голямата част от територията на
бившия СССР, но и трескавото желание на Берлин и Париж да фиксират
окончателните граници на ЕС. Не е трудно да се предвиди, че след
победата на Юшченко, когато Русия изрази подкрепа за разделяне или
федерализиране на Украйна, европейските лидери ще се окажат
принудени да декларират, че вратите на ЕС по принцип са отворени
за Украйна. Точно това прави мнозина от тях дълбоко нещастни.
В дните на митинги и преговори
видяхме, че "меката сила" на ЕС - силата да привлича и мобилизира
хората, силата му да грабва въображението им и да ги кара да
мечтаят за един различен живот, сама по себе си вече предопределя,
че ЕС винаги ще има "меки" и подвижни граници.
В този контекст оранжевата революция
в Киев не е последната от европейските "нежни" революции на 20-и
век. Тя е първата от революциите на 21-ви век, вдъхновени от ЕС.
Сравненията между случващото се в Украйна и това, което стана в
Централна Европа през 1989 г., са примамливи, но подвеждащи.
Естетиката е същата, лозунгите са сходни, хората приличат на онези
отпреди 15 години, но разликите са огромни. През 1989 г.
гражданите на Варшава, Прага, Будапеща и Лайпциг излязоха на
улиците с искане "да се завърнат в Европа", като под Европа се
разбираше не Европейската общност, а Западът и собственото им
предкомунистическо минало. През 1989 г. в много аспекти Европа
беше Америка. Площадите пееха американски хитове, хората вееха
американски знамена, американската мечта бе тази, която вдъхнови
революциите за "завръщането в Европа". Оранжевата революция не
иска завръщане в Европа, тя иска присъединяване към Европейския
съюз. И това вече прави различни тези толкова сходни събития.
Оранжевата революция иска не просто разрушаването на Киевската
стена, която Русия се опитва да издигне. Тя настоява за
разрушаване на Шенгенската стена, която Брюксел се опитва да
изгради. Това, което кара украинските граждани да стоят дни и нощи
подред на улиците, не е онова, което са видели в холивудските
филми, а това, което виждат в съседните Полша и Унгария. Успехът
на евроинтеграцията да трансформира Централна Европа обяснява защо
не просто Западна Украйна, а и украинската младеж (и от източната,
и от западната част), както и украинската средна класа излязоха на
улиците да настояват да им бъде върната откраднатата изборна
победа.
Усещането на Русия, че е предадена
от Брюксел, от което може да последва сериозна промяна във
външната политика на Москва, произтича от неспособността й да
разбере "диалектиката" на европейската „намеса” в Украйна. ЕС не
желаеше и не желае да се намесва в Украйна, но и не можеше да стои
безучастен, когато по улиците на Киев се веят европейски знамена.
Според версията на Кремъл оранжевата революция не е нищо повече от
тайна операция на БСП (Буш, Сорос и поляците). Руските медии
издирват "тихите американци" и "тихите европейци", които са си
поставили за цел да измъкнат Украйна от московското влияние. Русия
иска да знае къде ще спре ЕС, призна холандският външен министър
Бернард Бот в лекция преди няколко дни. Но точно това е и
въпросът, на който Брюксел не може да отговори, защото не знае
отговора. Елементарна истина е, че разширяването на ЕС не се движи
от стратегическите интереси на страните членки, нито от
бюрократичната инерция на Европейската комисия, а от способността
на съюза да кара европейските народи да искат да бъдат част от
него. Според американския политолог Джоузеф Най определението за
"мека сила" е способността да получаваш това, от което имаш нужда,
като прелъстяваш и привличаш, а не чрез изнудване или сила; тя
произтича от това колко привлекателни са културата, политическите
идеали и политиката на една страна. Но "меката сила" за разлика от
военната мощ не се контролира от европейските правителства или от
Еврокомисията. За съседите на ЕС привлекателността на съюза не се
ограничава до факта, че "можеш да станеш богат като нас или да си
свободен като нас". Силата му е в обещанието "ако си като нас,
можеш да станеш един от нас". Точно това едновременно прави ЕС
много по-могъщ от сборната сила на неговите членове, но и жертва
на собствената си привлекателност. В резултат външната политика на
ЕС е задвижвана от енергията на търсенето, а не от енергията на
предлагането.
Кризата в Украйна демонстрира, че ЕС
не може да води "реалистична политика" според правилата, на които
Москва се надяваше, както и че въпреки волята на лидерите си
Европа не може да гарантира на Русия една недосегаема сфера на
влияние. Руската версия на Доктрината Монро не може да
съ-съществува с "меката сила" на ЕС. В действителност на Москва й
е по-лесно да се договори с неоконсервативен Вашингтон, отколкото
с постмодерен Брюксел.
Витаещите в Москва конспиративни
теории, че оранжевата революция е координиран и планиран опит да
се разшири влиянието на Запада и да се дестабилизира Русия, никога
не са били толкова погрешни в тълкуването на реалността. В
действителност европейските лидери сториха всичко възможно и
невъзможно, за да охладят украинския стремеж към ЕС. Достатъчно е
да си припомним думите на Романо Проди, че шансовете на Украйна за
членство в ЕС са сходни с тези на Нова Зеландия или да прочетем
отново стратегията на ЕС за политиката му към съседите, за да се
види, че Брюксел направи всичко, за да попречи на Украйна да
тръгне на Запад. ЕС разчиташе на шанса да има общ съсед с Русия.
За Брюксел Украйна трябваше да е страна, която не е руската
"близка чужбина", но в същото време не е и бъдещ член на ЕС. С
тази мечта на Брюксел е свършено. През последните две седмици
руската политика по отношение на ЕС премина от стадия на силно
подозрение към стадий на неограничена параноя. Според
стратегическата визия на Кремъл битката за Киев е на живот и
смърт. В момента Русия е в процес на формулиране на собствена
версия на политиката на сдържане. Московският политтехнолог и
съветник на Кремъл Глеб Павловский нарече тази оформяща се
стратегия "превантивна контрареволюция". Русия се чувства
застрашена, унижена и предадена от Европа. "Гълъбите" в Москва все
още се надяват на сделка с Шрьодер, Ширак, Берлускони или дори
Блеър. Но това са напразни надежди. Шрьодер, Ширак, Берлускони и
дори Блеър вероятно нямат нищо против сделка с Путин, проблемът е,
че не могат да я реализират. През последните две седмици стана
ясно, че единствената политика, която ЕС може да следва, е
политиката на разширяването и на преместването на границите на
съюза. Мнозина се страхуват от перспективата за една още по-голяма
Европа, но точно тя е условието, което може да удържи Европа
единна. ЕС може да оцелее единствено, докато действа като морална
сила в международните отношения.
"Съдбата ни като нация бе не да
имаме идеология, а да бъдем идеология", писа Ричард Хофстадер през
60-те години в опит да улови природата на американската външна
политика. Днес тази формулировка изглежда като измислена за ЕС.
Съдбата на съюза не е да има твърди граници, а да бъде граница на
свободата в Европа.
- - - - - -
* Съвместна публикация на
”Дневник” и най-тиражния полски
всекиднeвник „Факти”
