04-11-2004

Един образ витае из света и това е образът на Америка. Но не Америка от страниците на атласа, а митичната Америка, която е цел на новата форма на антиамериканизъм. Това е Америка, която е виновна за злините по целия свят. Както нобеловият лауреат Дарио Фо каза в e-mail след 11 септември, цитиран впоследствие от New York Times: “Великите мислители (на американския капитализъм) са отдадени изцяло на икономиката, която всяка година убива с бедност десетки милиони хора (от Третия свят) – та какво са за тях 20 000 убити в Ню Йорк? Без значение кой точно е извършителят на това масово клане (11 септември), това насилие е законната дъщеря на културата на насилие, глад и нечовешка експлоатация.”

Това е Америка, която е в центъра на влиятелната книга на Антонио Негри и Майкъл Харт Empire (Harvard University Press, 2000) – една повторна интерпретация на историческия материализъм, в който глобалната капиталистическа система ще бъде премахната не от тези, които помогнаха за създаването й, т.е. работническите класи, а по-скоро от една многоезична социална сила смътно определяна като “тълпите” – предполагаемата жертва на системата.

Концепцията за правилната страна на историята е извлечена от марксизма и е изградена върху вярата, че има прогресивен напредък към социалистическо бъдеще, който може да срещне отпор, но не и да бъде възпрян. Но някой вярва ли вече в това? Някой взима ли насериозно твърдението, че сегашното състояние на нещата ще премине и на негово място ще дойде изцяло нов ред и че подобна трансформация ще се случи съвсем естествено?

Важността на тези въпроси трябва да е очевидна за всеки запознат с учението и мисълта на Маркс. Неповторимостта на Маркс като ляв мислител се състои в абсолютното му обвързване с принципите на политическия реализъм. Това е възгледа, че всяка политическа енергия, която е насочена към очевидно безнадеждна кауза, е обречена на изхабяване. Утопизмът не само е непрактичен, но е и пречка пред постигането на истинската цел на социализма. Утопизмът, следвайки политическите фантазии, отклонява необходимите за преследването на осъществими цели ресурси.

Използването на термина “научен” от Маркс в този текст често се критикува. Но, в негова защита, трябва да се помни, че германската Wissenschaft обхваща далеч по-широки категории от английската “science”. Това означава, че нашето знание е различно от простото мнение, или чувство; или представа. Обективното е противоположно на субективното, реалистичното мислене е противоположно на непрактичното мечтание. Това е смисълът, който Маркс и Енгелс влагат в науката: противоположното на науката не е нищо друго освен утопичното.

Концепцията за фантазията като “фантастични картини” в главата на непрактични мечтатели е класическа тема в германската романтична литература и вероятно най-ясно се разкрива в характера на героите от историите на Е.Т.А. Хофман. Фантазьорът в тази литература е характерен тип: той живее в своя собствен свят от мечти и е способен на съвсем малък контакт с реалния свят около себе си. Но за разлика от познатия тип на разсеяния професор, фантазьорът няма стремеж и желание да излезе от своя свят. Вместо това той винаги настоява, че неговият свят е единствено реалният и правейки това той свежда реалния свят и хората в него до едно сложно ниво на преливане в собствените му фантазии.

Мащабното осъждане на всички предишни форми на социализъм от Маркс и Енгелс като утопични фантазии е фундаменталното нововъведение в тяхната работа. Това е основата за тяхната претенция да бъдат вземани насериозно, не просто като хофманови мечтатели, но като хора на трезвата преценка и проницателния здрав разум. Ако не видиш тази отлика в тях, означава да не бъдеш истински марксист, да се върнеш в Träumerei.

За Маркс е изключително важно революционните действия да бъдат оправдани или предизвикани от реални условия. Ако не са, тогава действията няма да постигнат никаква реална цел. Следователно единствената стойност на тези действия ще бъде личното емоционално или душевно удоволствие на хората, извършили псевдо-политическото действие. Така, за да успее революционната дейност, тя трябва да е подчинена на едно предварително условие: работниците трябва да стават все по-бедни във времето. Следователно не само, че бедността трябва да се увеличава, но и самите работници трябва да осъзнават, че тяхното материално състояние става все по-лошо. Тоест имаме нужда от истинска мизерия. Това е тезата на Маркс. Това е основата на революционния марксизъм, която ще е силна, ако капитализмът действително създава бедност и ужасни вътрешни конфликти. Защото, ако всеки се чувства по-добре при капитализма, кой ще мечтае да го премахне? Само истинската мизерия на работниците е способна да унищожи целия апарат на капиталистическата държава. В това Маркс бе абсолютно прав. Но досега няма капиталистическо общество, което да се е ликвидирало само и ще бъде утопично да смятаме, че за в бъдеще ще има. Следователно, за да се постигне целта на социализма, ние трябва да имаме пълна революция, това означава гражданска война не само в едно общество, но по цялото земно кълбо. Без катастрофално разместване на пластовете, капитализмът ще остане изцяло в контрола на сегашния социален ред и всички социалистически планове ще бъдат редуцирани до въздушни мечти.

