|
Тези дни се
състоя среща, организирана от Българската медийна корпорация и
Американския център. На нея се коментираха проблемите на
българската журналистика. Конференцията, впрочем, не предизвика
обществен интерес. Ето някои от заключенията, до които стигнаха
участниците в нея:
- медиите в
България не са свободни;
- властта
укрива информация от журналистите и обществото;
-
най-големите вестници са в сговор с правителството;
- държавата
не се страхува от медиите.
Няма
основания да не се съгласим с тези изводи. Дори можем да предложим
още някои:
- пазарът на
всекидневници дневници е практически монополизиран от групировката
ВАЦ;
- БНТ и БНР
не са обществени, а “орташки” медии, ползувани като частна
собственост от всеки, който успее да се докопа до тях.
След подобни
заключения трябва да се запитаме: а как се чувствува българската
журналистика в тази среда? Какво е отношението й към нея, как й
противодействува тя или - напротив - допринася за нейното дередже?
Словото е
странно явление. То не винаги се подчинява на законите, които
властват в света, от който то е част. Може би съавтор на
Мирозданието – “то беше в начало у Бога”, както казва евангелист
Йоан.
Ако полагате
грижи за една нива, тя ще роди повече, отколкото ако не ги
полагате. Ако полагате грижи за словото - това не е сигурно. То
може да роди повече, а може и да роди пак толкова.
Може дори и
грижите ви да му навредят.
И обратно,
ако се опитате да го задушите, то може да избуи неочаквано. Пушкин
е смятал външната цензура дори за полезна, защото развива
съобразителността на автора, който се опитва да я заобиколи.
Според П. Ю.Тодоров изумителния разцвет на руската литература от
ХІХ 19век се дължи именно на ограничената свобода в Русия. Огромна
част от обществената енергия, родена от Просвещението, която в
други страни се изразходва за политически борби и обществена
дейност, в Русия се насочва към литературата, поела и функциите на
ред забранени обществени действия.
Как
журналистиката, като част от словото, се справя с
предизвикателствата на средата? Това най-добре ще покажем чрез
пример, взет напосоки, но все пак достатъчно пресен, за да е още в
паметта на читателите. Нека да видим как реагира тя на съобщението
от 25 март т.г., че е намерен камък с надпис на цар Самуил.
Откриването
на паметник с надпис от Първото българско царство е изключително
събитие. Толкова повече, ако на него се чете името на цар Самуил,
един от най-трагичните образи от българската история. Това би
трябвало да е културна сензация, малък празник и повод за радост
за всеки, комуто собствената история е важна поне колкото и
първенството по футбол.
Към такъв
обект журналистиката трябва да подходи ако не на пръсти и с
благоговение, то поне с нужната сериозност и отговорност.
В начина, по
който случая беше поднесен на читателя като в капка киселина върху
носа на залята журналистка се отразява цялата същност на днешната
ни журналистика. Началото е като в екшън:
“Предотвратен опит за контрабанда!” – гръмва хорът на вестниците.
“Полицията и митническите служби пресякоха опит да бъде изнесен от
страната ценен паметник с надпис от времето на цар Самуил”.
После се
оказва, че май не е имало контрабанда, а камъкът просто си лежал в
двора на някакъв селянин, който подпирал с него нещо. Но вече е
късно. Задействувал се е арбитер елеганциорумът по историческите и
национални въпроси Божидар Димитров. Той е категоричен: “Камъкът е
трябвало да бъде изнесен в Република Македония, където е щял да
бъде натрошен на парчета още в мига, в който пресече границата”.
(Ех,
Димитров, Димитров, така ли се работи за сближаването между
България и Македония? То не че сърбоманите там са стока, но бива
ли да подхождаме към тях като към разбойници по презумпция?)
Каквото
повикало, такова се и обадило. Оттатък границата някакъв негов
духовен брат му отговаря, че е имало много случаи, при които в
Македония историческите паметници не само не са били унищожавани,
но и са ги запазвали в музеи. От което всички зяпват, но остават
безмълвни, защото това си е чиста истина.
Съдържанието
на надписа продължава да бъде неизвестно.
(Отсам
границата. Оттатък македонските тайни служби явно са му направили
вече палеографски анализ, за да тръгнат да го крадат...)
Макар и в информационен дефицит относно камъка, читателят
постепенно се успокоява, защото всичко завършва с хепиенд:
старината е спасено, виновните - разобличени. След няколко дни ще
разбере колко е бил наивен.
“Благоевград
на крак в защита на камъка на Самуил” – излизат пак заглавия във
вестниците. Служителите в Благоевградския музей са направили жива
верига и не позволяват камъка да бъде пренесен в София. Полицаи се
опитват да ги разпръснат, но не би. Сега в действието се включва и
друга знакова фигура – бате Бойко. За щастие – без реплика.
Читателят е
объркан. Никой не му казва защо камъкът не трябва (или пък
трябва?) да се носи в София. Може би там също искат да го натрошат
на парчета? Смътното чувство за обреченост, което той изпитва,
започва да се превръща в увереност.
Същевременно
любознателната част от читателите изгаря от любопитство да види
как изглежда въпросния камък, но негова снимка не се появява
никъде. Впрочем, по едно време успява да зърне нещо – портрета на
друго едно изкопаемо, но от по-късна епоха – бившият гаулайтер и
настоящ кмет на Горна Джумая Лазар Причкапов, сниман на фона на
камъка.
Това е
всичко, което обществото получава във връзка с изключителното
събитие. След още някое време се оказва, че камъкът изобщо не е от
времето на цар Самуил. Читателят изпитва ново чувство – че е ял
жаби.
Казаното
дотук е достатъчно, за да добием представа как реагира
журналистиката пред предизвикателствата на средата. Отговорът е:
никак. От една страна, нея я ограничават. От друга, това няма
никакво значение, защото тя успешно се ограничава и сама – до
обслужване на клюката и скандала. Успоредната действителност,
която тя създава, е лекомислена, но мрачна и тревожна. В нейната
действителност надписът на цар Самуил и гащите на някоя естрадна
певица са еднакви като стойности.
Този тип
журналистика събужда у автора спомена за едно изказване, чуто по
времето, когато заливането на журналистки с киселина по разни
поводи беше станало нещо като мода:
“Не
заливайте журналистите с киселина – гласеше то. “Така ги правите
да изглеждат мъченици. Заливайте ги с това, с което ви заливат и
те – с помия”.
Такова
изказване авторът на тези редове, разбира се, не одобрява. Но го
споделя за, така да се каже, радост на четащата публика.
- - - - - -
П.П. Авторът
признава, че, цитирайки казаното, се е самоцензурирал – вероятно
от конформизъм. Оригиналният текст е по-различен. Вместо “с помия”
всъщност се чете: “с разредени изпражнения”. |
