, здравословен циник, просто нарече добрия старец
мил педофил, а цялата тази практика с подаръците - легитимен начин
да подържиш на коленете си някое момиченце или момченце. Нещо,
което впрочем вече било забранено на ДядоКоледите в някои
протестантски страни. (Sexual harassment, заключи той, сякаш ми
казваше Merry Christmass.)
Бяха прави, разбира се. Вървях бавно
по Графа, покрай танцуващите кючек червендалести идоли пред
магазините и дюнеркебапчийниците на Попа, покрай сергиите с
гирлянди и малки сглобяеми пластмасови елхи. Леката промишленост
на Коледата въртеше на пълни обороти и ако сега изведнъж като по
чудо започнеше да вали сняг, щях да бъда сигурен, че това не е
никакво чудо, а морска пяна, промоция на изкуствени снежинки и пр.
И Пол Остър да си в такава ситуация, трудно би написал истинска
коледна история. Ясно е, че се задава страхотна криза за коледни
истории. Списанията искат, а писателите не могат, истинска
революционна ситуация. И пазарът, ако е предприемчив, трябва час
по-скоро да разработи нишата.
Представих си как влизам в
месарницата, покрай която тъкмо минавах, и питам: имате ли прясна
коледна история? Касапинът (пардон, месарят) се усмихва с едри
зъби: свинска или телешка ще желае господинът? Господинът пожелава
свинска, разбира се, от бута, да. Колко да ви отрежа? Пресмятам
запазеното ми място във вестника и казвам: около 2 килограма. Две
и триста, промърморва той, да го оставя или... Оставете, отвръщам
великодушно, редакторите ще си го клъцнат, ако им е много. Чиста
работа, касапска.
Или пък минавам от другата страна на
тротоара и спирам при моя стар приятел Гаустин, букинист и
антиквар, който специално за Коледа е извадил на тезгяха още
ненаписани и неиздадени коледни четива. От коя година ти трябва,
пита делово Гаустин.
От коя година ти трябва, пита делово
Гаустин. Искам нещо отпреди Девети, казвам глупаво. Ами че то след
Девети Коледа няма, отвръща снизходително той. Имам една като за
тебе, от 37-а година, силна отначало докрай и с предчувствие за
чудо. Рови в един кашон отдолу и ми подава, естествено, цигари
"Томасян" от 37-а, капак, без филтър, двойно обезпрашени. Вътре е,
казва, знаеш как се извлича. Ей, цигарите си ги свил от друг
разказ, иска ми се да му извикам, но Гаустин и сам си го знае,
махва с ръка и любезно се обръща към следващия клиент.
Ето това наричам истински празничен
пазар, коледните истории вървят на кило, топли като гевречета,
поръсени със сусам или маково семе, като печени кестени, като
греяно вино с джинджифил и канела.
Тук, читателю, историята напуска
блажените маково-сусамени полета на омаята и ни връща пак между
сергиите на "Графа", където касапите продават само свинско, без
историите му, а букинистите - най-вече онзи тлъст коледен
монополист Дикенс. И никой от приятелите ни не се казва Оги Рен.
Не ми оставаше нищо друго, освен да
опитам една стара техника за примамване на истории, която съм
пробвал и друг път в безнадеждни случаи.
Повървях още малко, купих си един
вестник за пчелари и хлътнах в идеалното кафене за лов на истории.
Ще спестя по-конкретната информация за него, да не вземе да се
напълни с ловци и да подплашим дивеча. Важното е, че масите са
сравнително близо една до друга, а музиката съвсем тиха и можеш да
стоиш с часове там, което и правех, невидим като захарницата и
пепелника. Едно забравено като стара шапка ухо. Най-важното
правило в маменето на истории е да не приличаш в нищо на ловец.
Затова си купих този благ, старчески добродушен вестник "Пчела и
кошер", впрочем вземам си го всеки сезон, струва ми се, с такава
честота и излиза. Седнах на масата в ъгъла, с гръб към цялото
заведение, протегнах блажено крака, забих нос във вестника и
зачаках. Зимното следобедно слънце пъплеше по прозореца като
стоплена муха. Поръчах си обикновен билков чай. Един съвет.
Неопитният ловец би си поръчал черен ром или бърбън и подобна
писателска суета би му изяла главата: никаква миризма на писател,
историите веднага надушват клопката. Край на съветите. Прочетох
бавно една статия за зимните грижи по пчелните семейства, после за
доброто съхранение на меда, пчелния восък и прополиса. Изпитвах
удоволствието на човек, загърбил света с неговия предколеден хаос
и наблюдаващ кротко спящите си пчели. Чувствах се невидим и
невинен като тичинка, но все пак не забравях защо съм дошъл.