Тезата за обедняването следователно е от критическа важност за Маркс. Без нея не би могло да има обективно състояние, заради което работниците да унищожат капиталистическата система. Ако работниците се чувстват все по-добре във времето, защо да възприемат една изцяло нова, неизпитана и високо спекулативна икономическа схема? Особено когато самите социалисти са силно разделени по отношение на това как подобна схема ще изглежда на практика. Трябва да се добави, че Маркс никога не е предлагал ясно обяснение как социализма действително ще функционира в реалния свят.

През двадесети век тезата за нарастващата мизерия вече започва да изглежда несигурна. Емпиричните свидетелства, извлечени от обикновените наблюдения или систематичните статистически данни, започват да показват, че има нещо сгрешено в класическата версия на тезата и поради това бе направен опит тя да се съхрани като мизерията вече не се разбираше като абсолютно нарастване на бедността, а относително. Това външно лустросване на тезата позволи да се приеме друг факт, според който работниците са добре при капиталистическата система, но не са толкова добре колкото капиталистите.

Проблемът на тази ревизия в тезата не се основава на икономически наблюдения и предпоставки, а на политически. Може ли някой да бъде реалист и да вярва, че работниците ще премахнат икономическата система, която непрекъснато подобрява техния живот, само защото капиталистите в същото време се чувстват още по-добре? Със сигурност работниците могат да завиждат на капиталистите, но подобни емоции не са достатъчни да разклатят и премахнат такава масивна структура като капиталистическата система. Преди да се обединят, работниците в едно капиталистическо общество трябва да почувстват, че няма какво да губят – нищо освен пословичните вече окови. Затова ако те имат за губене домове, коли и яхти, положението вече е съвсем различно.

Периодът след Втората световна война заличи и последните следи на класическата теза за нарастващата бедност. Работниците в най-напредналите капиталистически страни имаха невъобразим за миналото стандарт на живот. Те просперираха абсолютно и относително. И което е по-важно те се чувстваха все по-добре и вярваха, че животът им за в бъдеще ще бъде още по-добър за тях и за техните деца. Тези реалности и настроения оказаха унищожително влияние върху тезата за обедняването и оттук върху марксизма. Несъстоятелността на тази теза в действителност показа несъстоятелността на класическия марксизъм. Ако няма мизерия, няма революция, а ако няма революция, няма социализъм. Социализмът се превърна отново в утопична фантазия.

Има няколко основни причини и определено една от тях е Пол Баран. Роден в Полша американски икономист и марксист Баран е авторът на The Political Economy of Growth (Monthly Review Press, 1957). В нея за първи път в марксистката литература Баран вижда казуалната връзка между просперитета на напредналите капиталистически общества и обедняването на Третия свят. При него вече не ставаше въпрос за бедността като естествено състояние на човека, живеещ единствено от земеделие и скотовъдство. По-скоро бедността бе донесена в Третия свят от капиталистическата система.

Радикалното естество на преформулираната от Баран марксистка доктрина бе помрачено от една разбираема тенденция неговата теория да се бърка с по-ранната теория на Ленин за империализма. В действителност двете теории нямат нищо общо. Ленин създаде тази теория за да обясни продължаващото оцеляване на капитализма в началото на ХХ век и от тук отлагащото се социалистическо пришествие. Според Ленин империализмът не е причина за мизерията в Третия свят, а по-скоро тапа, която временно предотвратява обедняването в капиталистическите страни. Империализмът е причина капиталистическите страни да поддържат своята работна сила в един относителен просперитет и по този начин да държи работниците политически спокойни. Според Ленин чрез империализма капиталистическите страни продават излишъка си от стоки на поробените колониални пазари и така поддържат вътрешното си спокойствие. Това не бе начин за експлоатация, още по-малко за изтощаване на тези колонии. Това по-скоро бе начин “висшата класа да подкупи пролетариата” (Lenin. Imperialism: The Highest Stage of Capitalism. International Publishers, 1993)

