Преди по-малко от месец се проведиха президентските избори в САЩ, които по лесно обясними причини бяха в центъра на внимание за световната общественост. На читателите е добре известно кой победи в тях. Само няколко седмици преди това се проведоха и редовните парламентарни избори в Австралия, които – пак по обясними причини – общо взето бяха медийно събитие само от регионална значимост. Повечето читатели вероятно не знаят, че в тези избори победител беше управляващата Либерална партия (в коалиция с по-малката Национална партия). Бях повече или по-малко пряк свидетел и на двата избора. Заслужава си да се отбележи, че въпреки различните геополитически условия, при които протекоха те, и твърде различната им глобална значимост, помежду им се наблюдават редица интересни сходства, които си заслужава да бъдат разгледани и анализирани от онези съставки на политическото съсловие в България, които имат някаква претенция за сериозно политическо присъствие у нас - в по-близко или в по-далечно бъдеще. Убеден съм, че родните ни политици само могат да спечелят, ако внимателно проучат причините, които доведоха до тези изборни резултати – в частност – начина, по който различните “отбори” в тези избори проведоха предизборната си кампания.

Основната цел, която политическите субекти си поставят в една предизборна кампания, е да убедят максимално голям брой гласоподаватели да дадат гласа си за партията или организацията, която тези политически субекти представляват. В името на тази цел те трябва да “преведат” идеологическите си и политическите си платформи в послания, които да убедят средностатистическия избирател, че едикоя си партия е най-подходяща и има най-голям потенциал (като управленска програма и човешки ресурс) да управлява страната през следващите няколко години. За постигането на тази цел, политическите субекти трябва да формулират послания, които да са приемливи и примамливи за максимален брой избиратели и – което е не по-малко важно – трябва да намерят начин посланията им да достигнат до максимално голям брой хора. Защото може да имаш най-прекрасната политическа платформа и най-съвършената управленска програма, но ако никой не разбере за съществуването им, те ще си останат няколко напълно ненужни свитъка печатан текст.

Какви са начините да достигнеш до избирателите с посланията си? В страните с по-дълга демократична традиция (като САЩ и Австралия) предизборните кампании са изключително трудоемко начинание, в което са ангажирани значителен брой хора при отлична организация. Основните партии имат свои собствени социологически екипи, които се занимават не само с проучване на общественото мнение в частта му за моментните избирателни предпочитания на обществото като цяло, но и с проучване на по-общите нагласи и очаквания на отделни индивиди и групи избиратели, представляващи различни социални прослойки. Именно на базата на такива проучвания се формулират и конкретните политически послания, с които партиите се опитват да спечелят доверието на своите избиратели. С други думи – политическите послания, които партиите отправят към електората, не са някаква приумица или случайно хрумване на отделни политици (дори това да е лидерът на партията), а са резултат от много задълбочени, научно базирани и доста продължителни във времето социологически изследвания. Като се има предвид, че социологията е много сложна и не много точна наука, един съвсем очевиден извод тук е, че предимство биха имали онези политически формации, които разполагат с по-компетентни социологически екипи.

Веднъж формулирани, основните политически послания трябва по някакъв начин да стигнат до хората. Огромен товар пада върху лидерите на политическите формации, които по време на кампания са почти денонощно на “бойната пътека”. От много ранна сутрин до много късна вечер те са в непрекъснато движение: посещават така наречените “маргинални” електорални райони, в които изходът на изборите не е относително сигурен, срещат се и разговарят с представители на различни обществени и делови организации, срещат се и разговарят с отделни граждани – на улицата или в търговския комплекс, участват в пресконференции, в предавания на радиото и телевизията, и общо-взето тотално се раздават.

Лидерът на една партия е нейното лице. Ако един лидер не съумее да спечели доверието на гласоподавателя, от това неизбежно страда цялата партия. Отговорността на лидера е най-голяма – всеки неуспех на партията е преди всичко неуспех на лидера.

