|
Точно преди
тридесет години политическите затворници в мордовските и пермските
лагери обявиха 30 октомври за Ден на политзатворника в СССР. През
1991 Върховният съвет на РСФСР реши този ден да се чества като Ден
на паметта за жертвите на политическите репресии.
С това си
значение, донякъде изменено в сравнение с първоначалното, 30
октомври официално ще се отбележи за четиринадесети път в Русия.
Добър повод да поговорим за състоянието на историческата памет в
наши дни.
В края на 80-те
въпросите на най-новата история внезапно се оказаха в центъра на
общественото внимание. Тази “истина за миналото”, която преди
можеше да се научи единствено от дисидентския самиздат, внезапно
заля страниците на централните издания, радиото и телевизията, сля
се с личната и семейната памет за репресиите.
По темата се
разгоряха бурни дискусии и това не е чудно: всъщност се спореше за
легитимността или нелегитимността на съществуващия режим.
Историческата митология, която на практика беше единствената опора
на съществуващия режим, се разпадна.
Лишен от тази
опора, режимът мигновено рухна, а след него се разпадна и самият
Съветски съюз. И веднага интересът на руското общество към
историята на терора рязко намаля – тя престана да бъде основен
политически проблем.
Федералната
власт при Елцин изцяло загуби интерес към темата; при Путин все по
отчетливо се артикулира желанието историята на съветския период да
бъде виждана като история на велики дела, очистена от
“негативното” и от излишната “политизация”, с други думи – от
опитите да се гледа истината в очите и – нещо повече – на тази
истина да бъде дадена нравствена и правна оценка.
Но в крайна
сметка не е толкова важно какво мисли за нашето минало началството
в Кремъл. Важно е какво мислим ние за това минало.
Изглежда, че
сега ние изобщо не мислим за него. За разлика от края на 80-те,
паметта за терора престана да бъде някакъв съществен фактор на
общественото развитие.
Нещо повече,
опитите на днешната администрация да възстанови в леко
модернизиран вид старата имперска историческа митология, като само
премахне от нея най-одиозните елементи на комунистическата
доктрина, срещат доста широка подкрепа.
Как това
умствено състояние смени обществените настроения от края на 80-те?
И къде изчезна уж пробудената колективна памет за терора? Тя така
и не стана част от националното съзнание, това е ясно.
Представата за
комунистическия терор като за национална катастрофа, тази
представа, до чието оформяне и укрепване в националното съзнание
ние бяхме толкова близо в края на 80-те, не се изгради.
(Говорейки за
укрепването на представата в националното съзнание, имам предвид
оформянето в него на най-обща идея, като тази: “през XIII-XIV
в. Русия преживяла татарско-монголското робство”. Или: “ние
победихме във Великата Отечествена война”. Т.е. нещо такова, с
което не спори никой, освен най-големите ексцентрици. Твърдението
“през XX век Русия преживя извънредна епоха, чиято основна
характеристика е подтискането на всяка свобода и масови убийства
на граждани” не стана пункт на общо съгласие.)
Слава Богу, ние
не се върнахме и към ситуацията отпреди перестройката. Личната,
семейната, частната памет за политическите репресии престана да
бъде забранено и тайно знание.
Но тази памет по
ред причини така и не стана част от националния консенсус, както
това стана – трябва да се каже, не веднага – например в Германия.
Тази памет съществува днес не на национално, а на регионално ниво.
Да си спомним
как се отбелязва всяка година в руската провинция Деня на паметта
на 30 октомври. Стандартният сценарий е примерно такъв:
Сутринта в –
нека си представим – град Градов, в градския парк при паметния
камък, поставен преди 10-15 години (на него е написано: “Тук ще
бъде издигнат паметник на градовските граждани, невинно загинали в
репресиите през тези и тези години” – и политическата смелост и
напредничавост на авторите на паметника се определя от това кои
години са издълбани на камъка) се събира народът в лицето на: а)
45 градовски жертви на политическите репресии и техни потомци; б)
учениците от 8-и клас на градовския хуманитарен лицей, водени от
учителката; в) седем и половина активисти на местния “Мемориал”,
ако в Градов има “Мемориал, или четири и половина активисти на
местния Съюз на жертвите на политическите репресии, ако няма
“Мемориал”; г) третият зам.-кмет по връзките с обществеността и
няколко чиновници от социалното подпомагане, отговарящи за
компенсациите.
