|
На 26 ноември 1994 танкове с бели куполи изпълзяха
на черното поле в покрайнините на Грозни.*
Унищожавайки машините една по една, чеченските бойци мислено
благодаряха на този щабен умник, на когото му беше дошла идеята за
зимната маскировка на танковете… Пет дни по-късно един от
телохранителите на президента Дудаев ми казваше на мен, журналиста
пристигнал в Грозни с групата на Сергей Юшенков: “Имали са заповед
да преминат към зимната униформа. Служил съм и знам. Зимата в
армията настъпва тогава, когато каже началството.”
Чеченците са известни със своя мек хумор.
А вечерта в мазето на
правителствения дворец танкист с обгорели ръце злобно и с
нежелание ми обясни: “Беше наредено за опознаване от въздуха.”
Между другото дудаевците по това време почти нямаха свои танкове.
Не е ясно с каква бронетехника ръководителите на операцията са се
страхували да не сбъркат своите танкове. Най-важното е, че
танкистите така и не дочакаха поддръжка от въздуха. И до днес не е
разкрита тайната на белия камуфлаж. А от тридесет екипажа тогава
загинаха почти половината.
Тази отчаяна танкова атака срещу
града (без карти, без връзка, без нужната поддръжка, без ясен план
за действие) може да бъде смятана за предтеча на задаващата се
чеченска война, чието десетилетие Русия сега е принудена да
отбелязва. В този първи опит да се реши въпросът с един
съкрушителен удар имаше всичко, за да прозреш каква ще бъде тази
“победоносна” операция за възстановяване на конституционния ред на
чеченска земя: скелетите на танковете, осакатените войнишки тела,
мръсните, изтощени, със смъртно униние в погледа руски пленници,
самонадеяността и неграмотността на арбатските пълководци, тяхното
пренебрежение към “пушечното месо”, лъжата и предателството на
официалните лица…
Когато министърът на отбраната Павел
Грачов, взрял нетрепващ поглед право в камерата, уверяваше, че не
знае чии военнослужещи са се опитали да атакуват субекта на
Руската федерация, същите “непознати обекти” седяха пред
телевизора заедно с нас**. Те слушаха своя министър, както
осъдените на смърт слушат последната вест за отказаното помилване.
Това не е метафора. Вечерта преди това Дудаев обяви: ако Москва не
признае пленените танкисти за свои, те ще бъдат публично
екзекутирани. Той потвърди същото при първата си среща със Сергей
Юшенков и неговите колеги***. Някой
попита: “Но вие всъщност няма да го направите?” Дудаев посочи към
прозореца. Там второ денонощие от деня на нашето пристигане в
Грозни стоеше, танцуваше, викаше, стреляше във въздуха
многохилядна тълпа. “Ако аз не ги екзекутирам, мен ще ме
екзекутират заедно с тях” – с усмивка каза президентът на Чечения.
Юшенков**** и неговите другари –
Елла Памфилова, Владимир Лисенко, Михаил Молоствов, Виктор Шейнис
– направиха много за едно денонощие. Дудаев, а най-важното – цял
Грозни, видяха представители на руската власт, които поемаха
вината, говореха на разбираем, човешки език и не страдаха от
късогледството на професионалните кремълски политици. Дудаев в
края на краищата се съгласи да смята тяхната мисия за знак, че
Москва, макар и неофициално, но все пак признава пленниците за
военнослужещи от въоръжените сили на Руската федерация. Беше
решено диалогът да продължи на следващия ден. А през нощта
бомбардираха предградие на Грозни.****
Ние със Сергей Доренко, настанени в семейството на един от
служителите в дудаевската администрация, стояхме до отворения
прозорец и гледахме как в далечината пламна село, как се
взривяваха снаряди, слушахме тежкия рев на невидимите в нощта
бомбардировачи.
На сутринта отношението към нас беше
рязко променено. Съпровождащите ни чеченци се държаха мрачно, без
следа от вчерашното гостоприемство. Последва дълго чакане в
приемната на Дудаев – “президентът е зает, засега не може да ви
приеме”. А площадът вече ревеше, искаше кръв за пролятата през
нощта кръв. Както ни казаха, при бомбардировките загинали няколко
семейства, предимно жени и деца. Спасявайки хора от огъня, загинал
и шампион по борба, любимец на републиката (сега не си спомням, за
съжаление, неговото име). Тълпата искаше незабавно да й дадат
главите на руските офицери. Ситуацията се нажежаваше с всяка
минута. Когато Юшенков се обърна към минаващия край него началник
на охраната на Дудаев с молба да посети пленниците, той мрачно му
отговори: “Сега мислете за себе си, не за пленниците. Още не знаем
дали ще можем да ви изведем от града.”
По-късно стана ясно, че докато нашата
делегация е чакала в приемната на Дудаев, в неговия кабинет се е
решавал въпросът за публичната екзекуция на двама или трима
офицери от пленниците. После, отделяйки ми четвърт час като
кореспондент на “Красная звезда”, Дудаев обясни: “Ние се
страхувахме, че ще загубим контрол върху ситуацията и бяхме готови
на крайни мерки – екзекуцията на двама или трима офицери.”