Лидерите обаче не могат да изнесат цялата изборна кампания на собствен гръб – в пропагандирането на основните партийни послания ключова роля играят и конкретните кандидати за депутатски места. Докато лидерът провежда предизборната кампания на национално ниво, кандидат-депутатите действат в регионите. Това е особено характерно за държавите с мажоритарни избирателни системи като САЩ и Австралия. При един мажоритарен вот залогът е съвсем ясен – или печелиш, или губиш, няма средно положение и - ще си позволя да перефразирам крилатата фраза на Илф и Петров - делото на избираните е в ръцете на самите избирани. Всеки кандидат-депутат е лично отговорен за собствения си избирателен район и е съвсем обичайна практика по време на предизборна кампания кандидат-депутатът да обходи (в съвсем прекия смисъл на думата – на крак) по-голямата част от района си, да се срещне и да разговаря с максимален брой гласоподаватели, да участва в радио- и телевизионни предавания на местно ниво, да дава интервюта и въобще да присъства колкото се може по-осезателно в общественото пространство на избирателния си район.

Предизборната кампания на лидера и на кандидат-депутатите получава солидна подкрепа от партийния апарат – на национално ниво и по места. Дейността на партийния апарат се изразява в координиране на различните елементи на кампанията, отпечатване и разпространяване на пропагандни материали, реклама по радиото и телевизията и пр. В добавка предимство имат онези партии, които успеят да мобилизират по-голям брой доброволци, които осъществяват значително количество “черна” работа –разлепване на рекламни материали, разнасяне на брошури по пощенските кутии, агитация по телефона и пр.

Сигурен съм, че някои по-скептични читатели тук биха възразили, че от подобни действия (напр. пускане на агитационни материали по пощенските кутии) няма кой знае каква полза. Това е твърде далеч от истината. Всякакви такива действия имат своето значение и в крайна сметка имат някакъв (по-голям или по-малък) принос за кампанията. За да не съм голословен, ще дам следния пример. Преди няколко години по една случайност бях лично ангажиран в една изборна кампания в Австралия  – мой близък приятел австралиец беше кандидат-депутат на Австралийските демократи (една от малките партии в Австралия) в Newcastle, NSW и ме помоли да участвам в предизборния му екип. Знаеше се предварително с абсолютна сигурност, че моят приятел и въобще партията, от чието има той се кандидатира, нямат никакъв шанс за победа, но той прие да участва, тъй като гражданската му съвест му диктуваше, че по този начин допринася за “здравословността” на демократичния процес. Моето собствено участие се изразяваше почти единствено в разнасяне на рекламни брошури по пощенските кутии и за тази цел ми беше „зачислен” неголям жилищен комплекс. Имах най-искрено желание да помогна на своя приятел и взех доста присърце работата – в продължение на 2-3 седмици обходих целия периметър, без да пропусна нито една пощенска кутия. Както и се очакваше, моят приятел не спечели, но след изборите покани своя екип на “дружеска запивка”, за ни благодари за помощта, и ни съобщи изборните резултати по секции. Резултатът навсякъде беше в рамките на очакваните 5%, само в моята секция беше близо 8% - т.е. с около три процента повече. Нямаше как по друг начин да си обясним тази разлика в секционните резултати освен с факта, че аз единствен от екипа бях “навестил” пощенските кутии в махалата. Тук отново ще отворя една скоба за онези, които биха погледнали със скептично око на тези три процента – те на пръв поглед наистина не изглелждат никак много, но в сравнение с изходните 5% представляват едно много чувствително нарастване от 60%! Трябва също да се подчертае, че в страна като Австралия електорален “прилив” от 3% се третира като значителен успех. На парламентарните избори на 9 октомври именно с около три процента нарасна електоралната подкрепа за управляващата в Австралия десноцентристка Либерална партия с лидер Джон Хауърд и всички политически коментатори – вкл. и онези, които симпатизират на опозиционната лявоцентристка Лейбъристка партия на Марк Лейтъм – отчетоха това като съкрушителна победа. На президентските избори в САЩ предимството на Джордж Буш над претендента Кери беше дори по-малко от три процента, но при все това беше също квалифицирано като голяма победа.

Но нека да помислим в какво се крие зърното на успеха на Буш и Хауърд и могат ли родните ни политици да извлекат някаква конкретна поука, която да донесе и на тях успех в предстоящите избори за Народно Събрание догодина. Едно нещо е съвсем безспорно – политическите формации на Буш и Хауърд спечелиха не защото бяха по-добре организирани, по-мотивирани или по-всеотдайни от политическите си противници – няма никакво съмнение, че екипите на Кери и Лейтъм бяха също толкова организирани, мотивирани и всеотдайни. Предимството на Буш и Хауърд се изрази в това, че те успяха да формулират ясни и точни послания, които намериха положителен отклик в нагласите на по-голямата част от електората.