Това ни дава подходяща перспектива, от която да оценим революционното качество на новата формулировка на Баран. В същността си това, което Баран е направил, е да глобализира традиционната доктрина за обедняването като е заместил работниците в напредналите капиталистически страни с цялото население на онези страни, които не са постигнали развит капитализъм. Или Барам поставя в центъра на вниманието целия свят, който е обеднял в резултат на капитализма, а не работниците в напредналите страни, както е в теорията на Маркс.

Тезата на Баран за глобалното обедняване след своето първоначално прокламиране бе възприета от мнозина марксисти, но никъде не получи такава мощна интелектуална основа както в монументалното изследване на Имануел Валерщайн The Modern World-System (Academic Press, 1974). Оттук за удобство аз ще наричам теорията за глобалното обедняване ревизията Баран-Валерщайн.

Америка като “първопричина” Това, което смятам да разгледам сега не е тезата на Баран-Валерщайн сама по себе си, а нейната роля в марксизма от края на двадесети век. Тук ние откриваме интелектуалния произход на международния феномен на американското охулване. Ако има някакъв момент на истинска сериозност в това движение на агресивна атака срещу Америка, то този елемент може да бъде открит в тезата за глобалното обедняване: Америка стана богата, правейки другите страни бедни. Оттук нататък това е не по-малка истина за хора като Чомски, които се фокусираха върху това, което e смятано за американска военна агресия срещу останалия свят. Според тях тази агресия има своите “дълбоки корени” в систематичната експлоатация, извършвана от американците спрямо останалата

Въпреки цялата омраза на всички левичари по света, той спечели!

човешка раса. Ако американската експлоатация не създава мизерия, следователно Америка трябва да използва военна сила. Тезата за глобалното обедняване прави използването на сила задължителен инструмент на американската външна политика. Според тази теза използването на сила е доказателство, че САЩ са “терористична държава”.

Ревизията Баран-Валерщайн на класическата теза за обедняването в глобален контекст всъщност помага да разберем по-добре грешките в теорията на Маркс, отколкото да вдъхва нов живот на идеята за увеличаващата се бедност. Както казах вече, за да бъде капитализма унищожен има нужда от реална мизерия, а не от относителна бедност. Само истинската мизерия ще доведе до гражданска война, революция и социализъм. Истинската мизерия обаче не е в капиталистическите страни, а в Третия свят.

В допълнение към това Баран-Валерщайн създадоха нови, непосочвани дотогава източници на бедност. Например вече никой не оспорва невероятно високото ниво на просперитет, постигнато от работната сила в напредналите капиталистически страни, в действителност сега дори е възможно да поставиш и да обвиниш работниците в тези страни наравно с капиталистите, защото те, заедно със своите работодатели, експлоатират материалните ресурси и евтиния труд в страните от Третия свят. В новата конфигурация работниците и капиталистите от напредналите страни стават потисническата класа, докато населението в по-малко напредналите държави е превърнато в класата на подтиснатите като в тази класа за ирония попадат и управляващите в тези държави, които очевидно и за най-предубедените, са тирани и деспоти.

Ревизията Баран-Валерщайн създаде един нов екзотичен обект на симпатии, а именно комфортно отдалечените и абстрактни жертви на световната капиталистическа система, живеещи в страните от Третия свят.

Ревизията Баран-Валерщайн почти перфектно разреши най-неотложната дилема, която работническият просперитет в капиталистическите страни завеща на класическия марксизъм: абсолютната липса на революционен дух у тези работници; да не забравяме - истинските работници, които трябваше да бъдат двигателя на световната революция. В новата теоретична конфигурация този въпрос вече не съществува просто защото работниците в капиталистическите страни не са това, което трябваше да бъдат.

Оттук апелът на тезата за глобалното обедняване: Баран-Валерщайн удобно избягват най-спорните твърдения в класическата марксистка теория. И това ни води до два въпроса: Вярна ли е тяхната теза? И ако е вярна, тази теза съхранява ли марксизма?