А тогава, пред затворената врата
на дудаевския кабинет, бях сигурен, че тези, които бяха изпратили
бомбардировачите над Грозни, са си свършили работа – нашата мисия
беше провалена. Никой от нас не се съмняваше, че нощното нападение
е премислен ход на московската, както тогава я наричаха, “партия
на войната”, направен, за да бъдат провалени преговорите на
парламентаристите с Дудаев и да не бъде огласена информацията за
руските военнопленници. Сега вече е очевидно, че тогава
започването на войната вече е било решено (ден преди нашето
пристигане в Грозни Борис Елцин подписал указ за въвеждането на
войски на територията на Чечения). И организаторите на операцията
са смятали, че след две седмици неприятната истина за армейските
офицери от Кантемировската дивизия, вербувани от чекистите за
изпълнението на спецзадача в “една от южните републики”, ще бъде
погребана под развалините от прицелните бомбардировки на руските
асове.
Не стана. Дудаев все пак се срещна
същия ден с групата на Юшенков. Срещна се,
повярва още веднъж и в отговор на настойчивите молби пусна да се
завърнат заедно с нас в Москва две срочнослужещи момчета. А на 6
декември, след телевизионните репортажи и публикациите за
“неопознатите” руски военнопленници и депутатското питане към
министъра на отбраната, Грачов разпозна в дудаевските затворници
свои военнослужещи. Което потвърди същия ден и при лична среща с
Джохар Дудаев в село Слепцовско. Съдбата на двадесет войници и
офицери, първите пленници в дългата редица от мъченици на
чеченската война, беше решена – всички те, доколкото знам, успяха
да се завърнат у дома.
Всички знаят какво стана после.
Генералите хвърляха в тесните градски улици под гранатометите и
картечниците на чеченците цели полкове, руските самолети
изличаваха от лицето на земята села заедно с техните жители,
Грачов стана “най-добрият министър на отбраната на всички
времена”, а Юшенков – “гадина”…
Неведнъж имах повод да си припомням
последната среща с Джохар Дудаев. Тогава от него чух, че “да се
воюва с Русия е самоубийство”, че той, “като съветски генерал,
по-добре от другите (тук посочи с пръст към прозореца) разбира
каква глупост е това – да се решиш на директен военен сблъсък с
една от най-мощните армии в света” (по-късно, още по негово време,
дойдоха други пълководци, които не бяха служили в Съветската
армия, нямаха навика да се обръщат към войника, пък дори и
пленник, със “сынок”, и войната се поведе “на сериозно”, без
носталгични спомени и преклонение пред държавни авторитети).
Накрая попитах Дудаев защо не води
диалог с Москва. Той взе една папка, претъпкана с някакви листове,
и я разтърси пред лицето ми: “Ето тук, тук са стотици мои
обръщения, телеграми до Елцин, до правителството, до Думата, до
кой ли не. Аз предлагах и предлагам: нека се срещнем на което и да
е удобно място, нека говорим, да се споразумеем. В отговор - или
ултиматуми, или тишина.”
Той можеше да
добави: в отговор – война. Но аз
си мисля, че тогава, точно седмица преди нахлуването, този
многоопитен генерал даже не се досещаше, че всичко е вече решено.
И неговата съдба, и съдбата на хиляди и хиляди руснаци и чеченци,
войници и мирни граждани, грозненци и московчани. Съдбата на
Чечения и на цяла Русия.
- -
- - - -
* На 26 ноември 1996 чеченската опозиция,
съставена от бивши ръководители на
Чечения от съветско време и желаеща оставане на Чечения в състава
на Руската федерация, щурмува Грозни с
40 танка, предоставени от руските военни от
Северно-Кавказкия военен окръг и с екипажи от руски танкисти,
вербувани от руските спецслужби. Изпращането на руските военни е
одобрено от началника на Генералния щаб ген. Колесников, който е
на място в Моздок, и се ръководи от министъра по въпросите на
националностите Котенков. Военната операция се ръководи от руски
офицери, а командването е поверено на заместник командира на 8-и
Волгоградски армейски корпус Жуков.
** От 27
ноември телевизионните репортери показват самопризнанията на
пленените руски
танкисти, че са в Чечения по договор
с Федералната служба за контраразузнаване (ФСК - от 1993
наследник на КГБ, преобразувана през 1995 във ФСБ).
*** Група депутати от “Изборът на
Русия” и “Яблоко”.
**** Сергей
Николаевич Юшенков – роден на 27
юни 1950 в село
Медведково, Тверска област. През 1969 постъпва на служба в
армията. Преподавател по философия във Военно-политическата
академия “Ленин”. Депутат от 1990. Участник в отбраната на Белия
дом при опита за държавен преврат през 1991. От 1993 депутат в
Думата от “Изборът на Русия”. Един от лидерите на “Либерална
Русия”. Един от организаторите и участник в работата на
Обществената комисия по разследването на взривовете в жилищни
сгради в Москва и Волгодонск през 1999. Застрелян пред дома си
през април 2003.
Публикацията подготви Борислав
Скочев
***** На 1 декември 1994 самолети
без опознавателни знаци бомбардират Грозни. Щабовете на руските
ВВС и ПВО отричат атаката.
(бел. Б.С.) |
