21-10-2004

В края на миналия месец в Копривщица се проведе работна конференция под мотото "Международното осъждане на комунизма - инициатива на Европейската народна партия - българската гледна точка". Форумът, организиран от фондация "Конрад Аденауер", фондация "Демократична алтернатива", фондация "Свободна и демократична България" и в. "Про и анти", събра на едно място историци, учени, социолози, изследователи и журналисти. За първи път от промените след 10 ноември 1989 представители на гражданското общество направиха по-цялостен преглед на престъпленията на комунизма у нас и дебатираха пораженията му в обществено-политическия живот. Изнесените в докладите доказателства ще бъдат представени в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа като български принос към международното осъждане на тоталитаризма. На конгреса си през февруари тази година Европейската народна партия (ЕНП) призова Европейския съюз да приеме официална декларация за международно осъждане на тоталитарния комунизъм и да се създаде европейски център за изучаването му.

Участниците в конференцията се обединиха около идеята за създаване на институт за изследване на престъпленията на комунизма в България, каквито има в други бивши социалистически страни.

И през 2004 в България има хора, които отдават почит на Червената армия с развят съветски флаг пред паметника на окупатора с шмайзера - между тях и млади хора...

Преди броени дни беше огласено основаването на институт за изследване на комунизма като неправителствена организация. Сред учредителите са проф. Георги Марков (педагог), проф. Георги Фотев, проф. Михаил Огнянов, проф. Кирил Миленков, проф. Пламен Цветков, доц. Евелина Келбечева - преподавател по история в Американския университет, Цвета Трифонова - литературовед в Института за литература при БАН, Христо Троански - писател, Васил Станилов - издател, Борислав Скочев - създател на сайта "Декомунизация", Дянко Марков - бивш депутат, свещеник Христо Писаров, Калин Манолов - журналист.

Темата е актуална не само заради опитите за фалшифициране на историята и полъха от носталгия по времето на Живков, но и заради факта, че догодина в ЕС предстоят дебати за международното осъждане на тоталитаризма и приемането на конкретни решения. България не е направила и много в изпълнение на резолюция 1096/1996 на ПАСЕ за мерките за разрушаване на наследството на бившите комунистически тоталитарни системи. В документа се предупреждаваше, че ако не се преодолеят опасностите на прехода, в младите демокрации може да се стигне до "олигархия вместо демокрация, корупция вместо върховенство на закона и организирана престъпност вместо права на човека". В Полша през 1998 със закон беше създаден Институт за национална памет, който изследва архивите от фашизма и комунизма. В Чехия от 1996 в рамките на полицията действа служба за документиране и изследване на престъпленията на комунизма, която има право да сезира следствените органи. В Румъния неправителствен институт се занимава със събиране и проучване на такива факти.

Инициативата за създаване на институт за национална памет в България е преди всичко идея на отделни общественици, изследователи и журналисти. Тя е отворена за всички граждани и организации, които се интересуват от темата. Целите, които институтът си поставя, са: събиране на информация, свидетелства и документи за насилията на комунистическия режим; извършване на научен анализ на комунистическото наследство; просвещение и организиране на национална дискусия за миналото и бъдещето на страната. В подкрепа на създаването на института действа сайтът "Декомунизация".

Доказателства и документи за престъпленията на комунизма ще се събират за:

- масовите убийства без съд след 09-09-1944 и последвалите десетки политически съдебни процеси

- лагерите, ТВО и затворниците, осъдени като противници на режима

- нарушаването на основни човешки права чрез изселвания и забрана за свободно движение в страната и извън нея, както и преследвания на религиозна основа

- национално предателство (опитите на Политбюро на БКП да превърне България в 16-а република на СССР)

- участие във военни интервенции (Чехословакия 1968)

- подпомагане на леви терористични режими

- престъпления срещу личността като убийства и отвличания

- експериментите в икономиката и селското стопанство

- безогледното унищожаване на природата и жизнената среда

- пораженията в духовната и културната сфера.

Една от първите задачи, които ще бъдат предприети, е да се поиска от Министерството на образованието и науката да включи в учебните програми на началния и средния курс като дял от най-новата история и страници за престъпленията на комунизма в България. Според бившия министър-председател Филип Димитров, подкрепил декларацията на ЕНП, това е много съществен момент, за осъществяването на който следва да се включат и усилията на политическите партии. "Ние искаме да преосмислим миналото, за да намерим по-добри ориентири в настоящето и бъдещето. В това минало понякога има неща, които мобилизират, но и тежки моменти, които шокират. Затова за прочита на миналото се иска мъжество. Целта не е противопоставяне или отмъщение, а да се постигне един по-добър свят", посочва проф. Георги Фотев, един от участниците в инициативата. Според него няма по-голяма заблуда за един човек или общество от това да обърне гръб към своето минало. Безпаметността затваря всякакви ориентири към настоящето, а още повече и към бъдещето.

"Алтернативата е разумно и мъжествено осмисляне на миналото, за да не загубим представата за добро и зло, за почтеност и непочтеност и за всички онези прости, но вечни фундаментални ценности на обществото", смята той.

- - - - - -

Проф. Пламен Цветков: Комунистическата номенклатура пречи за историческия прочит

Какви са причините в България през тези години да не се получи прочит на станалото по времето на комунизма?