Засега нищо. Няколко разговора около приближаващата грипна
пандемия, за която пишел днешният вестник (моят не пишеше), за Биг
Брадър, че било излязло май и на книга, авторът не бил българин,
отгоре пишело "някой ви гледа"... Някой ви слуша, казах си
злорадо, но не се изкуших да се обърна. Принцип. И без това
воайорството на ухото, което упражнявам, беше достатъчен грях,
така че засега пазех невинно поне окото си.
И без това воайорството на ухото,
което упражнявам, беше достатъчен грях, така че засега пазех
невинно поне окото си. Пък и така въображението работи по-добре.
В този момент току до гърба си, това
е масата зад мен, знам я добре, чух репликата, която заглуши
останалото фоново жужене и ме накара да наостря уши. Нищо особено
на пръв поглед, най-обикновена реплика, макар и произнесена на
английски: О, Хенри, така се радвам, че сме заедно...
Учудих се, че не съм забелязал кога
е влязла тази двойка, сигурно съм бил някъде при кошерите.
Странното (освен английския, който не е основен език тъкмо за това
кафене) беше, че не чух отговора на Хенри, ответната му радост от
срещата. После женският глас каза, че макар и за по-малко от
месец, така е свикнала с тези срещи, че не може да си... Точно тук
сервитьорката малко нервно ми стовари втория чай и пропуснах края
на изречението. След него обаче отново последва мъчителна пауза
отсреща. Това не беше нормален разговор. Защо Хенри не отговаряше,
по дяволите.
Дали беше сърдит и мълчеше, или
шепнеше тихо. Просветна ми, че може да е глухоням, да чете по
устните й и да отвръща с жестове. Да, да - каза женският глас.
Пауза. Отново: да - провлачено и с една идея тъга. И после: Вече
можем да си кажем наздраве, нали. Не чух звън от чаши. Разговорът,
ако това изобщо можеше да се нарече разговор, носен изцяло от
гласа й, продължи със съжалението, че няма да бъдат заедно на
Коледа, че така се налага и нищо не може да се направи, тази
Коледа е особено важна за майка й и тя трябва да остане, но ще се
чуват всеки ден, а после никога, ама никога няма да се разделят за
повече от няколко часа.
Но когато започна да му описва
кафенето, в което седяха, и как то е съвсем близо до дома й, това
вече ми се видя прекалено. Горкият Хенри, не му ли стигаше
глухотата и немотата, ами ще се окаже и сляп. Признавам, не
издържах и за първи път наруших принципа си. Извърнах постепенно
глава - тъмна коса на черта, прекрасна шия, хубаво рамо, късметлия
е този Хенри, макар и да не може да види късмета си. Завъртях се
още малко, потъпкал цялото си достойнство на ловец, за да мерна за
малко мълчаливия й събеседник, но там нямаше никой. Хенри се беше
изпарил, ако изобщо е бил там. Жената седеше сама на масата зад
мен и продължаваше да си бъбри. Попита какво се вижда през
прозореца на неговото бистро, засмя се тихо, после оправи небрежно
с ръка косата си и едва тогава видях слушалките и миниатюрния
микрофон. Извиних се мислено на Хенри за приписаната му от мен
глухота, немота и слепота. Телефонният разговор продължи още
две-три минути. Разбрах, че в Ню Йорк, откъдето явно говореше
Хенри, сега е сутрин и че това е някакъв техен ритуал, любовна
среща едновременно на две места, в два часови пояса. Следобедът и
сутринта се събираха за двайсетина минути. Хенри пиеше тук с нея
първото си за деня кафе в това поопушено кафене и в същото време
тя седеше с него там, някъде в Бруклин, пред последното си за деня
мартини (това пиеше, с две черешки).
Хенри пиеше тук с нея първото си за
деня кафе в това поопушено кафене и в същото време тя седеше с
него там, някъде в Бруклин, пред последното си за деня мартини
(това пиеше, с две черешки). За момент си помислих дали в онова
бистро някой бруклински ловец на истории не надава ухо към един
мъж, който си говори сам с някаква невидима мълчалива жена. И дали
океанът, който делеше тази двойка, не се беше отдръпнал и свил за
минути до няколкото капки вода върху масичката, разлети от
небрежната сервитьорка, там или тук, все едно. И ми стана хубаво и
топло, коледно и сантиментално, с предчувствие за чудо, както би
казал Гаустин. Знам, че за един ловец е недопустимо да се
разчувства и че историята само това чака, за да се шмугне като
сърна в шубраците, изгубена завинаги. Но в случая бях забравил, че
съм ловец, и историята направи нещо, което много рядко ми се е
случвало - дойде при мен и кротко ме близна по ухото. Ето как.
