15-11-2004

Прогласената смърт на държавата парадоксално кореспондира с обявения от Франсис Фукуяма “край на историята”, свързван с победата навеки на либералната демокрация и глобалния капитализъм. Но и тази победа, люлка на която е “новата империя” – държавите на Западна Европа и Северна Америка, не изглежда вечна. Дори и самият Фукуяма признава, че за отделните общества и за глобалната общност залезът на държавата е “прелюдия не към утопия, а към катастрофа”. Според него при изграждането на „новите държави” укрепването на институциите на държавността е първо условие за преодоляване на увеличаващата се нестабилност в световната общност. Остава да се види “дали европейците знаят по-добре от американците как се решава квадратурата на кръга”.

В предизвикателствата на новия световен ред от началото на ХХ! век, в които шестват идеи примерно като идеята на Самюъл Хънтингтън за “сблъсък на цивилизациите”, сякаш има все по-малко място за съждения като това на Хераклит, че всеки сблъсък би следвало да е съгласие – “съгласие в противопоставящите се напрежения между лъка и арфата”. Ето защо по отношение на ерозията на модерната държава в частност и на общата теория за държавата като цяло, задълбочените отговори на подобен въпрос наистина имат фундаментален смисъл.

В този контекст същностен анализ на държавността ни предлага Щефан Бройер в капиталния си труд “Държавата (създаване, типове и организационни стадии)”. Книгата заслужава специално внимание. Какво се е случило, щом в началото на третото хилядолетие развитието на цивилизацията е спряло? Как се е стигнало до онази странна, рядка и чувствителна към смущения комбинация от монополизация и рационализация на властта – кризата, която преживяваме днес? Защо изобщо са се създали монополи на насилието и са се наложили над реда за самозащитата? Какви условия са направили възможно тяхното съществуване и техните промени? В каква посока ще се развива оттук нататък рационалната държава, която оформя модерния свят на държавността? Нима е неминуема смъртта на все още жизнения Левиатан, когато днес числеността на неговите убийци се увеличава, а все повече стават тези, които виждат в него един “модел, излизащ от употреба”?

Диагнозата на Щефан Бройер е, че за подобни въпроси съвременната наука е зле подготвена. Днес между понятието за държавата, обяснявано от общи теоретични постановки, от една страна, и историко-емпиричното познание за нея, от друга страна, зее бездна. Докато човечеството трупа все повече информация “за ритуалите на властта при маите” или “за данъчната система на династията Мин”, общата теория за държавата се задоволява само с грубо групиране по стандартни признаци. В подреждането на пъзела съвременната политическа наука решително се освобождава от всякакви исторически позовавания.

Докато политическата социология скъсява своя “времени хоризонт” до време, което е “не по-ранно от 1800” (началото на ХІХ век). С други думи, казва Бройер, държавата няма как да не е застигната от същото “проклятие”, което тегне над познанието с поставянето му на научна основа.

Как да се преодолее бездната между историко-емпиричното познание и анализите на общата теория? За да се случи това, науката според Бройер трябва да е нещо много повече от метод за мултиплициране на въпроси, а най-перспективният начин за преодоляване на бездната е показан “от Макс Вебер още преди много години”.

За целта науката за държавата трябва да се откаже да се основава както при естествените науки на “общи закони” и “родови понятия”. Тя следва да стъпва върху “идеални типове” и “идеални гранични понятия”. Именно “идеалните типове” и “идеалните гранични понятия” правят възможно обединяването на огромни количества информация, ориентирането им спрямо “общи гледни точки” и “свързването им в последователност”. Бройер пише, че да се мисли за държавата по логиката на Вебер означава не частното да се натъпче в някакви предварително направени чекмеджета, а на първо място да става дума за “конструкция на типове”. Типовете следва да се използват като “скàли”, с помощта на които именно се виждат отклоненията, така че да не е нито недостатък, нито опровержение, когато “отделно историческо явление” само частично се доближава до “определен тип”. В книгата на Щефан Бройер по този начин “историко-емпиричните параграфи” подреждат действителността не като “екземпляр”, а служат за демонстрация на “каузалната адекватност на типовете”. Защото, по думите и на Вебер, смисълът на създаването на идеално типични понятия е навсякъде да се осъзнае отчетливо не общото за рода, а напротив – своеобразието на културните явления.

Следвал политология, история и философия, в наши дни - професор по социология във Висшето училище по икономика и политика в Хамбург, преди издаването на капиталния си труд Щефан Бройер вече е написал “Империи на Стария свят” (1987), “Архаичната държава. За социологиаята на харизматичното господство” (1990), “Макс Веберовата социология на господството” (1991), “Бюрокрация и харизма. За политическата социология на Макс Вебер” (1994). Но връщайки се постоянно към Макс Вебер, той прави това, както сам признава, с чисто инструментална, а не с догматична нагласа. В “Държавата” влиянието на Вебер е в основната концепция, но само в отделни понятия (като например патримониализъм и феодализъм), тъй като развитието на модерната съвременна държава днес следва посока, която по времето на Макс Вебер “не е и сънувана”.   

