05-11-2004

Ако филологът се е вслушвал внимателно в хаотичното и разностилово говорене в българската политика непосредствено след 10 ноември 1989, щеше да забележи, че в първите години на прехода влязоха в драматичен конфликт и яростно се сблъскаха два подхода, два стила – многословният, но празнословен, стерилният, безцветният, скучен до смърт, демагогски бюрократичен стил на официалното комунистическо говорене преди 10 ноември и живият, но брутален, агресивен, безпардонен уличен език. От този сблъсък бабаитско-тарикатският стил излезе победител и наложи своята вулгарна жизненост не само в медиите, но и в парламента, а и в отношенията между хората.

Както до 10 ноември демагогският партиен стил беше разстлал сивата си пелена навсякъде и беше заразил обществото с лицемерие, така мутренско-тарикатският език след 10 ноември, който се наложи като победител, зарази обществото с цинизъм и опростачи във висша степен политическото говорене, а оттам оказа зловредното си въздействие и върху обществото (филологът си знае -  езикът е не само отражение и мерило на културата, но и обратно оказва своето въздействие върху нея).

Затова беше важно да се появят политици и журналисти, които категорично ще откажат, както задимената парна баня на мъгливото и безплътно нищо не-казване, така и тинята на просташкото говорене. И, слава Богу, те се появиха. Наистина техните гласове трудничко се долавяха в шумния жабешки хор, който раздира родното пространство, но лека-полека писналите ни от кряскането уши започнаха да чуват и тази щурчова песен.

За мен това беше сигнал, че инфантилизирането на политическия живот лека-полека ще спре, че ще се възстанови уважението към институциите и закона, уважение, наложено не със сила и лицемерие, както в тоталитарната комунистическа държава, но уважение съзнателно и затова истински ценно.

Когато Филип Димитров стана премиер, българското общество все още беше яростно и категорично разделено на сини и червени.

Филип Димитров беше първият премиер, който в сравнително кратко време се опита да наложи респект пред демократичните принципи и спазването на демократичните процедури. Остана неразбран за голяма част от българското общество, но малцината, които го разбраха, ще станат част от хората, които постепенно ще наложат един нов стил в българската култура - стилът на откритото, но не грубиянско говорене, стилът на уважението към опонента, стилът на демокрацията. Поклон, господин Димитров.

Иван Костов беше първият премиер, който успя да наложи уважение към институциите, който прокара идеята, че държавният служител е преди всичко служител на България, а личните му партийни пристрастия трябва да останат на заден план. С присъщата си енергия и с личния си пример Иван Костов успя да стимулира голяма част от администрацията да върши отговорно работата си. Поклон, господин Костов.

Едвин Сугарев, човек с най-широк духовен хоризонт, вече 15 години не отстъпи от принципите си за морал в политиката и като самотен Дон Кихот се бори с корупцията и престъпността в най-висшите етажи на българския политически живот. И като Дон Кихот е обект на подигравки и хули. Но неговите усилия, дори и неразбираеми за голяма част от инфантилното и цинично общество, дават резултати и макар и невидими за повърхностните, слагат основата на бъдещия задължителен морал в политиката. Поклон, господин Сугарев.

В момента и тримата споменати в моя анализ са обект на яростно отричане, клеветнически кампании, подигравки и обиди.

За тяхна чест, господата Филип Димитров и Едвин Сугарев не се поддадоха и не слязоха нито веднъж на нивото на ругателите си, а неотклонно продължават апостолската си дейност.

Не така обаче стои въпросът с господин Костов. Никой няма право да го обвинява, че в един момент сякаш не издържа на дългите и яростни атаки. Според мен не издържа, не защото беше атакуван повече от първите двама, а защото личното му честолюбие беше в повечко, отколкото на Филип Димитров и Едвин Сугарев. Господин Костов обаче е силна личност, а силната личност е силна, не само защото може да се противопостави на общественото мнение, когато се налага, а и защото има смелостта да види собствените си грешки, колкото и болезнено да е това за един честолюбив и горд човек.

В този смисъл, струва ми се, призивът на Филип Димитров към Иван Костов за смирение е повече от добронамерен, навременен и разумен.

Да, Иван Костов беше несправедливо нападан, обиждан и хулен - той и семейството му бяха клеветени и обругавани. Но господин Костов не трябва да си позволява да развие такава свръхчувствителност, че да спре да различава долната клевета от справедливата критика. Нараненото честолюбие е лош съветник, а България има нужда от държавника Костов, България има нужда от потенциала на Иван Костов, от натрупания му опит.

Господин Костов, не е важно дали ще се върнете като премиер в българската политика, какъвто отново бих искала да ви видя. Премиерското място са го заемали достатъчно недостойни, за да е важно само по себе си. Важно е да се върнете в политиката и да заемете мястото си там, като загърбите обидите, които са ви нанесени волно или неволно. Нямаме право да проиграваме европейското бъдеще на България, а конфронтацията, нападките и крамолите в момента между СДС и ДСБ не са разумни. Убедете своите искрени симпатизанти, че има неща, които стоят по-високо от честолюбието и един ден историята ще ви е благодарна за това. А когато смирите своето наранено (и напълно разбираемо наранено) честолюбие, тогава може би ще можем да обсъдим и грешките, които бяха допуснати от вас, докато бяхте лидер на СДС. Нали не мислите,че нямате никакви грешки?

Сега най-важното е да се уточнят политическите принципи, по които не може да се прави компромис и около тях да се обединят тези, които ги споделят. На първо място това са декомунизацията на страната, достъпът до информация, реформата в съдебната система, просвещаването на българското общество.

Едва ли по тези въпроси има някакви фундаментални различия между вас и довчерашните ви съратници.

Не трябва да допускаме отново поредната катастрофа за България, защото може да се окаже фатална.

P.S. Още един достоен пример за политик, който не позволи нараненото му самочувствие да вземе връх над разума му е бившият вицепремиер Александър Божков ,който запази доброто си чувство за хумор, издигна се над интригите и остана полезен за България с чудесните си анализи. Господин Божков беше не по-малко несправедливо клеветен и хулен, дори беше (а може би още е) подложен на прокурорски произвол. (Бел. авт.)