Преди време препрочетох “Новата Елоиза” и за кой ли път ме замъчиха подозрения за стария ми приятел Жан-Жак. Познавам Русо от години, обичам чувствената, плътска радост от живота, която е неотменна част на книгите му, особено от небеизвестните “Изповеди”. Често сравнявах пламенния защитник на правата на човешкото сърце с “Маймуната на сухия разум”, както неласкаво описват съвременника му Франсоа Мари-Аруе, наричан още Волтер. Тъй като правех това сравнение в крехката юношеска възраст, когато сме много чувствителни към сладостите на битието, ясно е в чия полза беше сравнението.

Възхищавах се от гордия мислител, който няколко пъти пъти отказвал поканите на Луи XVI да му гостува в Тюйлери, защото имал…. цистит. Това е класически пример за независимост на интелектуалеца от властта.

Незабравим е образът на Русо в прекрасната биографична книга на Лион Фойхвангер “Мъдростта на чудака” - чист и кротък хуманист, светъл мечтател.

Основна част от международното хуманитарно право е идеята на Жан-Жак в “Общественият договор”, че хората, които убиват други хора по време на война, в огромното си мнозинство са обикновени човешки създания, нормални бащи и синове.

Но Русо и има и друга, тъмна страна. Той беше бойно знаме и учител на кървавите якобински водачи на Френската революция: Марат- Приятелят на народа, Робеспиер, Сен-Жюст, Камий Демулен...

Бил е странен човек, пишел с мрачна сила. Когато получил книгата му “Размисли върху причините за неравенството”, Волтер отговорил:

”Обхвана ме желание да ходя на четири крака, след като прочетох книгата ви. За съжаление загубих този навик преди повече от 60 години”.

В основните си произведения Русо твърди, че най-важна за хората е вътрешната им свобода да строят живота си – да избират професията си, да се женят, за когото поискат, да живея, както искат. Но най-значима част от вътрешната свобода е моралната свобода на хората. Те са напълно свободни да постъпват според желанията си - всеки човек има право да не се съобразява с родителите си, обществото, дори Бог.

Това е идея с огромно и разрушително значение. Мисля, че никой преди Русо не е вярвал, че човек може да следва свой собствен морален път. Съвсем неслучайно Русо е бил идол на Шели, който написал “Необходимостта от атеизма” и предизвикал невиждан скандал - баща му се отрекъл от него. Байрон е друг голям почитател на женевеца, а знаем за необичайното съжителство на поета с полу-сестра му Аугуста.

Идеята за моралната свобода, като неотменна част от живота на хората, е майка на всички революции. Точно заради това Русо е бил идол на якобинците. А размислите на Жан-Жак за буржоазията, която е фалшива, неискрена, ограничена, слуга на Мамона, конформистка и затова не-свободна, са именно обвиненията, които младите бунтари от любимите ми 60-те отправиха към родителите си и обществото. Навремето четох, че много френски студенти излезли на парижките улици през май 68-ма с “Изповедите” в ръка.

Преди няколко години в Америка гледах по телевизията шоу, което беше рекламирано като необикновено. Присъстваха известни интелектуалци, холивудски звезди, спортисти. Представиха семейство, което беше оперирано, за да се промени пола. Бащата беше станал майка, а майката – баща. Присъстваше и синът им, около 10-годишен. Публиката сипеше похвали, доброжелателни въпроси, всички бяха весели, защото имали пълната свобода да избират съдбата си, както заяви един писател. Детето се въртеше неспокойно на стола и се усмихваше смутено. Беше подтискаща и отвратителна гледка.

Казах си:

“Е, Жан-Жак, сигурно си доволен. Два века след смъртта ти, в най-могъщата страна на света, известни хора, които може би не са и чували за тебе, те възкресяват чрез твоята морална свобода”.

В този момент се случи нещо необичайно. Една обикновена жена, кой как попаднала там, извика, със задавен от сълзи глас:

“What you are doing here is sick, sick, sick!”

Това беше, разтърсваща, НОРМАЛНА човешка реакция. Последва ледено левичарско мълчание.

Добре е, че има и такива хора, нали Жан-Жак?

Обичам Русо. Той е един от любимите герои на ранната ми младост. “Новата Елоиза” е настолна книга. Винаги се вълнувам, когато я чета.

Но понякога се питам:

"Стари приятелю, къде ли си сега? Може би в Ада?”