Няколко минути след като разговорът
беше приключил и жената вероятно допиваше мартинито си, чух отново
гласа й - този път съвсем делови, български и решителен. Обаждаше
се в агенция за самолетни билети и се оказа - истинско чудо (както
възкликна самата тя) - че има един върнат билет през Лондон. И на
самия 24-и кацам в Ню Йорк! Запазете билета на всяка цена, тегля
пари и идвам - това беше последното, което каза. Стана, облече се
в движение, остави пари на бара и потъна в ранния декемврийски
сумрак.
Помислих си, че трябва веднага да
скоча, да изтичам след нея, да я настигна и да й кажа да зареже
този билет, защото вече знаех края на историята, знаех какви могат
да са даровете на влъхвите. Секундите течаха и аз ставах все
по-нерешителен. Какво право имам да влизам в чужди истории, при
това когато още не са се случили. Имах нужда от нещо твърдо след
двата чая, поръчах един двоен бърбън и за първи път сервитьорката
ме погледна благосклонно. С което участието й в тази история се
изчерпва.
Ето как се развиват нещата
по-нататък. Жената успява да изтегли онези пари, купува билета и
вдругиден излита. Преди това обяснява на майка си защо няма да
бъде с нея на Коледа. На Хенри нито дума.
Той от своя страна, след като е
затворил телефона, остава в онова бистро още няколко минути и му
става все по-ясно, че ще вземе решение напук на правилата за първи
път в живота си. Още сега ще се обади на летището, после на шефа
си, но първо на летището, ще зареже всичко и за Коледа ще кацне в
тази неясна балканска столица. И това ще бъде неговият коледен
дар, абсолютна изненада. Първата ти мъжка постъпка, Хенри,
поздравява се наум и поръчва един двоен бърбън. Часът е едва 9
сутринта, което кара сервитьорката за първи път да го изгледа
неблагосклонно. Но и тя ще се размине с историята, защото Хенри
май наистина е хлътнал. В невидимата жена, от другата страна на
земята.
Виждам я съвсем ясно как се лута в
нюйоркския сумрак пред Бъдни вечер, накрая хваща такси, казва
адреса и след по-малко от час вече е пред един бруклински вход.
Виждам я съвсем ясно как се лута в
нюйоркския сумрак пред Бъдни вечер, накрая хваща такси, казва
адреса и след по-малко от час вече е пред един бруклински вход.
Хрумва й нещо, оглежда се и хлътва малко по-нагоре по улицата в
меката светлина на едно бистро, което й се струва толкова познато,
сякаш преди няколко дни е пила там мартинито си. Влиза, сяда на
една маса до прозореца, изважда телефона си, поръчва мартини. Сега
ще му звънне да слезе за малко долу. Той, разбира се, няма да
повярва, но...
Виждам го съвсем ясно как се лута в
софийския сумрак пред Бъдни вечер, разминава се с шумни тълпи от
млади хора, гледа листчето с адреса в ръката си и странните букви,
с които са изписани уличните табелки, спира някого, пита. После
вижда това кафене, което са му описвали преди няколко дни, в което
май е бил преди няколко дни. И решава да седне, да й се обади
оттук и да й каже, че я чака в кафенето срещу тях. Тя, разбира се,
няма да повярва, но...
Но сега има още три дни до Коледа.
Единственото, което знам със сигурност, е, че на Бъдни вечер аз ще
чакам тук. И ако след втория чай влезе един щастлив и объркан млад
мъж, седне на масата зад мен, набере някакъв телефонен номер и
каже: This is Henry, my love... И със съвсем престорена небрежност
съобщи, че я чака в кафенето пред дома й, а тя има сили само да
каже: О, Хенри..., значи коледните истории все пак се сбъдват.
Макар да са истории за разминавания. В това разминаване има повече
любов, отколкото във всички срещи на света, ако не ви звучи твърде
сантиментално. Но по Коледа е позволено.
Нали, О'Хенри?
Историята е публикувана в
Клуба на "Още инфо" от Нави |
