|
|
Агенция "Фокус": Как
оценявате работата на Министерството на финансите за бюджет 2005?
Александър Божков*:
Министерството на финансите в рамките на съществуващата цялостна
политика на държавата е направило един стандартен бюджет, не е
помръднало от философията, която открай време има. Поради липсата
на какъвто и да било политически натиск за промяна на философията,
чиновниците в министерството са си направили такъв бюджет, какъвто
винаги си правят. Не е възможно да се направи друг бюджет, ако
няма промяна във философията на мисленето за държавното
управление, за ролята на държавата и за такива особено важни
сектори като образованието, здравеопазването, регионалната
политика и децентрализацията. Законовите възможности за драстична
промяна на бюджета са изчерпани, ако не се промени сериозно и
законовата, и административната основа, свързана с една нова
философия. Само тогава може да се постигне очакваният растеж от
7-8-9-10%.
Дебатите се концентрират
повече върху приходната част от бюджета, какви да бъдат ставките
на данъците, как да се увеличи събираемостта. А ключът на бюджета
е в разходната му част, за какво ще се използват парите.
Какво конкретно
предлагате за здравеопазването?
- Съвсем конкретно ще Ви
дам пример. Преди повече от четири години започна реформата в
здравеопазването с извеждането на доболничната помощ извън
държавата. Колкото и критики да има към общопрактикуващите лекари,
тази система вече работи. Не съществува държавен сектор в
доболничната помощ. Същевременно в болничната помощ още в самото
начало на сегашното управление се стигна до някакъв уплах от
евентуалната приватизация на болниците, беше спряна законово и
оттогава всичко е в сферата на приказките. Болниците продължават
да бъдат 100% държавни и общински и да бъдат финансирани от
бюджета. Защо имаме толкова болници, колко трябва да има, колко
трябва да са държавни. В здравеопазването продължават да се
наливат пари в едни кухи структури, които са изпразнени от
съдържание и със сигурност в сегашните средства за здравеопазване
могат да бъдат много по-ефективно използвани. И тогава да се мисли
трябва ли да има по-голям бюджет за здравеопазването, или
по-малък.
Трябва ли да се
приватизират болниците?
- Не знам дали трябва да се
приватизират, не съм специалист в здравната реформа. В
здравеопазването имаме две крайни позиции, които, ако не се
балансират, никога нищо няма да се направи – позицията на
лекарите, които, честно казано, си харесват сегашната система. Тя
им позволява да получават държавна субсидия, отделно да събират
пари от хората, отделно от частна практика и, честно казано, вътре
в лекарското съсловие няма да намерите много поддръжници на
радикална промяна.
Има малка група лекари,
които искат бързо да приватизират болниците, да ги развият.
Техният интерес е ясен. Основната маса от лекарите колкото и да се
оплакват, сегашната система, липсата на система, ги удовлетворява.
От друга страна стои чисто
икономическият подход – една болница като не е ефективна, трябва
да се затвори. Но здравето на хората и конституционно заковано и
по тази причина трябва да се намери онзи баланс между
икономическия подход и лекарския подход, да се получи оптимално
здравеопазване с такава икономическа структура, която да позволи
средствата за здравеопазването да се използват по най-добрия
начин. За последните три години и половина не е направена нито
една стъпка в тази посока. Спори се как да разпределим някакви
пари в рамките на съществуващата система. Докато не се промени
система в болничната помощ, няма никакъв смисъл да се говори за
бюджет. Защото бюджетът отразява съществуващото положение. Още
повече това важи и за образованието.
Какво предлагате в
областта на финансирането на образованието?
