|
|
|
На 1 декември в Дмитров започна поредният
съдебен процес срещу Михаил Трепашкин – бивш подполковник
от Държавна сигурност, вдигнал се на личен бунт срещу ФСБ.
Изглежда, че неговият бунт така си и остана личен. В
празната зала седяха само трима души. Трима журналисти –
от интернет изданието Грани.ру, информационната агенция
Прима и от вестник “Комерсант”. Никой друг.
Михаил
Трепашкин стана известен през 1998, когато взе участие в
нашумялата пресконференция на офицери от ФСБ,
|
 |
които
разказаха за възложената им от началството задача да убият
Борис Березовски. Един от участниците в тази пресконференция,
Александър Литвиненко, скоро след това избяга на Запад, а
Михаил Трепашкин, по това време на служба в данъчната полиция,
беше уволнен и от там. Той стана адвокат, участваше в работата
на Обществената комисия за разследване на терористичните
актове през 1999 в Москва и Волгодонск (известна като
комисията “Ковальов”), защитаваше интересите на жертви на тези
терористични актове. Използвайки немалкия си опит в
оперативната работа, постигна интересни резултати в
разследването на терористичните актове и намери доказателства
за участието в тях на органите на ФСБ. Заради което, разбира
се, си плати – срещу него беше образувано наказателно дело по
обвинение в разгласяване на държавна тайна. Но обвинението
беше толкова недоказано и съчинено, че той дори не беше
арестуван.
През
октомври миналата година трябваше да се яви в съда като
адвокат по иска към властите на сестрите Морозови, чиято майка
загина при терористичния акт на улица “Гурянов” в Москва.
Защитавайки интересите на ищците, той имаше намерение да
представи свои доказателства за участието на ФСБ в
организирането на терористичния акт.
На 22
октомври близо до подмосковския град Дмитров колата му била
спряна от милицията. Колата била обискирана, подхвърлили
пистолет по време обиска, незабавно го иззели, а Трепашкин
изпратиха в затвора. Делото по иска на Морозови се проведе без
техния адвокат.
На 19 май
тази година Московският окръжен военен съд го осъди на 4
години в колония за издаване на държавна тайна. Който познава
руската съдебна система, разбира, че толкова лека присъда по
такова сериозно обвинение се дава само при пълна липса на
доказателства за вината на подсъдимия. Но той не беше изпратен
в колонията, където осъдените не са под стража, където могат
ежедневно да се виждат със семействата си и да имат
относително свободен живот. Отново го изпратиха в затвора. До
нова присъда за подхвърления пистолет.
И ето,
делото започна. Разпитаните през първия ден свидетели на
обвинението веднага разрушиха и без това крехката конструкция
на обвинението. Сътрудникът на пътния патрул, организирал
обиска на колата на Трепашкин, объркан заяви, че за наличието
на оръжие му съобщил по телефона неизвестен човек, който се
представил за “колега”. Свидетелите, присъствали при
изземането на пистолета и подписали съответния протокол,
заявиха, че не са видели самото изземане. Единият стоял зад
колата на Трепашкин и за първи път видял пистолета в ръцете на
сътрудник на милицията; другата въобще не излязла от колата си
и пистолетът й бил показан през прозореца от милиционер.
Заместникът на местния прокурор се мъчеше да запази
самообладание и се правеше, че всички пропуски на
предварителното следствие не се отнасят до него.
Мярката за
неотклонение на Трепашкин не беше променена, както настояваше
адвокатът му Елена Липцер. А и нямаше голяма надежда при
съвременното руско кривосъдие.
Въпреки
това Михаил имаше доста бодър вид, енергичен, понякога се
шегуваше при изказванията си, с което предизвикваше усмивките
не само на съдиите, но дори и на тъповатия държавен обвинител,
който се правеше на суров. От време на време Михаил тъжно
поглеждаше към залата, в която седяха тримата журналисти,
приставът, сътрудничката на съда и тримата конвоиращи го
милиционери.
Съдебното
заседание беше открито. Всеки можеше да присъства. Можеха да
дойдат правозащитниците, които с праведен гняв писаха
декларации в защита на политическия затворник Михаил
Трепашкин. Можеха да дойдат руски и чужди кореспонденти.
Можеха да дойдат жителите на Дмитров, които съчувстват на
човека, преследван заради истината. А и от Москва можеха да
дойдат постоянните митингаджии, политиците, либералите и
демократите. Час и половина с електричката, 70 километра с
автомобил. Не дойде никой. Само тримата журналисти, отразяващи
съдебния процес за своите издания.
В какво общество живеем? Защо във времената на
съветската
власт към сградите
на съда, където
се
провеждаха политическите процеси, се стичаха десетки, а
понякога и стотици, а сега – никой! Рядко се случваше от
сградата на Люблинския съд в Москва, където Мосгорсуд
обикновено разглеждаше политическите дела, да не отведат за
10-15 дни арест някого от дошлите на подкрепят подсъдимия. Но
десетки хора идваха и в проливен дъжд, и в лют студ, и стояха
пред милиционерския кордон, който пазеше и без това
затворените врати на съда. Всички разбираха колко е важно за
подсъдимия да знае, че зад кордона на милицията и чекистите
стоят неговите приятели, които се вълнуват за него, за изхода
на делото, за отдавна, разбира се, написаната и предрешена
присъда. Всички разбираха колко е важно за подсъдимия в
кратките мигове от вратата до арестантската кола да види
познати лица, да чуе как викат името му, да види как летят към
него цветя през главите на милиционерите. Аз знам това по себе
си. Знам го от много други политзатворници. Тогава това се
разбираше от всички.
Какво се
случи с нашето общество? Каква пропаст се отвори между
вчерашните дисиденти и днешните правозащитници? Днес
правозащитниците организират многочислени манифестации, на
които вяло скандират правилни лозунги. Организират митинги при
Соловецкия камък, на които се изказват и представители на
властта, и бивши организатори на политическите процеси.
Провеждат шествия заедно с днешни комсомолци и активисти на
леви организации. Правозащитната дейност стана работа. Рутинна
работа без вдъхновение и солидарност. Без вълнението,
съчувствието и взаимното разбиране, които никога не биха
допуснали политзатворникът да остане на съдебния процес сам
със своите съдии и прокурори.
Публикацията подготви Борислав Скочев |
