|
|
„Най-доброто управление е това, което ни учи да се управляваме
сами”
Гьоте
„През двата века, след Френската революция, “дясно” и “ляво” бяха
относително ясно дефинирани, кото почиваха на взаимовръзката между
понятията: свобода, равенство, братство.”
Rafael Argullol,
професор по естетика в Барцелона и писател
Малко
по-друг, в никакъв случай нов, но и не по-грешен от известните ни
политически анализи на съвременна България дава перспективата, в
която ясно се противопоставени двете Българии: тази на право-,
корупционно-, силово-, нечестнопарично-, нечестноприватизищо-,
имащите срещу останалата част от хората, които са обладани от
дълбоко, меко казано, недоверие към първите, към институциите им и
към представителите им.
Отговорът
дали тези две Българии се различават по това какво е реалното
консумиране на свободата, равенството и братството или дали се
различават по фактическото консумиране на собствеността - частна и
държавно-реално консумирана може би ще даде и днес отговор какво
можем да наречем "ляво" и "дясно" тук. Построен така обаче този
отговор, поради неяснотата на понятията, след половин век
социализъм, само обърква.
В план на
задачите, които стоят съдбоносно пред втората България, която е
призована - и то, не само от глад, но и заради мрачната
перспектива окончателно да предаде усилията на дедите ни да
съхранят и предаде нататък; това, което ценим като българи и
европейци, да предаде желанието да живеем що-годе нормално и
честно, да предаде начинът да живеем достойно, богато духовно и не
бедно материално.
Втората
България е призована да намери път да се обедини политически.
Втората
България е призована да намери път да контролира политическото си
представителство, така че да не премине на страната на първата
България. Да се управлява сама.
Наистина
практически-политически днес трябва да се намери политическа сила,
която да обедини в идеологията си горните призиви. Тази
политическа сила трябва да привлече и поведе гражданите - масите
от втората България, като им даде правото и задължението да
контролира и управлява политическия си представител - самият
инициатор и организатор.
Разбира се,
без да се претендира, но и без да се изключва, че това е
единственият възможен стратегически път към бъдещето, ние, като
истински български реалисти, сме убедени, че този път е само един
теоретичен модел. Прекалено добре се познаваме. Дори ако говорим
само за втората България, ако сме честни и умни, ние трябва да сме
наясно с нивото си на коректност и адекватност един към друг,
степените на достойно и честно поведение, дори във всекидневието и
запри най-естественото сиотношение към най-близките и приятелите
си, което чертае и шанса за реализиране на плановате за
политеческата сила и самоуправлението...
Така на нас
трябва да ни е ясно:
- че
основното противоречие е между фактическото управление на
собствеността в двете Българии и в морала на отношенията между
членовете на втората България;
- че
единственият ни шанс е да се осланяме на реалността на
политическата и обществена еволюция, която не можем да
управляваме;
- че, за
да не сме напълно загубени наблюдатели на процесите, все пак, не
е лошо да знаем, че обединението на втората срещу първата
България съдържа политичеката истина на съвремието ни тук.
|