- В момента имаме около 120
– 130 хиляди учители. Които стачкуват, искат увеличение на
заплатите. Същевременно “Новото време” иска 130 млн. още, а Милен
Велчев казва, че на всеки 20 ученици, т. е. на един клас, в
средата на следващата година ще има по един компютър. От тези 120
хиляди учители колко от тях могат да работят с компютри? Не повече
от 10%. Това е техническият въпрос. Учителите могат да се научат
да работят за няколко месеца с компютри, учениците знаят повече,
но компютъризацията на средното образование означава промяна в
системата на преподаване. Онази система от 18 – 19 век на урок –
преподаване на урок – учител – ученик не предвижда компютър и той
към нея е механично допълнение. При условие, че ще има
интерактивна система на обучение, свързана с модерните технологии,
трябва да има нова образователна система. Ако част от парите за
образование се отделят по-сериозно за разработване на една модерна
образователна система, за създаване на този софтуер, за обучаване
на учителите. Да си направим една проста сметка колко учители
трябват на тези деца. Вероятно парите за образованието ще стигнат
за ежедневния ход, но колко пари ще трябват за реформата в
образованието, такава сметка никой не прави, защото никой не почва
реформата в образованието. Новите учебни планове, стратегията за
развитието се пише от чиновниците в Министерството на
образованието, които са част от тази система.
Кой трябва да напише в
такъв случай стратегията за промяна?
- Образованието не е задача на
държавата, а на обществото. Държавата е инструмент, тя не е всичко
в образованието. Ако погледнете днешната образователна система, не
знам дали сте забелязали, през последните 15 г. бяха извършени
фундаментални реформи, докато в образованието си стои същата
тоталитарна структура, в която на върха стои един министър, той
може да е най-прекрасния. Тази министър дава заплатите, този
министър дава средствата за образованието, той пише, условно
казано, учебните планове, той одобрява учебните планове и
контролира. Няма друга такава тоталитарна структура в държавата. В
образованието няма никакво гражданско участие. Няма възможност за
въздействие отвън. Тази тоталитарна пирамида трябва да бъде
разградена. Държавата не може да дава парите, да пише формулите и
сама да се контролира. Трябва да бъде изградена независима
държавно-обществена структура за контрол. Ролята на държавата
трябва да се ограничи единствено до установяване на стандартите в
образованието. И рязко да се увеличи ролята на обществото –
училищни и академични настоятелства, мястото на преподавателите,
на родителите, на студентите, на бизнеса, на потребителя на този
продукт. Защото един университет произвежда специалисти, някой ги
купува. В момента единствената тотално непазарна структура е
българското образование. Оставам настрани частните училища, които
са придатък към системата.
Категорично мога да кажа,
че не съществува връзка между това от какво има нужда пазарът на
труда и какво произвежда българското училище и университет. Има
нещо, наречено държавна поръчка. Някакъв чиновник в министерството
заявява, че тази година на България са й нужни 200 адвокати, 300
инженери и 180 доктори. Държавната поръчка трябва да бъде за това
колко са нужни на държавната администрация.
Ако това се промени,
няма ли да се наруши правото на хората да искат да се образоват в
съответната област? Всеки може сам да си прецени предварително
дали ще се реализира.
- Нека да бъдат образовани.
Ако има някакъв филтър, той трябва да бъде на изхода, а не на
входа, или някъде по пътя на обучението. Трябва да се либерализира
възможността на хората да се записват да следват и оттам да стане
ясно колко от тях ще оцелеят и от колко реално има нужда. Това
означава да има активна връзка между университетските ръководства
и бизнеса. Да е ясно, че ако произвеждаш 150 икономисти тази
година, в един факултет икономически, ти ги произвеждаш толкова,
защото има нужда от горе-долу толкова в банковата система, в
големите, малките и средните фирми и оттам вече наистина да се
получи пазарен момент. Да бъдат стимулирани тези купувачи на
продукта да инвестират в образованието. В момента всичко минава
през министъра на образованието. Няма никаква връзка между
евентуалното директно финансиране на университетите от бизнеса и
възможностите на университетите да се развиват.
- - - - - -
* Александър Божков е директор на
Центъра за икономическо развитие, бил е вицепремиер и министър
в двата кабинета на Иван Костов и главен преговарящ с Европейския
съюз |