Дали тезата за обедняването е истинна или не, е прекалено сложен въпрос, за да мога да го разясня в тази статия. В действителност за нуждите на настоящия аргумент аз съм готов да приема, че тя е абсолютно истинна – по-истинна от всичко преди нея. Затова искам да се концентрирам върху въпроса дали ревизията на Баран-Валерщайн е съвместима с твърденията на марксизма, че представлява реалния политически дневен ред като се противопоставя на утопичните фантазии. Краткият отговор е, че без значение колко истинна е тезата за глобалното обедняване тя не опазва ревизията Баран-Валерщайн от възможността да бъде осъдена като утопична фантазия – осъдена не от мен или от теб, а от Маркс и Енгелс.

Това е така, защото оригиналната теза за обедняването беше поставена в контекста за класовата борба във обществото – една действителна гражданска война между различни класи в едно общество, а не между различни нации на различни континенти. Освен това е абсурдно да се мисли, че експлоатираните страни от Третия свят действително имат възможностите да променят световния ред дори на косъм, ако самите напреднали капиталистически страни нямат желание да го променят.

Какво могат да направят на богатите бедните страни?

Призивът 11 септември 2001

Отговорът на този въпрос, съгласно възгледите на хората, които приемат тезата за глобалното обедняване, дойде непосредствено след 11 септември от Ноъм Чомски, вероятно най-известният американски проповедник на ревизията Баран-Валерщайн. Тогава, при тези атентати, светът за първи път стана свидетел на това как потиснатите въстават срещу потисника – един политически незрял удар, вероятно сравним с превземането на Бастилията от парижката тълпа, но все пак акт с историческо значение: появата на нова революционна ера.

Такава оценка на атентатите може да има смисъл само в контекста на тезата Баран-Валерщайн. Ако 11 септември беше реалистичен удар срещу напредналите капиталистически страни (или дори само към най-напредналите), тогава ние виждаме едно бягство от утопичния застой на тезата за глобалното обедняване. Това означава, че премахването на световния капитализъм отново може да бъде жизнен исторически резултат, а не просто плод на фантастичните самозаблуди и желания на една секта. И това обяснява озадачаващата подкрепа на част от левицата към атентатите на 11 септември. Част от левицата отдава световно-историческо значение на това терористично действие, извършено от Ал Кайда.

Но подкрепя ли наистина 11 септември тезата на Баран-Валерщайн? За да бъде 11 септември исторически в контекста на тяхната теза, тази трагедия трябва да съдържа в себе си семената на гигантската промяна в реда на нещата: нещо, което ще наклони везната към упадъка и колапса на капиталистическа Америка и с това ще доведе до реалното осъществяване на социалистическото царство.

Но тази инвестиция в историческото значение на 11 септември е просто лъжливо самозалъгване на част от левите. Това е опит да се трансформира лудото действие на група фантазьори в авангард на световната революция. Защото, ако ще има световна революция трябва да има и революционен авангард. Авангардът трябва да е способен, да има силите, да унищожи хегемонистичната сила в центъра на световната капиталистическа система.

Но това е абсолютна глупост. Всяка реалистична преценка ще ни доведе до извода, че Ал Кайда не е способна да причини колапса на Америка и капиталистическата система. Това, което Ал Кайда може да направи в дългосрочен план и което е най-лошо, е да принуди Америка да прави компромиси със свещения си идеал за универсална толерантност.

Ако атаките в стила на 11 септември продължат, единственият ефект върху Америка ще бъде увеличаването на репресивния държавен апарат и популистки искания за отмъщение към нациите, подкрепящи или укриващи терористи. Но нито една от тези реакции няма да подкопае силата на Съединените щати. Тъкмо обратното, ако атаките продължат, те ще обединят мнозинството от населението на САЩ , което ще създаде неудържима “обща воля”, която да изкорени тероризма по всички възможни начини, включително и най-бруталните.

Но подобно състояние, позволете ми да припомня, е съвсем противоположно на обективното политическо състояние, за което говори Маркс, и което ще помогне за премахването на капитализма. Класическият марксизъм съвсем реалистично смята, че една държава може да бъде съсипана чрез вътрешно разделение. Накратко, революцията се нуждае от истинска гражданска война в самия капиталистически социален ред. Оттук бъдещи атаки в стила на 11 септември единствено биха засилили и без това силната вече солидарност между социалните класи в САЩ. Подобни атаки не само, че няма да обслужват по-нататъшните революционни цели, но всъщност ще направят революцията по-малко възможна.

