|
През уикенда
европейската тема отново доминираше в
българската преса. Срещата в Брюксел на
правителствените ръководители на страните от
ЕС посочи април 2005 г. като срока, когато
България ще трябва да подпише
присъединителното си споразумение със съюза.
Това ще стане заедно с Румъния и въпреки че
точна дата не е определена, неофициално се
смята, че събитието ще се случи на 15 или 16
април. Тогава в календара на люксембургското
председателство е предвидена среща на Съвета
на министрите на външните работи, в рамките
на която трябва да стане и подписването.
Наглед всички
български очаквания се сбъднаха в Брюксел.
Дори обстоятелството, че изрично не се
споменава точна дата, а само месец, не е
никак обезпокоително. Април е толкова скоро,
че улисани в динамичното си всекидневие няма
да забележим колко бързо е дошъл. Проблемът
пред страната ни отдавна не се измерва с
дати и срокове. Месец - или няколко
по-късно, или по-рано, едва ли имат някакво
значение, след като вече стратегическият път
на България е очертан.
Членството ни
в Европейския съюз изглежда необратимо и
сега по-важният въпрос е не кога, а как
България ще заеме мястото си сред общността
на европейските народи. Темповете, с които
България затвори преговорните глави с ЕС, не
успяха да подменят големите въпросителни
както около характера на постигнатите
договорености, така и по същината на
необходимите реформи. Но ако конкретните
тежести на присъединителния натиск ще
започнат да се усещат едва след три години,
когато българското общество ще трябва да
доказва жизненост в условията на
европейската конкуренция, то още отсега
започват да се открояват социалните черти на
две напълно различни Българии. Едната -
образована, енергична, с потенциала да се
съревновава равностойно във всички аспекти
на европейския пазар. Тя е богата и със
самочувствие. Тази България принадлежи много
повече на европейските си аналози, отколкото
на другата България. А тази друга България е
съставена от цели армии от маргинали.
Милиони хора, за които Европейският съюз и
след 2007 г. ще си остане същата абстракция,
каквато е и сега. С единствената разлика, че
сега тези хора живеят бедно и изпитват остър
недостиг от левове. След три години те ще
продължат да живеят бедно, но ще изпитват
недостига на еврото.
Разслоението
едва ли би било чак такъв проблем, ако
обществото имаше някаква по-ясна стратегия
на съжителството. Ако имаше идея как се
хвърлят мостове между отделните социални
групи и как всички тези различия се
подчиняват на представата за национална
общност. У нас преходът към нова европейска
идентичност е белязан не от консолидация, а
от все по-релефно противопоставяне на
общности и на интереси. Напоследък някои от
социолозите дори използваха грубоват, но
доста красноречив израз - едната България
излъга другата. Лъжата е в това, че през
последните 15 години, наричани преход,
членството на страната ни в Европейския съюз
бе надежда за всички българи. Тази надежда
означаваше очакване за реализация, за
благоденствие, за едва ли не нова
самоличност.
Днес нещата
изглеждат другояче. За по-малката България
европейската надежда е вече почти
материализирана. Тя тепърва ще се
опредметява като възможност за нови пазари,
за по-активен бизнес или за по-широк
контекст на признанието. В същото време
маргиналната България необратимо се разделя
с надеждите си като с поредната илюзия.
Констатацията, че преходът е свършил, която
през тези дни отново може да се чуе като
научна оценка на различни форуми, този път
носи значението на “узаконяване” на двете
Българии. Било каквото било - отсега нататък
всеки да си знае мястото и чергата, според
която ще се простира.
За Европейския
съюз България на разпокъсаните социални
общности е в някаква степен дори по-сериозно
бреме, отколкото България с буксуващи
институционални и структурни реформи.
Колкото и критичният патос на европейски
експерти и чужди посланици да се стоварва
върху съдебната ни система, за социалния
релеф на Европа е много по-трудно да приеме
бедните, безработните и сегрегираните по
някакъв малцинствен признак български
граждани. Неудобството на мудната и
неефективна съдебна система е по-малкият
проблем на фона на рисковете, пред които би
застанала Европа заради българите “второ и
трето качество”. Защото освен “второ” има
наистина и “трето” качество в социалната
стратификация на България. В такова
положение е поставена ромската етническа
общност, която живее все по-затворено и все
по-безнадеждно, като трудно вижда шансове за
себе си извън гетото. Тъкмо тези хора ще
заплатят най-болезнената цена на
европейската ни трансформация и по някакъв
начин просто ще трябва да преглътнат как
българското равнодушие към съдбата им се
разтваря в европейското равнодушие.
На фона на
нищетата на хората “второ и трето качество”
в България полемиката с каква съдебна
система можем да влезем в Европейския съюз
прилича на политически лукс. За пореден път
ставаме свидетели на различията в оценките,
които дават министърът по европейските
въпроси Меглена Кунева и правосъдният
министър Антон Станков. Според Кунева с тази
съдебна система, и особено досъдебната фаза,
България не може да изпълни задълженията си
по договора и поради това не може да бъде
член на Европейския съюз. На обратното
мнение е Антон Станков: “Не виждам никаква
причина с тази съдебна власт и с нейната
настояща структура да не станем членове на
ЕС. До момента никой не е искал промяна в
структурата на съдебната система." Очевидно
е, че различията между двамата министри
обозначават значителен по мащабите си
проблем. Това е разминаването между
европейските очаквания и изисквания към
България в областта на съдебната й система и
собствено българския ресурс за промени в
нея. Най-ефектното си отражение това
разминаване намери в споровете заради
критичното изказване на американския
посланник Джеймс Пардю за българската
прокуратура. Родният елит нападна посланика,
докато европейските дипломати в София
застанаха зад него.
Дебатът за
реформите в съдебната ни система е много
ефектен, но едва ли вълнува повече от 10% от
българите. За останалите това е поредното
зрелище, на което “второто и третото”
качество българи мълчаливо присъстват и се
забавляват поради липса на други
развлечения. Няма нищо изненадващо в
социологическите данни, на които едва ли не
с ужас се позова министърът по европейските
въпроси Меглена Кунева. Осемдесет и три
процента от българите по никакъв повод не са
търсили информация за Европейския съюз.
Какво излиза? Оказва се, че за 83% от
българите е абсолютно безразлично какво
представлява ЕС, просто защото не виждат
личен смисъл за себе си от него. Данните от
социологическото изследване възпроизвеждат
печалната пропорция между елита, за който
Европейския съюз означава ново качество на
живота и който е едва 17% от българското
население, и другата България, за която ЕС
ще бъде по-скоро проблем, отколкото решение.
Тя е 83%.
Сред многото
европейски информации в българската преса
през тези дни имаше и една, която не се
набиваше чак толкова много на очи. Тя
гласеше “Тровим гъските на цяла Европа”.
Цялата европейска популация от червеногуши
гъски е заплашена от изтравяне през зимата.
Тези птици зимуват в Добруджа. Причина за
отравянето е безразборното хвърляне на
отрови срещу мишки по полетата.
Предупреждението идва от дружеството за
защита на птиците. Опасността за
европейските гъски е сериозна и еколозите не
на шега са разтревожени за съдбата им. Но
тази информация предизвиква и неволни
усмивки. Не ни стигат социалните,
политическите и институционалните проблеми
по пътя ни към ЕС, а ето че възниква проблем
и за европейските гъски. Каква по-добра
политическа метафора за разделената на две
непримирими части България от това, че е
кошмар и за гъските.
- - - - - -
* Заглавието е на
"Още инфо" |
