|
|
|
Който тези дни
хвърли поглед към Холандия, си задава тревожния въпрос: кога ли и
при нас ще се стигне до там? Нещастието може да се случи навсякъде
и по всяко време. Никой и нищо, дори и най-съвършената система за
сигурност не може да гарантира абсолютна сигурност. Побърканите,
идеологически заслепени и заредени емоционално убийци не се
съобразяват с държавните граници. В днешния свят са глобализирани
не само музикалните видеоклипове, безалкохолните напитки и
хранителните стоки, но и терорът опъва мрежите си от единия край
на света до другия. А ние не сме подготвени за това.
Забравихме, какво
значи да живееш в страх. Тук в Западна Европа не можем да се
оплачем през последните десетилетия. Живеем в правови държави,
с осигурени граждански права. Доскоро бе немислимо някой да
бъде екзекутиран посред бял ден на публично място само заради
неговото |
 |
мнение. Ето как постепенно разхлабихме правовата
система. Убиеца на Тео ван Гог в
Холандия го очаква
толкова, колкото
получи и убиецът на Пим Фортуйн - осемнайсет години затвор, от
които той най-вероятно ще излежи само две трети. Това е просто
безумие.
Дванайсет години
затвор за предумишлено убийство! Възниква въпросът дали у нас
човешкият живот междувременно не се оценява прекалено евтино.
Съчувствието към престъпниците се превърна в съставна част на един
погрешен, наивен либерализъм. А жертвата? Няма ли и тя право на
справедливо и съответстващо на причиненото зло наказание на
престъпника?
Но сигурно и
смъртното наказание не би спряло убиеца на ван Гог. Той дори би
приел смъртта с убеждението, че отива в рая за своята страшна
постъпка. С простата си система от възнаграждение и наказание
ислямът предоставя на убийците набор от инструменти, по-опасни от
всякакво оръжие. Който падне в борбата с неверниците, влиза
направо в рая, където го очакват необуздани наслади. Това е
отживелица от далечни времена, когато пророк Мохамед налага с
ятаган в ръка новата вяра срещу властващите в родния му град Мека.
А днес? Въпрос на
свободна интрепретация е какво се смята за атака срещу исляма и
какво не. Мюсюлманите са станали прекомерно чувствителни. Особено
за младите мъже е трудно поносима загубата на много от привичните
им привилегии в модерното общество. Но вината за собствените
неуредици носят винаги другите: «колониалистите», американците,
евреите...
Западът като цяло.
 |
Четиринайсет века
след пророка цели тълпи млади палестинци се хвърлят в смърта и
отнасят със себе си невинни жени и деца. И на тях им е било
обещано, че ще попаднат в рая. Прекрасен рай се очертава, няма
що - населен с убийци и самоубийци. Непростимо е, че
духовниците от мюсюлманските страни досега не са произнесли
тежката си дума, с която ясно да разобличат билетите за рая
като фалшификат и да назоват жертващите се младежи и девойки с
истинските им имена: убийци и самоубийци. Те са извършители
едновременно на две злодеяния, |
които в ислямското
правосъдие спадат към най-страшните грехове.
Ислямът отдавна се е
превърнал в заложник в ръцете на фанатици. Той вече не е вяра,
която стига до ума, а мрачно вълнение на сърцето, което ражда все
по-големи и по-страшни престъпления. Как стана възможно това? И
какво може да се предприеме насреща?
Който познава
европейската история всъщност не би трябвало да е изненадан, че в
името на една религия може да се пролива толкова кръв. Европа,
такава каквато е днес, е плод и на един дълъг и кървав процес на
поуки. В европейската история религиозните войни не са нещо
непознато. Заслуга на просвещението и на критичния подход към
религията, но преди всичко на демократизацията и цивилизирането на
нашия континент след Втората световна война е, че за днешна Европа
това понятие звучи така чуждо.
