05-11-2004

Президентските избори в САЩ вече минаха и вие знаете кой е победител. Аз обаче още не знам, защото в момента, когато пиша тези редове, до изборите остава един ден. Има ли значение, че вие знаете резултата, а аз не?

Има, разбира се, защото тук се готвя да кажа какви могат да са за нас последиците от изборите в САЩ, като при това се облягам на убеждението, че следващият президент на Съединените американски щати ще се казва пак Джордж Уокър Буш. Но, признавам, възможно е да греша. Вярно, дава се някакво предимство на Буш, но то е минимално и дори в последния момент нещата могат лесно да се обърнат. Въпреки това залагам на досегашния президент. Мисля, че до първия вторник след първия понеделник на ноември от високосната 2008 г., когато според американската Конституция трябва да се проведат следващите президентски избори, в овалния президентски кабинет в Белия дом във Вашингтон ще бъде Буш.

Е, а какво пък, ако е Кери?

Няма да е нещо кой знае колко по-особено, защото за информирания и непредубедения анализатор политическата картина в САЩ не е труден ребус. По простата причина, че тази картина е зависима от политическата картина (тоест от съотношението на силите) в света изобщо. А и световната картина не е особено труден ребус. Защото в епохата на ядреното оръжие и неотразимите доскоро средства за неговото пренасяне до всяка точка на земното кълбо, нещата са изчистени и мъчно забележими подробности почти няма. А защо картината в САЩ да е зависима от картината в света изобщо? Защото в днешния свят САЩ са, а вероятно още много години занапред ще продължат да бъдат единствената ядрена суперсила, способна да упражнява политически, икономически, финансов и ако трябва, военен натиск по абсолютно всички паралели и меридиани на планетата Земя. Защото по редица показатели (във военната област примерно по огнева мощ, а в икономическата по брутен национален продукт)

САЩ превъзхождат останалите

така наречени "велики" сили, взети накуп.

Това е роля, от която САЩ не могат да се откажат, даже и на някой президент в Белия дом да му се иска да отърве страната си от нея. Това е роля, която историята безапелационно наложи на тази сравнително млада и страхотно продуктивна разноцветна държава. И за да бъда още по-конкретен - това е ролята, която САЩ бяха обречени да изпълняват, бидейки единият от полюсите в 50-годишната Студена война между комунизма и капитализма, и след това поради суровите реалности, стоварили се върху изуменото и стъписано от рухването на съветската империя човечество. И още нещо: напълно е естествено, че въпросната роля не е по вкуса на много страни и народи, в това число и на голяма част от самия американски народ. Но повтарям - за САЩ тя е съдба. И алтернатива няма.

Нас, българите, в сегашната 2004 никак не ни интересува кое в живота на средния американец би било различно, при положение че следващият президент на САЩ е Кери. Май нещо в подоходното облагане щяло да се промени. Или в социалното осигуряване. Сигурно някъде ще има някакви разлики - и то си е в реда на нещата. Нас обаче пряко ни засяга бъдещето поведение на САЩ на международната сцена. Засяга ни пряко ролята на САЩ като единствена останала световна ядрена суперсила, защото наш жизнен национален интерес е да пригодим външната си политика към външната политика на САЩ. Само глупак би очаквал

САЩ да пригодят външната си политика към нашата, нали?

Казвам го, защото най-гласовити в медиите са в момента разни самозвани ментори, дето говорят за "бившия голям брат" и как сега сме си намерили пак нов "голям брат". Как сме се самоунижавали, как сме били винаги готови да се подчиняваме и прочее нелепости. Трябва да сме наясно, че точно в тази насока - външната ни политика, огромни предизвикателства лежат пред България, изключителен опит и майсторство ще са нужни през идващите години, за да може държавният кораб да бъде безаварийно прекаран между коварните подводни скали по новия ни път. И това важи с пълна сила независимо дали новият американски президент ще се нарича Буш или Кери.

Миналия петък беше подписана европейската Конституция, която става задължителна за всичките 25 страни - членки на Евросъюза. За пръв път обединена Европа ще има председател, за пръв път ще има външен министър. Все още няма федерация Съединени европейски щати, ала започва скубането на пера от националния суверенитет на хилядолетните европейски държави. Страните членки трябва да ратифицират Конституцията, а ако не искат - могат да напуснат. Е, ние - ако се съди по досегашното ни поведение - смятаме за свой национален приоритет членството в ЕС, което пък значи, че приемаме постепенното орязване на суверенитета на България. Само че ЕС се готви за роля в международния живот, ако не равна, то подобна на тази на САЩ. И ето го конфликтът на интереси. Ще можем ли да сме хем добри европейци, хем и добри съюзници на суперсилата САЩ. Една Германия смуче милиарди долари от американските бази на своя територия, една Гърция - също, а и двете не се стесняват да си служат с реториката "анти Буш". Защо им се разминава? Може би у нас има и такива, които искат да правим същото? Само че в Германия Шрьодер губи позиции и когато християндемократите пак вземат властта, същата ли ще бъде политиката на Германия към Ирак например? И към Иран или към Северна Корея? А у нас се очертава обратното -

за управление се готви бившата Комунистическа партия

Ще може ли тя да надскочи предразсъдъците си? Франция по традиция се цупи на плъзгането си към второстепенна международна роля и обича да прави сечено на Вашингтон, но, както убедително показа войната в Ирак, със суперсилата вече никой не може да си играе на дребно - взривовете на 11 септември 2001 г. възвестиха началото на новата световна война. А на война е като на война! Осъзнало ли е българското обществено мнение тази жестока реалност - а именно, че и ние - щем не щем, сме въвлечени. Че Ирак е не отделна операция, а част от войната на християнската цивилизация със средновековното мракобесие. Че взривовете в Русия, Чечения, Испания, Индонезия, Африка, Афганистан, Пакистан и къде ли още не са едно цяло, а не откъслечни атентати.