Джордж Буш заяви на американците – Америка е в състояние на война! Вие имате нужда от силен и безкомпромисен лидер, който уверено да води страната в тези тежки времена. Аз съм този лидер. Моят опонент е мекушав и непоследователен политик и не става за тая работа.

Джон Хауърд пък заяви на австралийците – ние управляваме вече осем години и сме се доказали на практика като отлични мениджъри на икономиката. Благодарение на нашето управление Австралия преживява безпрецедентен икономически възход. Ако искате това да продължи – гласувайте за нас! Историята е показала по един несъмнен начин, че лейбъристите са лоши мениджъри на икономиката. Ако искате рецесия, безработица и високи лихвени проценти – гласувайте за тях!

Читателят ще отбележи, че и в двата случая налице е комбинация от позитивни и негативни послания – подчертаващи предимствата на единия и недостатъците на другия кандидат. И Буш, и Хауърд убедено и последователно отстояваха тези послания от началото до края на предизборната кампания. И спечелиха.

Кери не успя да направи това. Неговите послания бяха или колебливи и неясни, или сложни и объркани. Без да съм негативно настроен към Джордж Буш, Кери определено имаше симпатиите ми, тъй като е личност с много по-голям интелект и по-богата обща куртура. Колкото и да е парадоксално обаче, това въобще не беше в негова полза. С поведението си по време на кампанията Кери в много голяма степен оправда имиджа, който политическите му противници му изграждаха – неговите послания бяха неубедителни и често дори противоречиви, изказванията му, макар и съдържателни, често бяха сложни и заплетени – направени в стил, който (меко казано) не импонира на средностатистическия гласоподавател. Оказа се, че повечето хора са много по-склонни да се идентифицират с далеч по-семплия интелектуално Буш (което всъщност едва ли е чак толкова изненадващо).

Марк Лейтъм, лидерът на австралийските лейбъристи, се опита да неутрализира основното послание на Джон Хауърд, като обяви щедри програмни намерения в областта на образованието и здравеопазването – области, в които лейбъристите (и социалистите изобщо) са традиционно силни и които (по напълно обясними причини) се възприемат като много важни от огромното мнозинство избиратели. Липсата му на успех политическите коментатори обясняват с неумението му да представи основните елементи на програмните си намерения по достатъчно кратък, точен и ясен начин. В резултат повечето хора или не доразбраха за какво става въпрос, или бързо-бързо го забравиха, или просто не му обърнаха внимание. 

Нека сега да обърнем поглед към родната ни действителност и да видим как стоят там нещата по-малко от година преди следващите парламентални избори. Макар че би било много трудно (сигурно – невъзможно) отсега да се правят точни прогнози, все пак се наблюдават някои много стабилни тенденции, които е малко вероятно да се променят радикално в периода до изборите.

Една от тях е свиването на електоралната подкрепа за основните политически форамции до най-“твърдите” им електорални ядра. Същевременно наблюдаваме стабилна тенденция на нарастване на броя на хората, които няма да гласуват за нито една от съществуващите в момента политически формации. Броят на негласуващите е твърде вероятно да бъде близо до или дори да надхвърли 50% от общия брой на имащите право на глас български граждани.

Също така бихме могли с доста голяма степен на увереност да предположим, че е много малко вероятно отново да сме свидетели на политически илюзионизъм от типа, който ни демонстрира Симеон Сакскобургготски през 2001, тъй като май няма откъде да изникне друг “илюзионист” от неговия ранг и да предизвика масова хипноза у населението. Което означава, че онези политически формации, които имат сериозни намерения за нещо повече от това да минат 4%-овата бариера, трябва да намерят начин да спечелят доверието на поне част от негласуващите 50%+. Това безспорно е много трудна, но не и невъзможна задача. Без претенции за изчерпателност ще се спра накратко на някои от начините, по които би могло да се постигне успех в това отношение.