- Една от причините е, че в България като подопечна територия на Москва, а не сателит, защото сателитът поне има някаква самостоятелна орбита, от всички останали страни тук контролът беше най-жесток. Това беше граничната зона на съветската империя с две натовски държави Гърция и Турция, последната с най-голяма армия, след тази на САЩ в рамките на алианса. Този жесток контрол се осъществяваше по каналите на Държавна сигурност като подразделение на КГБ. Навсякъде Москва е контролирала страните по тези пътища и острата реакция спрямо унгарската революция през 1956 и Пражката пролет 1968 г. беше именно защото там се опитаха да демонтират тази структура и реакцията беше незабавна и брутална. И до ден днешен Москва не се е отказала от своите позиции. Нещо повече, открито се казва, че Русия трябва да намери компенсации на Балканите, за това че е загубила позициите си в Прибалтика. Разбира се, има и други причини. Стратегическата победа на САЩ и западната демокрация във Втората световна война беше осъществена докрай едва през 80-те години със стратегията на Рейгън, която до голяма степен съдейства за падането на комунизма, казвам съдействаше, защото комунизмът беше гнил отвътре.

Важна ли е ролята на бившите комунисти в обществено-политическия живот?

- Изключително мощното присъствие и влияние на комунистическата номенклатура след падането на Берлинската стена у нас е другата основна причина да сме свидетели на това, което става днес. Трябва да се признае нейната голяма гъвкавост. Само един пример - за денацификацията на Германия, все пак национал-социализмът на Хитлер е на доста по-ниско тоталитарно равнище от комунизма на Сталин, една от мерките за денацификацията е 80 процента от учителите да бъдат уволнени след войната. Тук влиянието на бившите комунистически кадри продължава да оказва влияние в образованието, изобщо комунизмът у нас не беше демонтиран с бързи и последователни действия във всички обществени сфери. Не трябва да се забравя, че едва ли има други комунисти в света, които да са толкова продажни, колкото тези в България. Дори при румънските комунисти имаше и някакъв национален елемент, както и при сръбските комунисти. В Унгария и Полша комунистите се чувстваха преди всичко като унгарци и поляци отколкото комунисти. В България говорим за хора, които подсъзнателно се подчиняват на всичко руско и съветско.

- - - - - -

България не е имала фашистко управление, сочат историческите и международноправните факти

Петя Владимирова

През 1985 в Щутгарт се провежда световен конгрес на историците, една от задачите му е да формулира научно понятието фашизъм и да определи държавите в Европа, които са имали фашистки правителства по време на Втората световна война. Във форума взема участие и българска делегация, ръководена от покойния проф. Мито Исусов - този малко известен факт разкри на конференцията в Копривщица Стоян Трендафилов, сътрудник по помощни исторически науки и информатика към Института по история на БАН. Не е нужно да се уточнява, че нашите историци заминават за Щутгарт с тежък камък на шията - да отстояват идеологическата "визия" за българския "монархофашизъм". На конгреса участва и съветска делегация, като нашите историци, иначе почтени хора, са смятали да минат по-леко - съветските учени ще свършат и тяхната работа.

Какво се случва обаче? Историческият форум след дълго обсъждане се обединява около следните три критерия за фашизъм, като посочва, че е задължително да са налице поне два от тях, за да бъде определено едно управление за фашистко:

• Пирамидално общество начело с вожд, изградено върху единството на партия и държава

• Корпоративно обществено устройство и възпрепятстване на преливането на социалните групи една в друга

• Вътрешен геноцид.

Италия след 1922 отговаря на първите два критерия и затова управлението на Мусолини е определено за фашистко. Испания има третия признак, но няма първите два, тя не е била фашистка държава, отсича конгресът. Къде е тук България? Ами тя не се вмества в нито един от критериите и форумът въобще не я обсъжда като възможна държава с фашистко управление. Няма как да притуриш вътрешен геноцид на управление, което отказва да депортира еврейските си поданици в германските концлагери, коментират сега участници в нашата делегация, които тогава са били съвсем млади историци.

Най-любопитното от конгреса в Щутгарт е поведението на съветската делегация. Тя замълчава. С днешна дата българските участници във форума си обясняват този факт с евентуална уговорка конгресът да не се занимава със съветския режим като индулгенция за милионите жертви, дадени от Съветския съюз във Втората световна война. Пък и болшевизмът така или иначе не се вмества в никакви категории. Срещу това съветската делегация се е съгласила да приеме научните формулировки за фашизма и конгресът да излезе с единна позиция. Българската делегация, която е била принудена да гледа в очите съветската, се е почувствала предадена. Но и улеснена, защото не й се е наложило да се излага пред колегите си от цял свят.

Историци и изследователи на близкото минало все повече акцентират върху еманципацията на историческите факти като елемент от декомунизационните процеси в бившия съветски блок. Тезата за международната антифашистка коалиция, в която участвала и българската НОВА (Национално-освободителна въстаническа армия) през Втората световна война под ръководството на БКП не е издържана исторически, международно-правно и терминологично, обобщи в доклада си Дянко Марков. Една от причините той обясни така:

Почти всички завладени от Германия (или Италия) страни по време на Втората световна война имат извън териториите си свои легитимни задгранични правителства, начело с държавни глави, от чието име съпротивителните движения вътре водят въоръжена борба срещу окупатора. Тази борба се оценява като народоосвободителна по същество и международноправно легитимна. Но въоръжената борба на българските партизани няма откъде да почерпи легитимност, тъй като изпълнява нарежданията на ръководството на нелегалната комунистическа партия, базирано в Москва като секция на ръководения оттам Коминтерн. От тази гледна точка партизанските действия у нас са подвластни на законовите мерки на българската държава. Що се отнася до криминални действия и ексцесии на държавните власти при контрамерките срещу партизаните, те са можели да се вместят в действащия Наказателен кодекс, вместо да се създава лъжесъдебната институция "народен съд".

За съжаление у нас 15 години след промените историците продължават да се делят на леви и десни, а не на учени и лъжеучени, затова и дискусиите за фашизма и комунизма се водят поотделно.