|
Преди
време препрочетох “Новата Елоиза” и за кой ли път ме замъчиха
подозрения за стария ми приятел Жан-Жак. Познавам Русо от години,
обичам чувствената, плътска радост от живота, която е неотменна
част на книгите му, особено от небеизвестните “Изповеди”. Често
сравнявах пламенния защитник на правата на човешкото сърце с
“Маймуната на сухия разум”, както неласкаво описват съвременника
му Франсоа Мари-Аруе, наричан още Волтер. Тъй като правех това
сравнение в крехката юношеска възраст, когато сме много
чувствителни към сладостите на битието, ясно е в чия полза беше
сравнението.
Възхищавах се от гордия мислител,
който няколко пъти пъти отказвал поканите на Луи XVI да му гостува
в Тюйлери, защото имал…. цистит. Това е класически пример за
независимост на интелектуалеца от властта.
Незабравим е образът на Русо в
прекрасната биографична книга на Лион Фойхвангер “Мъдростта на
чудака” - чист и кротък хуманист, светъл мечтател.
Основна част от международното
хуманитарно право е идеята на Жан-Жак в “Общественият договор”, че
хората, които убиват други хора по време на война, в огромното си
мнозинство са обикновени човешки създания, нормални бащи и синове.
Но Русо и има и друга, тъмна страна.
Той беше бойно знаме и учител на кървавите якобински водачи на
Френската революция: Марат- Приятелят на народа, Робеспиер,
Сен-Жюст, Камий Демулен...
Бил е странен човек, пишел с мрачна
сила. Когато получил книгата му “Размисли върху причините за
неравенството”, Волтер отговорил:
”Обхвана ме желание да ходя на
четири крака, след като прочетох книгата ви. За съжаление загубих
този навик преди повече от 60 години”.
В основните си произведения Русо
твърди, че най-важна за хората е вътрешната им свобода да строят
живота си – да избират професията си, да се женят, за когото
поискат, да живея, както искат. Но най-значима част от вътрешната
свобода е моралната свобода на хората. Те са напълно свободни да
постъпват според желанията си - всеки човек има право да не се
съобразява с родителите си, обществото, дори Бог.
Това е идея с огромно и разрушително
значение. Мисля, че никой преди Русо не е вярвал, че човек може да
следва свой собствен морален път. Съвсем неслучайно Русо е бил
идол на Шели, който написал “Необходимостта от атеизма” и
предизвикал невиждан скандал - баща му се отрекъл от него. Байрон
е друг голям почитател на женевеца, а знаем за необичайното
съжителство на поета с полу-сестра му Аугуста.
Идеята за моралната свобода, като
неотменна част от живота на хората, е майка на всички революции.
Точно заради това Русо е бил идол на якобинците. А размислите на
Жан-Жак за буржоазията, която е фалшива, неискрена, ограничена,
слуга на Мамона, конформистка и затова не-свободна, са именно
обвиненията, които младите бунтари от любимите ми 60-те отправиха
към родителите си и обществото. Навремето четох, че много френски
студенти излезли на парижките улици през май 68-ма с “Изповедите”
в ръка.
Преди няколко години в Америка
гледах по телевизията шоу, което беше рекламирано като
необикновено. Присъстваха известни интелектуалци, холивудски
звезди, спортисти. Представиха семейство, което беше оперирано, за
да се промени пола. Бащата беше станал майка, а майката – баща.
Присъстваше и синът им, около 10-годишен. Публиката сипеше
похвали, доброжелателни въпроси, всички бяха весели, защото имали
пълната свобода да избират съдбата си, както заяви един писател.
Детето се въртеше неспокойно на стола и се усмихваше смутено. Беше
подтискаща и отвратителна гледка.
Казах си:
“Е, Жан-Жак, сигурно си доволен.
Два века след смъртта ти, в най-могъщата страна на света, известни
хора, които може би не са и чували за тебе, те възкресяват чрез
твоята морална свобода”.
В този момент се случи нещо
необичайно. Една обикновена жена, кой как попаднала там, извика,
със задавен от сълзи глас:
“What you are doing here is sick,
sick, sick!”
Това беше, разтърсваща, НОРМАЛНА
човешка реакция. Последва ледено левичарско мълчание.
Добре е, че има и такива хора, нали
Жан-Жак?
Обичам Русо. Той е един от любимите
герои на ранната ми младост. “Новата Елоиза” е настолна книга.
Винаги се вълнувам, когато я чета.
Но понякога се питам:
"Стари приятелю, къде ли си сега?
Може би в Ада?” |