Вече стана дума за това колко е важно партията да формулира кратки, ясни и разбираеми послания. Това трябва да са послания, които мнозинството хора разпознават като важни за самите тях – като нещо, което ги засяга по един съвсем пряк и конкретен начин, нещо, което има значение СЕГА и ТУК. Съвсем естествено е хората да се интересуват от конкретни страни на ежедневието си – от неща като доходи, данъци, безработица, лихвени проценти, образование, здравеопазване и пр. Големият риск за партиите е изпадане в популизъм – нещо, което една себеуважаваща се политическа формация не може да си позволи. Не е невъзможно обаче по отношение на жизнения стандарт на хората да се формулират положителни послания, които са реалистични и изпълними. Струва ми се също така, че в България в наши дни има два много сериозни проблема, чието формулиране под формата на предизборни политически послания ще намери отзвук в сърцата на огромен процент от населението: корупцията и престъпността. Друг много сериозен проблем (свързан с предишните два) е крайно незавидното състояние на правораздавателната система. Партията, която успее да убеди максимален брой избиратели в сериозното си намерение да се справи с тези проблеми, може да очаква значителен електорален успех.

По отношение на предизборните политически послания трябва да се каже още нещо – посланията трябва да бъдат както положителни (изтъкващи предимствата на единия “отбор”), така и отрицателни (изтъкващи недостатъците на другия “отбор”). Политическата практика навсякаде по света показва, че една негативна кампания – с други думи една кампания на демонизиране на политическия противник – може да донесе значителни дивиденти, особено ако е подплатена с данни за автентични недостатъци. Като се има предвид на какви управленски практики сме били свидетели през последните 3 години и нещо, не би било никак трудно да се изградят много ефективни негативни послания – без никакво преувеличение или изкривяване на истината. За целта например могат да се отпечатат листовки, които да изброяват някои от законодателните актове на управляващото мнозинство (като например се наблегне на това, че първият им законодателен акт беше намаляването на данъците върху хазарта!). Може също да се приготви една листовка, който да изброява имотите (съответно остойностени), които си е реституирал – по всяка вероятност незаконно – Симеон Сакскобургготски. Може също така да се приготви и една хумористична листовка, съдържаща най-цветистите езикови изпълнения на настоящия ни министър-председател – като илюстрация на пълната му неадекватност на най-висшия ни правителствен пост. В обобщение на казаното дотук, политическите послания (позитивни и негативни), използвани за целите на предизборната надпревара, би трябвало да се отстояват много упорито и последователно през цялата предизборна кампания и да се търсят всякакви начини тези послания да достигнат до максимално голям брой гласоподаватели.

В една изборна кампания човешкият фактор незибежно играе много ключова роля. Мнозинството хора в България обаче са дълбоко разочаровани и дори отблъснати от политиката и политиците. Това разочарование е съвсем разбираемо и поне отчасти се дължи на обективно ниското качество и липсата на професионализъм на повечето български политици. Един начин да се спечели отново доверието на хората е да се номинират като кандидат-депутати личности, които не са по един или друг начин компроментирани и които на местно ниво имат безспорен авторитет и в професионално, и в гражданско отношение. Онази партия, която успее да подбере кандидат-депутати, които се ползват с доверие на местно ниво, ще е спечелила половината битка.

Веднъж номинирани, кандидат-депутатите трябва да се заемат с изборната си кампания по места и да я провеждат все едно, че са мажоритарни кандидати – нека хората да видят с “просто око” личностите, които ще ги представляват в българския парламент. Точно като мажоритарни кандидати те би трябвало собственоръчно (или “собственокрачно”) да обиколят избирателния си район и да направят всичко възможно да установят личен контакт с възможно всеки  потенициален избирател. От съществено значение е също така да се мобилизира значителен контингент от симпатизанти на партията, които да се ангажират лично с агитиране в нейна полза.

В заключение бих искал да кажа следното. Една от основните причини за просперитета на западните демокрации, който и България се стреми да постигне, се крие в това, че към всеки един вид дейност, включително и политиката, се подхожда с максимална сериозност, мотивация и краен професионализъм. В условията на една изборна кампания (а и не само по време на кампания) професионалният политик се бори за спечелването на всеки отделен глас като използва абсолютно всички средства, които позволява законът. Няма никакво съмнение, че страната ни ще направи много голяма крачка по посока на този просперитет, когато родните ни политици, започнат да подхождат към работата си със същото ниво на професионализъм.