Писна ми да съм олигофрен!

Писна ми да се ебават с мен!

Писна ми!!!

Писна ми да ходя гол и бос!

Писна ми все да съм под въпрос!

Писна ми съвсем от Ка Де Се-

то да ходи да такова се!

Писна ми!!!

Писна ми да бачкам като щур!

Писна ми от всеки селяндур!

Писна ми от тъпи номера!…..

…..Писна ми, но няма да умра!

Няма да умра!!!

Има три неща, които днес ние упорито не искаме да осъзнаем.

Откъде идваме;
Къде сме в момента;
Накъде отиваме.

Това определя границите на изкуствено и насилствено форматираната съвремена българска народопсихология. Тези граници не са вследствие национално безсилие, интелектуална обремененост или мазохистична предопределеност. В нашата история има такива изгарящи картини на национално самочувствие, патриотична самообреченост и наивен героизъм, с които ние не сме и милиметър по-долу от всички останали нации.

И за това въпросът, който си задавам е – защо въпреки този безспорен факт сме отчайващо далеч и някак в страни от всички останали нации. Защо сме нация без самочувствие и като че ли – без бъдеще? Защо определяме действителността по това какво измислят купените медиите за нея, а не по действително съществуващите проблеми? Защо българските интелектуалци, умните хора на България са натикани на кучето под опашката и се обаждат от там колкото да обявят, че все още са живи, че някои, с извинение, не са съвсем прави и че въпреки това нямат нищо против да си останат на това непроветриво място.

Защо предпочитаме Тошо Тошев, Слави Трифонов, Кеворк Кеворкян, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев да мислят вместо нас, да ни посочват кого да мразим и кого да предпочитаме? Защо достойните хора, които мислят със собствените си глави и естествено имат свое и различно от тяхното мнение са извън обществения дебат, а още по-точно казано - защо изобщо в днешната държава не ни е разрешен обществен дебат?

Защо проблем в държавата е задникът на Азис, а не интелектуалната немощ на премиера, политическата проституция на президента, активните мероприятия на Тошевите вестници и Кеворк, срастването на полицията с престъпниците, на политиците с мафията, на изкуството с чалгата, на Комунизма с Капитала?!

Истината е проста. Ние, днешните българи сме страхливи, безразлични и приятно безпомощни. Страх, безразличие и удобна за съвеста ни безпомощност определят жалкия ни живот. Страх – да не направим нещо, с което да влошим още повече скромното си битие. Безразличие към всичко онова, което се случва, стига да не ни засяга пряко. Безпомощност, която сме прегърнали като сълзливо оправдание за доброволното си съучастие при натикването ни в ъгъла на физическото оцеляване, историческата амнезия, икономическо безсилие и политическо невежество. Ъгъл, в който моралните и национални ценности са елиминирани от рефлекса за оживяване, от животинския инстнкт за издрапване за сметка на себеподобните си, от пълно опростачване на битието, овладяно изцяло от новите нотабили, наричащи се социалисти.

Това наше състояние не е случайно. То беше грижливо създадено и отгледано.

Дава ли си сметка съвременият български елитен политик–какво определя живота на българина? Какво определя неговото лично и национално самочувствие, които са неотделими за нормалните нации? Какво му дава вяра в бъдещето, смелостта да прави деца, да крои планове, да се чувства нормален човек? Да учи в университет, да взема кредити, да започва бизнес, да има идеи, да поема рискове?

Знаят ли тези елитни политици, че има и такива българи, които не са социалисти, не са мафиоти, не са част от групировки, не са партизани, нито ятаци, нито стражари, нито апаши, нито чорбаджии, нито ратаи, нито бирници, нито андрешковци, и са живи, и са умни, и са честни, и са бедни, и са гладни, но въпреки това си остават българи и с извинение-патриоти?

Имам усещането, че целта на извратената ни и покварена съвремена висша политика е да не остави нито един неизвратен и непокварен, неподкупен, вярващ в собствените си сили, честен макар и в разумни граници, автентичен българин. Да бъде доведен всеки до нивото на простотиите Трифонови, омразата Кеворкова, лъжите Тошеви, религията Максимова.

До нивото на морските свинчета от Биг Брадър.

Оказа се, че това след шейсет години комунизъм е фасулска работа.

Имам усещането, което постепенно се превръща в увереност, че нас ни управлява клика, да, точно клика от пресметливи и корумпирани взаимосвързани и взаимозависими хора без лица, за които България е зеленото сукно, върху което те разиграват своя покер. Симеоновото – Симеону! Догановото – Догану! Станишевото – Станишеву! Путиното – Путину! Останалото – тяхно!

Къде сме ние? В чиповете, любезни, в чиповете! От лява ръка в лява ръка, от ляв джоб в ляв джоб...

Това не е вик на отчаяние, това не е зов за помощ, това не е камбана за събуждане, това е запалена свещичка за бъдещето, в което съм сигурен не само защото нямам друг избор. Измислен президент, приказен премиер, самовъзбуждащ се политически елит, самозадоволяваща се политическа система, изоставена държава и елиминиран от историята си народ са невъзможни като практика-освен в България, и то за кратко….

Елиминиран от историята си народ е нещото, което определя съвременото българско нещастие. Да се измисли удобна история, да се намести уплашеното, докарано до безпомощност и безразличие население в нея–това вече са го правили комунистите. Бидейки твърде уверени в безотказноста на методите си и елементарни в тяхното разнообразие, те пак ни предлагат това, което и на девети септември 1944. Да ни изместят от собствената ни история, да съществуваме единствено чрез историята на БКП – БСП или както я прекръстят след време. Да се замества реалното настояще с приказката за добрия цар и лошата демокрация. Или с розовата сапунена новела за добрия социален президент и лошото военолюбиво НАТО. Или сагата на добрите нови леви богаташи и лошите корумпирани десни бедняци.

Аз, гражданинът на тази същата България, не искам да живея в държава форматирана изцяло от пропагандни лъжи, ляво безгръбначие, манипулирани тайни, царствено празнословие, войнстваща простотия, злобна пресметливост, високопарен гьонсуратлък, лигава псевдоинтелектуалщина, социална демагогия, политическа палячовщина, нагла безнаказаност, дирижирана престъпност и фалшива набожност.

Искам си правото да създавам история! Искам нормалността най-сетне, след много десетилетия, да се върне. Всеки от нас да се почувства участник-отговорен, важен и единствен, какъвто в действителност е!

Искам си държавата!!!