Изкушението на фантазната идеология

Ревизията на марксизма, направена от Баран-Валерщайн, даде нова формулировка на тезата за постепенното обедняване. Но локусът на това обедняване – Третият свят, не може да бъде реална основа за революционната борба срещу капиталистическата система. Основа за такава борба може да бъде само мнозинството от работниците в напредналите капиталистически страни, но както виждаме ефектът от 11 септември не се отрази благоприятно върху работниците, за да премахнат капитализма. Напротив точно американската работническа класа бе най-силна в желанието си САЩ да отговорят на удара на терористите.

За тези, които са се поддали на тезата на Баран-Валерщайн, 11 септември представлява едно класическо изкушение – изкушението сериозната мисъл и анализ, прецизността в разглеждането на фактите и добросъвестната обективност да бъдат заместени с най-лошия тип самозалъгване. Опитът да се възприеме 11 септември като второ превземане на Бастилията просто пропуска най-важното в тези две събития, а именно, че Бастилията беше символ на потисничеството. Бастилията стана материал за фантазиите, благодарение на литературата преди 1789, която описваше нейните “ужаси”, тя бе фантазия, която работеше силно в умовете на парижката тълпа и оттук създаде обективното политическо състояние, необходимо за подкопаването на държавата на Бурбоните. Докато фантазията, въплътена в 11 септември, не отслаби политическият ред в Америка, а напротив – усили го. Единствените тълпи, мобилизирани от тази фантазия, бяха тълпите, населяващи арабските държави – едно население, неспособно да контролира дори най-елементарните аспекти на своята собствена политическа съдба, и оттук съвсем неподходящ инструмент за промяна на световната история. Тези хора са натоварени погрешно с ролята на авангард на световната революция. И какво можем да кажем ние за тези западняци, които действат в традицията на марксистката мисъл и окуражават подобни зрелищни утопични полети на фантазията?

Тезата на Баран-Валерщайн не може да запази марксизма. Фактически тя е измяна към това, което бе наистина валидно при Маркс – а именно изискването, че всяка реалистична надежда за световно-историческа промяна от една епоха на социален ред към друга, по-човешка, може да дойде, само ако мъжете и жените не отстъпват пред изкушенията на фантазната идеология, дори и тази фантазна идеология да е облечена в дрехите на марксизма.

Тези, които говорейки от името на Маркс, се опитват да защитават фантазната идеология, въплътена в 11 септември, изменят на всичко, което Маркс представлява. Те заменят неговото упорито настояване за реализъм с откровена фантазия. Американското охулване за жалост се превърна в “опиум за интелектуалците”, ако използваме фразата на Раймон Арон, заета от Маркс. И подобно на опиум хулите произвеждат живи, фантастични мечти.

Това е интелектуална трагедия. Левите марксисти, каквото и да смята някой по този въпрос, традиционно предлагат една ценна перспектива, която дори най-големите консервативни мислители възприеха – включително Шумпетер и Томас Соуел. Но ако не се отърват от сегашния си апетит към фантазната идеология от най-лош тип, тези леви интелектуалци не само ще бъдат неспособни да преследват целта си, но тяхната вяра ще стане дори по-безполезна отколкото е сега. Тя ще се превърне в оправдание на завръщането на варварството на държавата, което човечеството се бори да преодолее от столетия – една борба, която никой не усещаше по-остро от самия Мракс. Да се твърди, че голямото неравенство в богатството, което съществува между напредналите капиталистически страни и Третия свят, може да бъде излекувано чрез изблиците на бясното и ирационално охулване на Америка, е не само утопично, но и неморално.

Вярата, че човешкият прогрес може да бъде постигнат чрез разрушаването или дори упадъка на американската сила, е опасна илюзия. Уважението към дълбоките социални закони, които управляват историческия процес – независимо какви са тези закони – трябва да бъде придружено и със съответното уважение към всеки социален ред, който е постигнал ниво на стабилност и просперитет, каквото виждаме в Съединените щати и останалите напреднали нации. Да се пренебрегват тези факти като се предпочитат сюрреалистични идеали и утопични фантазии е знак не просто за интелектуален фалит, но и за тревожна морална незрялост.

- - - - - -

* Лий Харис е сътрудник-редактор на списание TCS, живее в Атланта, САЩ, и в момента завършва книгата си "Civilization and Its Enemies". Предложената от Media Times Review статия е публикувана в списание Policy Review.