Като си служи с инструментариума на Вебер, Бройер е убеден, че за да стане едно обединение за господство политическо обединение, то трябва да се свърже с ясно очертана територия и живеещите на нея хора. Точно политическото обединение има за свое най-висше агрегатно състояние държавата. Държавата обаче се проявява там, където управляващата институция претендира за монопол върху легитимната физическа принуда за осъществяването на редовете. В стремежа си към легитимност монополът върху силата е неразривно свързан със създаването на суверенитет като “съществен атрибут на съвременната държавна институция” (Вебер). Бройер посочва три типа легитимност, като е категоричен, че те не могат да бъдат вкарани в хронологичен ред. Процесът на акумулация и монополизиране на властта, който се наблюдава в зората на държавата, но е валиден и за модерната рационалната държава. Той е в състояние да се обърне в процес на дезакумулация, а при определени обстоятелства е възможно да премине в пълен разпад на господстващата структура. Ето защо трите основни типа държава не бива да се разглеждат като постоянни величини, а следва да се концепират единствено като гранични понятия, като точки на апогей в пътищата на развитие, в чийто ход “властта многократно променя своето агрегатно състояние”.

В “Държавата” Щефан Бройер прави именно това. Той се опира върху идеалнотипичния метод на Вебер. Според Бройер, в еволюцията (съчетана често с деволюция) на додържавните политически обединения точно водаческото обединение в своите типове и пътища на развитие маркира “големия праг” в историята на човечеството – прагът, разделящ политическите от неполитическите обединения. Като  обединение за господство, почиващо върху харизматичното господство, при което благата на престижа играят централна роля, а чисто персоналната харизма непрестанно следва да се доказва, водаческото обединение е йерократично (притежаващо средства за психическа принуда), но и политическо обединение (защото притежава рудиментарен щаб за осъществяването принудата). Една съществена крачка обаче отделя водаческото обединение от държавата: то не притежава монопол нито върху психическата принуда, нито върху щаба за осъществяването й. Това се случва при харизматичната държава, която първоначално изцяло следва формата, установена чрез структурата на додържавните политически обединения. При нея обаче се осъществява една съдбоносна промяна: смяната на олигополисткия ред на легетимното физическо насилие с държавен монопол. Домът и култовото пространство на господстващия род според Бройер се превръщат в “център на света”, пространството се разширява, харизмата на аристокрацията става част от царската харизма. Ражда се коничната кланова държава, чиято експанзивна структура води до демографско, териториално и политическо разширение, свързано с все по-силно йерархизирани образувания.

С анализирането на харизматичната държава Щефан Бройер изчерпва първия от трите основни типа на държавата. Следващите глави на книгата си той посвещава на другите два основни типа държава: традиционната държава и рационалната държава. Изграждайки текста върху основата на идеалнотипичното разбиране на Вебер за държавата, Бройер типологизира проблемите на териториалната държава в следните посоки:  урбанистичната териториална държава /патримониалният град царство, комуналната държава, урбанистичната териториална държава и “осевото време”/;  империята /примарни и секундарни империи, последните - съставлявани от империи на номадите, на градовете държави и империи от втория ред/; феодализмът /пребендален и ленен феодализъм, корпоративната диференциация като особеност на Запада/. Като произволен пример за универсалността на инструментариума, основан върху прилаганата от Бройер концепция  за “праговите зони” и “граничните понятия”, би могла да послужи връзката, която авторът прави между империите от древността и модерните колониални империи: става дума за констелации, при които една нова култура е принудена да се развива във формите на все още непреодоляна стара култура, когато се получават смесени образувания и отношения на напрежение.

В съществената метамофрфоза на основните компоненти на държавата рационалната /модерната/ държава е третият основен тип държава. Разглеждайки нейната легитимност и организация, отношението й към демокрацията, същността на рационализацията и нейните пътища на развитие, Щефан Бройер доказва, че и при рационалната държава не става дума за напълно нови белези, които се отнасят единствено за нея, а за увеличаване и засилване на компонентите, присъщи на държавата като такава, следователно и на домодерната държава. Освен типа легитимност (демократичната легитимност), съществена отлика на модерната държава е рационалността й (макар следваща различни пътища) и нейното свързване с появата на нациите. На сцената на рационалната държава, изградена върху легитимността, организацията, демокрацията и нацията, Бройер типологизира основните нейни актьори: партии, съюзи, институции. Особено важно място в познанието за рационалната държава заемат формулираните от автора  “саомотрстранявания на демокрацията”. Демократичната революция подготвя почвата за нови стабилни институции, но тя същевременно разкрива и нови пътища за нестабилност. Тези пътища са свързани с разрушителните за демокрацията действия на създадените с цел завземане на властта харизматични мирогледни партии (комунизъм, национализъм) и харизматични патринажни партии (фашизъм).

Съвременният стадий в развитието на държавата Щефан Бройер дефинира с нейните вътрешноструктурни промени. Тези промени според Бройер носят характера на същностни метаморфози с появата на социалната, екологичната и икономическата държава, с все по-нарастващата склонност на индустриалния капитализъм към освобождаване от обвързаността с определена територия, с множащите се транснационални, международни и наднационални преплитания, с поставяните в резултат на това под съмнение понятия като “държавна територия” и “държавен народ”. И след като на основата на идеалнотипичния метод на Вебер е изследвал развитието на държавата от водаческото обединение до модерната държава от края на ХХ в. като единен процес, точно тук Щефан Бройер задава големия въпрос: “Не е ли възможно модерният капитализъм да представлява световно-исторически нов ред, чиято експанзия да става за сметка на държавността”? Какво ни очаква – сбогуване с държавата?

След този рязък въпрос читателят изпитва потребност да прочете страниците на “Държавата” на Щефан Бройер повторно. И когато го стори, той може би също като Бройер ще е убеден, че онези, които днес поръчват “траурната музика” за държавата, си служат с едно много по-тясно понятие за държавност от понятието, което, следвайки възгледите на Вебер, лежи в основата на книгата му. Защото “държавата не е мъртва, тя е разомагьосана”. Не е изключена обаче “възможността тя да надживее разомагьосването си с толкова малко, с колкото сам Бог е надживял своето разомагьосване”.