Толкова по-нащрек
трябва да сме сега. Често пъти ни се струва, че постоянно
повтаряните ценности на отвореното общество, на плурализма и на
демокрацията са станали нещо прекалено естествено и при това
забравяме, че те трябва непрекъснато да се защитават срещу
враговете на отвореното общество.
|
Помним ли още
опожаряването на общежитието за чужденци и на турски домове в
Кьолн и Золинген? Колко бързо забравихме, че по едно време и при
нас беше почти както е сега в Холандия! Тогава престъпниците бяха
германци и принадлежаха към дясно-радикални среди. И не толкова
полицията, колкото благоразумието и енергичната позиция на
населението предпазиха тогава страната ни от по-голям хаос.
Гражданското общество се противопостави открито и настъпателно на
своите врагове.
През онези дни
впрочем, джамиите в Германия въздействаха доста успокояващо върху
възбудените фрустрирани младежи. С това те предотвратиха
ескалацията на мъчителната ситуация. А какво ли би се случило
днес? Ледът, по-който се движим, за съжаление е изтънял. Няма
съмнение, че преобладаващото мнозинство от мюсюлманските граждани
е мирно и благоразумно. Но това постоянно цитирано изречение не
става по-убедително от това, че често го повтаряме. Защото то не
казва нищо за
|
 |
заплашителното
положение, в което живеем. Мирните жители за съжаление пребивават
в полудрямка и далеч не съзнават опасността, която застрашава
нашия обществения ред.
Нека погледнем
по-внимателно към турците. Не малко от тях с право реагират
нервно, когато ги заговорим за исляма. Защото те не смятат, че
това има каквото и да е отношение към тях. Почти една трета от
турците са алевити - едно свободомислещо вероизповедание, което
няма нищо, абсолютно нищо общо с фанатизирания ислям на арабския
свят. Други 20% дори не биха се определили като вярващи. Но какво
прави другата половина?
Най-голямата част от
останалите се придържат към традиционна форма на исляма, която се
ограничава до религиозни задължения като молитва и пост. Те не се
и замислят за интеграция. Единственото им усилие в социален план
се ограничава до стремежа да опазят децата си от това, което те
смятат за вредно влияние на околния свят. Към това вредно влияние
спадат не само престъпления и наркотици, но и свободната
сексуалност. Преди всичко момичетата са подложени на изолация и
възпитанието им от малки е обременено с комплекси. От тях се
очаква главно да станат усърдни и послушни майки.
Не малко
консервативни германци вътрешно завиждат на тези ценностно
ориентирани турски семейства. Но мюсюлманските семейни условия
нямат почти нищо общо с възпитателните идеали на свободното
общество. Крайният резултат е винаги онеправдаване на жената.
Мъжествените ритуали са съществена част от способите, които крепят
идентичността. Естествени последици от това традиционно съзнание
са насилствените бракове и психологически тормоз, упражняван върху
момичетата. Който се противопостави на обичаите, се превръща в
аутсайдер и е подложен на остракизъм.
Четири десетилетия
след началото на миграцията турската община в Германия трябва да
осъзнае, че с това консервиране на стародавни традиции тя сама ще
се изолира. Впрочем това не би изглеждало другояче и в големите
турски градове. Мюсюлманите се намират в истинска дилема: Какво да
мислят за общество, което публично обсъжда въвеждането на брак
между хомосексуалисти? Хомофобията за мюсюлманите е нещо
най-естествено. Та нали ислямът предвижда наказания за
хомосексуалност? Нали така е записано и в Корана?
Контравъпросът,
който трябва да се постави тук е доста прост: Кое е по-важното,
Коранът или Конституцията? Би могло също да попитаме, кое има
по-голяма стойност, Библията или Конституцията? Талмудът или
Конституцията?
В Турция този въпрос
като че ли е получил еднозначен отговор и то още преди 80 години І
с основаването на турската република. Коранът е отлъчен от
обществения живот, а лаицизмът - строгото разделение на държава и
религия, е превърнат в държавна политика. За разлика от Библията
или Талмуда, обаче, Коранът не се развива до норма, която да
съответства на съвремието, която дава смисъл и осигурява духовна
храна и морално поведение, без да нарушава правата на другите, без
да влиза в конфликт с постулатите на свободното, демократично
общество. Свещената книга на мюсюлманите се тълкува като прякото
слово Божие. До ден днешен отсъства историческо-критичен анализ на
този свещен текст, направен от мюсюлмани. Но и начинът на
модернизиране от горе надолу, който без да обсъжда традицията
философски и с критичен подход, просто я отменя, не е допринесъл
кой знае колко за модернизирането на вярата. Без да бъде
реформиран, ислямът просто е бил изтласкан в периферията. Хората
внезапно се оказват изоставени, без водещо начало в живота си. С
толкова по-голяма сила някои са се вкопчили в старите отменени
норми. Така се е създало двуличното, шизофренично турско общество.