Зам.-кметът в
своята реч призовава да бъде почетена с минута мълчание паметта на
“НАШИТЕ СЪГРАЖДАНИ”, станали жертви на ПРОИЗВОЛА И
НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА (а понякога, ако това е район на лагери и
принудителни заселвания, дори на “строителите на нашия славен
град, не по своя воля дошли на гостоприемната градовска земя,
тези, чийто труд положи основите на индустриалното развитие на
нашия край”). После зам.-началникът на социалното подпомагане
съобщава броя на тези, на които през текущата отчетна година е
изплатена еднократна помощ и безплатно са изработени зъбни
протези.
Третият оратор -
председателят на “Мемориал” или на Съюза - в своята реч гневно
заклеймява градските власти за протакането с паметника или за
закъсненията с изплащането на компенсациите и облекченията за
транспорта, и също съобщава, че те съвместно с местния музей и с
участието на регионалното управление на ФСБ са подготвили втори
том на Книга на паметта за град Градов и неговите околности.
След това
свещеникът от местния православен храм отслужва молитва, след
което дават безплатен обяд за жертвите в кафенето “Жар-птица” за
сметка на кметството. И това е. След киното – танци.
Можете ли да си
представите кмета на Мюнхен, който, да кажем, в Дахау на 8 май
произнася нещо такова: “Ние сме се събрали тук, за да почетем
паметта на МЮНХЕНЦИ, станали жертва на ПРОИЗВОЛА И
НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА”? Памет за жертвите на нацизма без да се спомене
нацизма и политическата традиция, която го е създала?
Точно това е
“регионализацията на паметта”. Това добро ли е или е лошо? И е
добро, и е лошо.
Добро е по две
причини. Първо, защото регионалната памет е непосредствено
свързана с частната, личната и семейната памет. Добро е, защото се
създава това, което на Запад се нарича grass roots, а корените са
винаги нещо хубаво. Второ, добро е, защото е позволено от
началството. Не знам за другите, но лично аз обичам да правя това,
което е позволено от началството, и винаги се чувствам
некомфортно, вършейки това, което не е позволено от началството.
А защо е лошо?
Лошо е, защото историческото съзнание се подменя (а не се допълва)
от краеведското. Лошо е, защото се размива и се забравя мащабът и
значението на събитията, за които става дума. Лошо е затова,
защото позволява напълно да се забрави за терора като национална
катастрофа и напълно да се снеме въпросът за вината и
отговорността.
Лошо е, защото в
умовете се вкоренява представата за “политическите репресии”
(между другото, също евфемизъм) като за стихийно бедствие, някога
и отнякъде връхлетяло благословената земя на родния край,
навилняло се и изчезнало като утринна мъгла.
Такава памет -
без край и начало, без причина и следствие – е неадекватна и
неактуална. Всъщност тя е никому ненужна.
И така
цялостната картина, чийто основен елемент е властта, терористична
във всяка своя проява, без да успее да се оформи в края на 80-те,
се разпадна, разби се на хиляди местни парченца.
И според мен
тези обществени сили в Русия, които се отъждествяват с
антитоталитарната посока на развитие, трябва да започнат с това,
отново да съберат цялото от тези отломъци, за да върнат на
националното съзнание историческото му измерение.
Дошло е време за
големи национални проекти за паметта за миналото. Обществени
проекти, разбира се.
- -
- - - -
*
Александър Даниел е историк и правозащитник. Член на ръководството
на Международното историко-просветно и правозащитно общество
“Мемориал”. Син на Юлий Даниел и Лариса Богораз.
Публикацията подготви Борислав Скочев |
