|
|
...
Иван, София
Някъде 1990-1991 на някакъв митинг
съм сложил едни дънки и една червена тениска, много хубава
тениска, качествена, дълга и много червена, не като китайските,
това хванах на излизане, и някакъв първосигнален там ме дръпна
настрани и ми каза: "Копеле, махни тая тениска, да не го отнесеш
някъде." Много ме ядоса тогава. Може и симпатия да е искал да ми
покаже, но се ядосах на този белег на първосигнално мислене, което
ми хрумна, че и тълпата притежава. А после се сетих, че с такова
мислене работа не се върши, най-много някой да те използва, да си
свърши някоя негова си работа с него. Както и стана. Червената ми
тениска сигурно е виновна за това, няма какво друго да е :)
...
Рони,
Варна:
Откакто кръчмата се превърна в клуб,
тук стана прекалено тихо. Меки килими, лек джаз, изискан интериор,
приглушени разговори...
Латинкианка,
Орден на латинката:
В момента гледам тук по телевизията
някакво състезание с домина. Създаването на тези картини е
западната мандала. Отбори, съставени от млади хора, редят часове
наред стотици хиляди цветни домина, които трябва да изразят
някаква идея при бутването на първото и последващо срутване на
всички останали. Картината се променя, след като падне и
последното от тях, тогава тя изписва или изразява нещо ново.
Обикновено елементарно като първото, което вече е изразявала.
Подобни неща се правеха навремето
при откриването на фестивалите при нас, огромни групи от хора
държаха по стадионите разноцветни шалове или с дрехите си
изписваха различни картини или лозунги. Макар и величествена, тази
масовост ме дразнеше и преди, дразни ме и сега, при тази нова игра
на безсмислието.
Колко повече смисъл има в мандалата,
която източните монаси редят. Западняците не могат да разберат как
е възможно десетки хора в продължение на месеци да рисуват с
цветен пясък една великолепна картина, после да медитират кратко
над нея и след това безжалостно да я разрушат. Те се опитват да
втвърдят пясъка, да документират процеса на създаването на
мандалата на филм, да я снимат, за да я запазят чрез фотографията.
Монасите им позволяват това, но не ги разбират - по същия начин,
по който двете цивилизации никога всъщност не са са разбирали.
Нима белите хора не знаят, че възвишеното изживяване е в душата,
не в картината? И че след като картината е запечатана в душата
чрез медитация върху нея, тя е неунищожима? А материалното е
разрушимо като този пясък, събираш го месеци с труд, а после то се
разпада в миг?
Казвам това не за да се
заяждам, а просто защото съм човек, който много повече цени
нещата, които не могат “да се пипнат”.
Рони,
Варна:
Ще се опитам да ви разкажа една моя
история. Съвсем автентична. (Работата ще почака. Все пак днес е
неделя.)
Майка ми някога е свирила на пиано,
при това доста добре. Когато аз съм се родила обаче, пианото вече
го нямаше. Защо - това е друга история, няма да ви занимавам с
нея. Важното е, че в първите години от живота ми у дома не се
говореше за музикални инструменти.
Бях на три или четири години, когато
видях пиано у едни съседи. Дъхът ми спря. Познах го. Исках си го.
Възрастните около мен забелязаха някак разсеяно интереса ми и се
разбраха, че мога да ходя у съседите и да се радвам на пианото. И
досега си спомням вълнението ( не е това думата): отварям капака,
сгъвам ивицата зелено сукно, застлана върху клавишите, и пред мен
се ширва клавиатурата. Сядам пред нея с усещането, че ако се
съсредоточа, ако се напрегна още малко, ще засвиря. А вечер
сънувам как ми купуват пиано. Това продължи няколко години. Накрая
– бях вече шестгодишна – майка ми разбра, че трябва да се направи
нещо. По това време нашият стар род преживяваше сериозен упадък,
дори разпад – и не само по вина на комунистите, а и по някакви
други неведоми причини. Беше изключено да ми купят пиано. Взеха ми
пиано под наем – отвратителен инструмент с метален звук и с
разбити клавиши. Но аз вземах уроци и свирих на него четири
години. Когато понапреднах, разбрах, че това у дома не е пиано. И
прекъснах. Но още две-три години се надявах на чудо. Дори бях
сигурна, че ще стане. После всичко това изтече нанякъде...
Сега вече имам пиано. Много рядко
свиря – няколко стари неща, които помня наизуст. И понеже зная, че
свиря отвратително, никога не го правя пред хора. Дори не съм
достатъчно музикална.
Само не мога да си обясня каква беше
тази магия, която ме бе обсебила през цялото ми детство.
Иван,
София:
Така... Сега, как стоят нещата към
20:20 тази (събота 13 ноември - бел. ред.) вечер. Горе като
натиснете на "Музика", ви завежда долу, ако искате да спрете
музиката или да си намерите нещо по ваш вкус. Към парчетата напред
се минава с крайния десен >|, към парчетата назад се минава с
крайния ляв |<. Също така работят останалите бутони - за пауза, за
спиране и за спиране само на звука, както и плъзгачите за
регулиране на звука и за разхождане напред и назад по пиесата,
която свири в момента.
Преди малко звъни един приятел и
пита: "Бе ти познаваш ли един Васил, някъде към Холивуд живее?"
Викам, да, познавам го, що, не може ли? "Бе и аз го познавам, има
мустаци." Казвам, да, има, е, и? "Ми не може ли да му сложиш и на
него малко джаз за уискито и за мустаците, да си слуша и да си пие
уиски. Пък и на другите може да им хареса." Готово, казвам,
веднага го правим, нямаш грижи. Та така - парчета от 6 до 10 са за
вечерно време и за уиски.
Да ви питам, като стана дума, може
ли и аз да послушам, само че на вино? Благодаря, наздраве!
В.Антонов,
Пак от там:
Поздрави и от мен и моите мустаци. В
момента ги топя в бира "Самуел Адамс", бостонска бира - лагер -
досущ като Нюкасъл. Леко горчива и много пивка.
След водка не върви уиски, иначе щях
да последвам сценария. Хубав сценарий. Тютюнът на лулата ми е
"Чери кавендиш".
Искам да попитам представителката на
марсианския клон на Ордена на Латинката - Как е там на Марс без
джаз и класическа музика?
Сигурно заради това там няма живи
хора, а марсоходи и други техники? Знае ли човек.
Сигурно няма кой да му" удари" и
едно уиски.
Ама карай да върви! Това са само
предположения от неосведомен посетител в Клуба.
Знаеш ли, като дете, в онези мрачни
години, когато чувах класическа музика ми се свваше сърцето и и ми
се доплакваше. Не плачех, но ми беше тъжно. Можех да слушам с
удоволствие само упражненията на брат ми на виолончело.
Впоследствие нещата се промениха и
сега имам периоди в които просто чувствам непреодолима нужда да
слушам класика. Иначе слушам джаз.
Абе живеем някакси.
Наздраве.
Иван,
София:
Ако искате, потърсете и вие малко
джаз на миди, ама хубав, бавен такъв - приглушено полутъмно,
мадами с широкополи шапки и тъмночервен маникюр, спокойни мъже без
вратовръзки, освободен пианист с цигара в устата и чаша на капака,
полупразно, Ерол Гарнер, Бил Еванс, Елингтън на млади години,
тва-онва.
Тука такъв темпест ис фучинг енд
гърминг, майко мила, ще ме отнесе, не може да се ходи за коняк в
момента... |