В сърцето е скътан Коранът, а устните произнасят революционната
светска идеология на кемализма.
В Германия, обаче,
всичко е много по-просто. Маскировката на кемализма отпада и – виж
го ти, изведнъж отново прозира старият кафтан, наметалото на
правоверните. Повечето турци в Германия обичат тази страна. Те
наистина с удоволствие живеят тук. Междувременно мнозина приемат
германско гражданство. Но те държат в същото време да си бъдат и
турци. А някои от тях искат да останат верни и на принципите на
своята си вяра. Задача на обществото, на културните институции и
на медиите е да влязат в откровен диалог и да обсъждат с тях
произтичащите от това противоречия.
Ако искаме да
предовратим ситуация като тази в Холандия – при това нямам предвид
отвратителното покушение срещу ван Гог, а последвалата подобна на
гражданска война поляризация – ние трябва наистина открито и
искрено да общуваме взаимно. Местното общество би трябвало по-ясно
да заяви, че турците са желани тук, че те не са чужди. Който
постоянно предявява предварително формулирани списъци с изисквания
към мигрантите, с подтекст от рода на: «тази страна не е ваша, тук
трябва да спазвате нашите правила» – той едва ли ще бъде
изслушван.
Културното
разцепление на едно общество е винаги предшествано от емоционално
отчуждение. А таково отчуждение вече е налице. Когато една четвърт
от всички турски младежи в Германия прекъсва преждевременно
училището, не е от полза да се успокояваме със статистика за броя
на студентите в университетите. В Германия имаме катастрофа в
образованието и това не може да се отрече.
През следващите
десетилетия ще се сблъскаме с хиляди професионално неквалифицирани
младежи, които остават на улицата без никакъв социален шанс. Това
е бомба със закъснител, която прекалено се подценява тъкмо от
родителите на засегнатите деца. Който обаче си позволи открито да
обърне внимание върху тези недъзи, много бързо ще се окаже в
конфликт с мафията на състрадателните хуманисти, която е сработена
и действа безотказно през всички партийни граници.
Разбира се, че
подобряването на образователните шансове е свързано с бюджета, със
средства, които липсват. Но деца, които не могат да говорят
немски, които нямат образование, в края на крайщата ще ни струват
много по-скъпо отколкото инвестициите в образователната система,
свързани с настойчив, интегративен, а не отблъскващ натиск върху
мигрантите. Провалът на децата на мигрантите в германското училище
е симптоматичен - не само като признак за недостатъчно
осъществената родителска отговорност, но и за провала на един от
най-важните интеграционни фактори.
Именно училището би
трябвало да е онова място, където обществото се се справя с едно
от съществените предизвикателства на мултикултурното съжителство.
Училището е зародишната клетка на гражданското общество. В него се
решава не само бъдещата професионална кариера, но и политическата,
социалната и идеологическата ориентация. Демокрацията разчита на
активно участие и е заплашена от провал, когато прекалено много от
членовете на едно общество са превърнати в аутсайдери. Изолираните
по периферията стават лесна плячка за проповедници на омраза и за
радикални демагози. Турските организации в Германия впрочем
обръщат от години внимание въху тази образователна катастрофа. Те
все още имат и някои възможности да влияят на преселниците. Но
дали е достатъчна помощта, която им се оказва?
Интеграцията не е
еднопосочна улица. Тя изисква хора, които са склонни да се
интегрират, но и такива, които са готови да приемат чужденците.
Само тогава изграждането и укрепването на гражданското общество ще
сполучи и ще ни бъде спестено онова, което се случва в Холандия.
Публикацията подготви Гудрун Радева
- - - - - -
*
Зафер Сеноджак е писател.
Роден е през 1961 г. в Анкара. От 1971 г. живее и работи в Берлин.
|
